През какво минаваме от емоционална гледна точка при развод
Запазването на целостта на едно семейство е изключително важно за мен. Затова и, когато семейна двойка ме потърси за консултация, която засяга взаимоотношенията им и евентуалното решение за прекратяването им, се смятам за длъжна да ги насърча в положителна посока. Не говоря, разбира се, за случаи, в които има насилие, зависимости към наркотични вещества, алкохол, хазарт и др. подобни патологии. Дълбоко вярвам, че и в такива ситуации има надежда за връзката и хората в нея, но са необходими много търпение, желание и работа със специалисти. Но най-ключова роля в спасяването на брака играе желанието, което трябва да е проявено и от двете страни.
Ако сме изчерпали всички подходи, направили сме всичко, на което сме способни и някой или всички в семейството се чувстват нещастни, неудовлетворени и нямат желание да продължат живота си заедно, неминуемо идва ред на развода. Това е процес и не е лек за никого. Раздялата винаги е болезнена, дори и за инициатора ѝ. Може да мине по толкова различни начини, колкото хора има по земята. И все пак е известен един развой на събитията, от психологическа гледна точка, по който си приличат личните преживявания на хората в хода на развода.
Чували ли сте за петте етапа на скръбта на Кюблер-Рос? Според този модел, който е доказал истинността си в практиката, когато загубим някого или нещо: съпруг/съпруга/брак/семейство, което обичаме и/или приемаме като важна част от живота си, изпитваме дълбока душевна болка, породена от различни чувства и емоции, които могат да се обединят в една дума – скръб. Моделът на Кюблер-Рос изследва основните емоционални фази, през които преминава човек, докато скърби. Хубаво е да ги знаем, за да разбираме себе си и другия, докато минаваме през този труден етап от живота си.
Според модела на Кюблер-Рос петте етапа на скръбта са: отричане, гняв, пазарене, депресия, приемане. Етапите на скръбта са базирани на емпирични изследвания на д-р Елизабет Кюблер-Рос на терминално болни пациенти. Но моделът ѝ е релевантен и се използва в много по-широк контекст, т.е. не само при смърт, но и при различни ситуации, в които човек се изправя пред някаква фундаментална промяна.
Ето как преминават етапите на скръбта, когато говорим за развод.
Отричане
„Това не може да е истина!“ е основният мотив на първия етап. На човек му се струва, че случващото се не е реалност. Често се появяват мисли като „Това е период, ще му/ѝ мине и всичко ще бъде, както е било“, „Прави се на интересен/интересна, това е поза/игра, ще се опомни и ще се върне“. Скърбящият живее с очакването напусналият го партньор да се прибере вкъщи, често фантазира, генерира сценарии, в които взаимоотношенията им се оправят като с магическа пръчка. Това е реакция на рационализиране на бушуващите чувства. Нещо като защитен механизъм, който омекотява шока от загубата. Скриване от фактите. Това е временен отговор, който ни предпазва през първата вълна на страданието.
Гняв
Когато ефектът на отричането отмине, се появяват реалността и болката. Чувствата са интензивни и намират израз в гневни изблици, понякога дори в ярост. „Защо аз? Защо на мен?“ „Не е честно, с какво заслужих това?“ „Как може да постъпва така с мен?“ са мислите на втория етап. Възможно е да се появи желание за отмъщение, да бъде причинена реципрочна болка. Често срещана е и автоагресията, самонаказанието, но в интерпсихичен план. В този етап се случват инциденти, за които слушаме по новините и са класифицирани като „инцидент, предизвикан от ревност/от битов характер“ и др.
Договорки и обещания
Човешка реакция е, когато се чувстваме безпомощни, стремежът да си върнем контрола. Мисловно сключваме сделки с Бог/висша сила/себе си в опит да отменим или отложим случващото се. „Ще направя каквото поиска, ще се променя, няма да правя това/онова само да не се разделяме!“. Често тези обещания се дават и директно на напускащия партньор. На този етап човек е готов на всичко, за да промени ситуацията и нещата да се върнат постарому.
Депресия
Появяват се безнадеждността, отчаянието, тъгата, страхът и самосъжалението. Настъпва осъзнаването на реалността и осмислянето на загубата. Това е етапът, в който човек се сбогува с надеждата да си върне партньора/семейството. Предава се на мъката и губи интерес към ежедневни дейности, които доскоро са му носили удоволствие, няма желание и сили за работа, спорт, срещи с приятели. В този момент скърбящият има нужда от подкрепата на близките си, но и от пространство да тъгува.
Приемане
Настъпва осъзнаването на развода, на загубата като факт. Приемане на ситуацията и реалността такива, каквито са. Започва изцелението и постепенното завръщане към нормалния живот.
Колко време ще отнеме процесът на скърбене е строго индивидуално, както и как, в какъв ред и по колко пъти ще мине тъгуващият през етапите. Важното е човек да си позволи, да не бяга от болката и скръбта, да е търпелив и разбиращ към себе си, темпото си, интензитета на преживяванията си. Защото нищо, което сме замели под килима, не се изпарява и няма как да бъде излекувано, ако не го видим и преживеем в цялостта му. Това не означава да потънем безвъзвратно в скръбта, а да разберем, че всички чувства са човешки, позволени, и ако им дадем пространство, отминават. Да, разделите и загубите са много болезнени, но след тъгата идва оздравяването, както и възможността за едни по-осъзнати и зрели отношения.
Прочети още
Как отношенията с майка ни се отразяват на всичките ни взаимоотношения
Качеството на взаимоотношенията ни оказва най-голямо влияние върху удовлетвореността ни от живота. Когато връзките ни не вървят добре, когато повтаряме едни и същи модели на взаимоотношения, се чувстваме безпомощни, съкрушени, разочаровани и отчаяни.
Ефикасен начин да разберем начините, по които несъзнателно избираме определени партньорства или приятелства, е да идентифицираме стила си на привързаност.
Концепцията за моделите на привързаност на Боулби се отнася до това как взаимодействаме с другите, как избираме приятелите и партньорите си и как се чувстваме във взаимоотношения си. Нашият стил на привързаност се основава на най-ранното ни детство и начина, по който родителите ни са се грижили за нас. Дали отношенията в семейството са били топли и сърдечни, дали са откликвали и задоволявали нуждите и потребностите ни, дали емоциите ни са били обяснявани и приемани или игнорирани и/или санкционирани, дали сме имали двама родители, дали близките ни са били непредсказуеми и плашещи, всичко това е от значение за начина ни на свързване като възрастни . Стилът на привързаност влияе върху това как взаимодействаме с другите и дълбочината на взаимоотношенията, които създаваме. Дисфункционалният семеен модел и среда могат да ни създадат безброй трудности по отношение на способността ни да се доверяваме и да създаваме здрави взаимоотношения с другите.
Случвало ли ви се е да отблъснете някого, защото вярвате, че така или иначе ще се разделите и искате да сте този, който контролира неизбежното? Саботирате ли своите връзки, когато се чувствате добре в тях, защото смятате, че хората винаги ви разочароват и не бива да се доверявате и отпускате, а да сте нащрек за нещо, което не е наред? Вкопчвате ли се в партньора, страхувате ли се от изоставяне? Вярвате ли, че другите са способни да ви обичат такива, каквито сте, или криете и се срамувате от свои аспекти? Смятате ли, че трябва да сте идеални, за да ви обичат? Очаквате ли другите да отговорят на нужди ви и знаете ли наистина от какво се нуждаете? Можете ли свободно да назовете потребностите си, или очаквате партньорът ви да чете мислите ви и се гневите, когато това не се случва? Успявате ли да изберете човек, който е способен да ви обича и да ви дава това, от което имате нужда, или попадате все на хора,с които се чувствате нещастни и неудовлетворени? Сменяте ли един партньор с друг, без да се обвързвате дългосрочно и без да си позволявате автентични и дълбоки взаимоотношения?
Ако сме били емоционално и/или физически изоставяни или заплашени от изоставяне като малки деца, ние се научаваме да не вярваме на околните, да живеем винаги на нокти и да търсим най-малкия знак, че пак ще бъдем изоставени, готови да бягаме първи, за да се предпазим от болката. Или се вкопчваме в партньори и приятелства до задушаване, карайки другите да бягат от нас, доказвайки ни по този начин правотата на убеждението ни, че не заслужаваме да бъдем обичани.
Ето и моделите на привързаност, които ясно обясняват какво в ранното ни детство ни е формирало такива, каквито сме днес във взаимоотношенията си:
- Сигурна привързаност
Майката или обгрижващата фигура е присъстваща, спокойна, последователна и предвидима в реакциите си спрямо детето. Създава сигурна среда за него, може да посрещне емоциите му спокойно и да постави здрави граници. Разбира и реагира съответно на състоянието и нуждите на детето, слуша активно, говори спокойно, има ясен начин на комуникация. Погледът й е добронамерен, има съответна лицева експресия. Спокойна и отворена е, когато взаимодейства с детето, както и когато то потърси уединение. Емпатийна, приема и отразява емоциите на детето и е способна да коригира поведението си, може да адресира проблеми и да решава конфликти.
Бебето демонстрира ясно предпочитание за комуникация с майката или обгрижващата фигура и търси от нея успокоение при нужда. Способно е да се саморегулира за кратки времеви периоди, които се удължават с възрастта му.
Като възрастен, човек със сигурна привързаност с лекота създава и поддържа близост и контакт с другите, създава топли и хармонични връзки, почти не проявява склонност към наказателно поведение или пък гневни изблици и съпротива, когато се почувства несигурен или разочарован. Способен е да търси и приема подкрепа от друг, както и да се саморегулира. Саморефлективен е, оценява адекватно действителността, не вижда само в черно и бяло, не влиза във взаимоотношения със страх от изоставяне или отхвърляне. Жизнен, любопитен и енергичен е, открит е и има стабилно самочувствие, вярва, че заслужва да бъде обичан, обгрижван и защитаван, не се страхува или притеснява да се изразява, да се отстоява, да поиска, да помоли, да изрази чувствата и емоциите си. Вярва в себе си и добронамереността на хората, задвижва се към човека, който може да удовлетвори потребностите му. Не размишлява прекомерно и вярва, че взаимоотношенията му са наред, освен ако партньорът му не каже друго. Общото му усещане е, че може да се справи с какъвто и да е конфликт, стига да общува директно.Развива индивидуалността и личността си.
- Несигурна, амбивалентна привързаност
Майката или основната обгрижваща фигура е лабилна и/или непредвидима, понякога добронамерена, взаимодействаща с детето, друг път неприсъстваща или раздразнителна, дори груба. Детето не разбира на какво се дължат промените в реакциите спрямо него, не знае какво да очаква. Този родител не се справя със стрес, не умее да управлява взаимоотношенията си. Дава противоречиви сигнали на детето – то е силно привързано към нея, което я кара публично да демонстрира любов, но вкъщи често го игнорира и не е налична емоционално, дори физически. Погълната е от себе си, твърде ангажирана със собствените си душевни болки; Няма здрави граници и е инвазивна към околните. Нестабилна е във взаимоотношенията си с детето. Често се стига до размяна на ролите – очаква от детето да поема отговорности, да реагира и да се държи като възрастен, то започва да се грижи за нея. Не може да управлява емоциите и реакциите си.
Бебето е тревожно, свръх бдително, трескаво търси близост с майката или обгрижващата го фигура и не обръща внимание на заобикалящата го среда, не изпуска майката от поглед. Не умее да се самоуспокоява, но не се успокоява и когато майката се върне, дори да е отсъствала за кратко. Дори понякога демонстрира гняв към родителя, когато е били оставено за кратко с друг човек или на детска градина.
Като възрастни, хората с този тип привързаност са много несигурни, тревожни, гневни, разочаровани и обсебващи. Изключително фокусирани са върху емоционалните си състояния, трескаво търсят сега и веднага решение и облекчение. Не са способни на автентична близост и свързване, които отчаяно търсят, защото постоянно са нащрек и се страхуват, че ще ги изоставят. Не умеят да поставят, отстояват и зачитат граници. Вкопчват се в партньорите си и се нуждаят от постоянното им физическо присъствие. Връзките им са интензивни и сложни, самооценката им зависи от обратната връзка на партньора. Често четат грешно сигналите от него – че ще бъдат изоставени, не вярват, че ще остане за постоянно в живота им. Вниманието на партньора никога не им е достатъчно, което предизвиква обвинения, критики, скандали. Изпитват хронична липса на удовлетвореност от взаимоотношенията си, защото им е трудно да приемат свързаността. Нямат обективна оценка на реалността, не могат да видят кога получават грижа, внимание и отношение. Дълбоко вярват, че не заслужават да бъдат обичани.
- Несигурен, избягващ
Майката е слабо емоционално ангажирана с детето, отсъстваща е емоционално или когато е с детето, не е с желание и удоволствие. Не удовлетворява потребностите на детето, не ги смята за важни и не намира за необходимо да откликва физически и/или емоционално на нуждите му. Майката или обгрижващата фигура не присъства, липсва от живота на детето или често отсъства. То усеща присъствието й физически и емоционално, когато го отхвърля, критикува или поставя задачи и изисквания.
Детето ясно показва, че предпочита да е само, да се успокои само, вместо да потърси емоционална подкрепа от майката, когато е разстроено. Не търси близост, не демонстрира емоции към обгрижващата фигура, предпочита света на играчките и книгите. Почти не изразява каквито и да е било емоции, трудно поддържа очен контакт, изглежда отсъстващо, незаинтересувано, инертно, живее в собствен свят.
Като възрастен, човек с несигурен, избягващ стил на привързване, не разпознава емоционалните и соматични си състояния, изглежда безразличен, незаинтересован, дистанциран, самовглъбен, но има слаба емоционална интелигентност и често нереална самооценка и себевъзприятие. Дава вид на самодостатъчен, не търси, даже избягва свързване. Зорко следи за признаци на прекалена близост, което чете като желание за контрол от страна на партньора. Не търси помощ и/или успокоение от друг човек, не разпознава признаците на желание за свързване от друг човек. Мълчалив, затворен в себе си, много логичен и рационален, ориентиран към задачи и постижения. Почти не си позволява и не разпознава собствените и емоциите на другите. Отрича потребностите си, убеден е, че е по-добре да е сам, вярва, че не принадлежи никъде, стресово му е свързването и отделянето, но не изпитва липса, когато значимите му хора отсъстват. Изглежда сякаш няма нужда от никого, не показва нужда от връзка, не се отваря, не споделя мислите и чувствата си. Възможно е да възприема партньора си като вечно нуждаещ се, като недополучило дете, което го кара да се чувства силен и самодостатъчен. Може рязко и внезапно да прекъсне комуникация и да бъде доста отхвърлящ.
- Дезорганизиран стил на привързаност
Майката често има своята травма, някаква болезнена загуба, нездрав стил на привързаност или раздяла, проявява симптоми на ПТСР и дисоциация. Когато бебето заплаче, провокира у нея страх и гняв. Рядко е на разположение, затворена е в себе си, не реагира или е инвазивна, плашеща, дори ужасява детето, може да упражнява и физическо насилие. Този стил на привързаност обикновено се среща при хора, които са преживели физическо, емоционално или сексуално насилие в детството. Детето е емоционално и физически зависимо от родителя, без него е невъзможно оцеляването му, но той е източник на стрес и ужас. Майката често се чувства неориентирана, ужасена, сякаш около нея цари хаос. Умишлено създава ситуации, в които детето да се провали. Дава противоречиви, объркващи сигнали на детето – казва му, че го обича, но действията й говорят за друго. Има внезапни, крайни емоционални реакции.
Детето не умее да търси близост и успокоение при майката, но не е способно да се успокои и само. То хем показва нужда от близост, хем избягва отношения с обгрижващата фигура, дистанцира се, замръзва в тази интеракция. Детето е тревожно, постоянно се чувства застрашено, повишава се сърдечният му ритъм, ръцете му се потят, избягва дори физическо приближаване към него. Дезорганизираната привързаност е статистически значим фактор за разгръщането на дисоциативни симптоми до 19-годишна възраст и диагностициране с гранично личностново разстройство и дисоциативно разстройство на идентичността в зрелостта.
Като възрастен, човек с дезорганизиран стил на привързване, е противоречив и амбивалентен в своите реакции и поведения. Превключва между свръх емоционални и апатични отговори към партньора, търси близост, вкопчва се, след което следва избягване, отдалечаване и гневни избухвания и заплахи за напускане. Има сериозни вътрешни конфликти и скачания между дистанция и близост, идеализиране и обезценяване, скачания само в крайности, има множество връзки или такива от разстояние. Неспособен е да повярва на хубавите преживявания във взаимоотношенията, мнителен, недоверчив и тревожен е, не вярва на хората. Демонстрира непостоянство в романтичните отношения, изпитва ужасяващ страх от изоставяне, но и страх от емоционална и/или физическа близост. Има ниска семооценка, страх от провал и липса на увереност за решаване на проблеми. Не може да се успокои, общувайки с друг, защото за него източника на сигурност е също и източник на страх. Близостта може да предизвика паника или дистанциране. Живее в очакване да го отхвърлят или наранят и развива умението да се „откъсва“, вместо да се свързва с другите. Объркан, трескаво търси внимание, но не умее да изразява потребностите си. Свръх фокусиран е върху задачи. Избягва контакт, може да изпитва отвращение от докосване.
Нашата схема на привързване определя начина ни на общуване по принцип, но се отразява най-силно в интимните ни отношения. След като осъзнаем причината за нашия модел, той става разбираем и можем да започнем да го коригираме. Мозъкът ни е разработил тези модели като защитен механизъм, за да ни предпази от болка и това е свършило работа там и тогава. Може да му благодарим и да се научим на някои нови начини на свързване, на нови поведения.
Кои са уменията, върху които можем да поработим?
- Граници. Да можем да кажем „Не“, но да можем да кажем и „Да“, „Искам“, „Имам нужда“, да помолим за помощ, когато не можем да се справим сами. Да не се страхуваме да кажем и покажем чувствата и мислите си, да си позволяваме да отстояваме себе си и позицията си.
- Да се доверяваме на себе си и другите. Няма как да се доверим на друг, ако не вярваме в себе си. Да открием ресурсите, силните си страни, да валидираме всички ситуации, в които сме се справили, да идентифицираме качествата, които притежаваме, благодарение, на които сме успели и да се поздравим за това. Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да се доверим. Дали това ще е приятел, колега или терапевт, важното е да опитваме да създаваме сигурна връзка с някого и да разберем, че не всеки иска да ни нарани.
- Емоционална ангажираност – да разкриваме себе си пред близките си, да разберем колко и как сме ангажирани във взаимоотношенията си, да си дадем сметка присъстващи ли сме за важните ни хора, интересуваме ли се истински от важните за тях неща, от чувствата и потребностите им. Да бъдем отворени, да участваме и да допуснем другите да участват в живота е плашещо в началото, особено когато ранните ни преживявания са били болезнени, но с времето ще разберем, че сме способни да избираме добри хора, с които можем да се научим на интимност без страх.
- Да се научим на принадлежност, присъединяване и участие. Не е необходимо да бъдем жертва на миналото си. Ако сигурната привързаност не ни идва естествено, можем да работим върху „спечелената сигурност“, което означава да развием сигурен стил на привързване чрез взаимоотношения и взаимодействия в зряла възраст, с хора, които ние сме избрали. Когато човек избере смелостта и реши да почерпи от даровете на терапията, терапевтът му помага да идентифицира минали травми, да разпознае къде е причината за поведението му и да го насочи как да продължи напред в живота с по-позитивен възглед за себе си и хората.
- Да опознаем себе си. Самочувствието ни обикновено е първата стъпка, когато започнем да опознаваме себе си в контекста на привързаността, тъй като то принадлежи на тази част от нас, която е била най-наранена. Ниската самооценка често е в основата на депресията и безпокойството във връзките, както и на неспособността ни за интимност и свързване. Болезнено е да сме емоционално и/или физически изоставени като деца, разрушително е родителите да ни казват или показват, че не сме достатъчно добри и не заслужаваме любов, че чувствата и нуждите ни не са от значение. Но днес ние можем да си дадем това, от което някога сме имали нужда и не сме получили. Днес не сме безпомощни деца.
- Да се научим да чуваме от какво се нуждаем физически. Детството е момента за опознаване и свързване с физическото тяло. Ако тогава сме били уплашени, „замръзнали“, в режим „оцеляване“ или е нямало на кого да разчитаме да обърне внимание на физическите ни нужди, сега е моментът да опознаем тялото си, отвътре и отвън. Да се научим да чуваме истинските си физиологични нужди, гладен ли съм или потушавам тревожността с храна, жаден ли съм или опитвам да преглътна нещо, признаците на умора, автентичните чувства и емоции, защото те също са в тялото. Също така бавно и с любов към себе си можем да се научим, че докосването и получаването през допир от някой, на когото имаме доверие, може да е приятно, а не болезнено и е базова човешка нужда. От държането за ръце, до прегръдките, гушканията и масажа, докосването може да бъде силно терапевтично. Да си даваме сметка доколко присъстваме наистина тук и сега или отлитаме в мислите и бягаме от тялото, когато сме тревожни и уплашени.
- Да поемем отговорност за себе си, да знаем, да се осмеляваме да задаваме въпроси на терапевта си. Колкото повече разбираме себе си, през какво сме преминали и как това ни е повлияло, толкова по-добре ще съумеем да се погрижим за себе си. Можем да израснем до емоционално здрави възрастни на всякаква възраст.
- Да изследваме интимната си връзка и да си дадем сметка в здрави отношения ли се намираме или сме избрали партньора си, ръководени от травмата. Поставили ли сме здрави граници във физически и емоционален план. Границите показват ясно кое поведение е приемливо за нас и кое е недопустимо.Физическите граници касаят нашето тяло, лично пространство и поверителност. Нарушаването им може да представлява неподходящо докосване, дори разглеждане на личните ни файлове или телефон. Емоционалните граници са диференциране на нашите чувства от чуждите чувства. Нарушаването им може да е поемане на отговорност за чуждите чувства, идентификация с чуждите чувства, жертване на нашите собствени нужди, за да се харесаме на друг, обвиняване на другите за нашите проблеми или поемане на отговорност за техните, когато те са напълно способни да се справят сами. Знаем ли, че аз съм аз и ти си ти, щастливи ли сме като отделни индивиди и разбираме ли, че сме заедно, за да сме още по-щастливи или се опитваме да запълваме собствените си дефицити през партньора?
- Да изберем сигурни групи на принадлежност, в които се чувстваме приети и утвърдени, където да задоволяват потребностите ни. На работното място, в приятелската среда, в интимните отношения. Можем да оценим връзките, които имаме в момента. Ако усещаме, че сме нещастни в настоящата си любовна връзка или отношения с приятели, да опитаме да ги погледнем обективно. Приличат ли на предишни дисфункционални връзки? Правим ли същите избори, имаме ли идентични поведения и отношения? Правим ли компромис със себе си само, за да избягаме от самотата? Какво можем да направим по различен начин?
Стилът на привързаност едва ли е първото нещо, за което се сещаме, когато се чувстваме самотни, депресирани или сякаш просто не се вписваме никъде. Дори постоянният гняв и безпокойство могат да произтичат от този дълбок и стар модел. Това, което можем да направим за себе си е да познаваме това, което ни ограничава в живота и ни прави нещастни. Болезнени задачи са да се срещнем с миналото си, да разопаковаме емоционалния си багаж, да опознаем себе си, но те са пътят към по-смислени, дълбоки и интимни отношения както с нас самите, така и с хората около нас.
Прочети още
Добрият работодател се грижи за здравето на служителите си
Психичното здраве е също толкова важно, колкото и физическото
Според проучване на „Евробарометър“ за психичното здраве, публикувано на 9 октомври 2023 г., поръчано и платено от Европейската комисия:
- 46 % от гражданите на ЕС са имали емоционален или психосоциален проблем през последните 12 месеца;
- 89 % от гражданите на ЕС смятат, че психичното здраве е също толкова важно, колкото и физическото здраве;
- 25 % от гражданите на ЕС посочват, че те или членове на техните семейства са се сблъскали с проблеми при достъп до услуги в областта на психичното здраве.
Факторите, влияещи върху психичното здраве на хората, са разнообразни и трябва да бъдат разглеждани в широкия контекст на социалната среда, работата и личния живот.
Преди пандемията от COVID-19 една шеста от хората в ЕС страдаха от проблеми, свързани с психичното здраве. Тази ситуация обаче драстично се влоши заради безпрецедентните кризи през последните години в световен мащаб.
В днешния забързан корпоративен свят вече не съществува организация, в която да липсва стрес или пък служителите ѝ да не попадат в напрегнати и натоварващи ситуации. Според Европейската агенция за безопасност и здраве при работа, стресът, безпокойството, случаите на клиширания вече burnout синдром и депресията са вторият най-често срещан здравен проблем, който засяга работещите европейци. Повдигането на въпроса за аспектите на психичното здраве и споменаването на предизвикателствата на работното място все още се свързва със страха от стигматизиране. Въпреки това делът на работещите, които съобщават, че са изложени на въздействието на рискови фактори, способни да повлияят неблагоприятно върху психичното им здраве, е почти 45 %.
Това обаче не се дължи само на фактори от работната и/или социалната среда, но и на чисто личностни особености, персонални проблеми, кризи, деструктивни лични взаимоотношения и много други абсолютно индивидуални причини и характеристики на всеки човек.
Осигуряването на психологическа грижа на работното място става все по-нужен и важен ресурс за организациите – държавни или частни. Възможността, дадена от работодателя, служителите да се възползват от подкрепата на квалифициран психотерапевт е ефективен инструмент, който предлага решения на проблеми от различен характер, които служителите срещат. Това превръща хората в продуктивни и пълноценни личности в професионален и личен план, както и води до повишаване на отдадеността към компанията и припознаването ѝ като добър работодател.
Индивидуалното психологическо консултиране на работното място може да се обобщи като осигуряване на психотерапевтична подкрепа за служителите на дадена организация. Би могло да се случва като терапевтична сесия в офиса на компанията, в кабинета на психотерапевта или пък да се осъществява чрез някои от съвременните начини за виртуална комуникация.
Как индивидуалното психологично консултиране помага на цялата организация:
- подобрява здравето и удовлетвореността на служителите,продуктивността им и отдадеността им към организацията;
- понижава разходите, свързани с отсъствия, текучество, burnout и намалена работоспособност и ефективност;
- повишава организационната и индивидуална ефективност и благополучие;
- подпомага организационни промени;
- идентифицира ценности и нагласи в организацията – мотивация, удовлетвореност от труда, включеност в работата, привързаност към организацията;
- подпомага осъзнаването, приемането и използването на индивидуалните различия на работното място;
- подпомага процесите на комуникация;
- насърчава творческото решаване на проблеми на работното място;
- разрешава междуличностни конфликти;
Удовлетвореност от работата
Бъдещето принадлежи на онези организации, които осъзнават своята роля в изграждането и поддържането на удовлетвореност и ангажираност у своите служители, гъвкави са да се променят и осъзнават, че най-ценният ресурс в една организация са нейните служители.
Удовлетвореността от работата на служителите е от ключово значение в една организация, защото въздейства пряко върху взаимоотношенията в компанията, текучеството на кадри, работоспособността, личната отговорност, включеността в работата и привързаността към организацията.
Според някои теории удовлетвореността от работата зависи от две групи фактори:
- Мотиваторите са фактори, свързани със спецификата на конкретната позиция и възможността, която дава за задоволяване на потребността от професионална и личностна изява и развитие на индивида – чувство за отговорност, тип работа, постижения, възможност за автономия и професионално развитие.
- Хигиенните фактори касаят организационния контекст и условията, при които хората изпълняват работните си задължения – заплащането, работно време, условията на труд, организационната култура на компанията, междуличностните отношения, отношенията с ръководството, начина на оценяване и са пряко свързани със задоволяване на потребностите на индивида от сигурност, материалните потребности, принадлежност и др.
Но от голямо значение са и личностните характеристики на индивида. Хората с вътрешен локус на контрол притежават силна вътрешна мотивация и са фокусирани към постигането на високи резултати в работата и в личния си живот. Това са хора с добри лидерски качества, решителни са и са уверени в себе си. Но тази личностна характеристика може да причини и доста болезнено преживяване на провалите. Тези хора се чувстват лично отговорни за всеки неуспех, дори когато той е бил извън техния контрол. Самокритичността може да предизвика силно разочарование, дистрес, панически атаки и дори депресия. Хората с умерен локус на контрол по-лесно приемат ситуации, над които нямат контрол и ги управляват по-ефективно, много по-щадящо към себе си и околните. Активни и решителни са, но са и спокойни и емпатийни. Хората с външен локус на контрол са пасивни, вярват, че това, което им се случва, е извън техния контрол, зависи изцяло от външни фактори, хора и късмет, склонни са да отлагат, изпитват трудности при вземането на решения и носенето на отговорност, силно се влияят от мнението на околните. В посока на преодоляването на затруднения на работното място, които се дължат на личностни характеристики, особености, ситуационни затруднения, дори временно състояние на човек, което се дължи на лични преживявания и проблеми, но влияе на представянето му в работен план, може да помогне психологическа подкрепа, осигурена от работодателя.
Удовлетвореността в нашата заетост зависи както от нас самите, така и от компанията, за която работим. От нас зависи да изберем сфера на дейност, която ни харесва, вдъхновява и ни дава възможност да изявим силните си страни, да носим отговорност за изборите и представянето си. Можем да проучим компанията, за която смятаме да работим, и да се придържаме към реалистични очаквания за работодателя и възможностите, които ни предлага.
Нещата, които компанията може да направи, за да повиши удовлетвореността на служителите си, са:
- Персонална грижа и отношение към служителя – социален пакет, награди, финансови стимули, дори табло със снимки на служител на седмицата/месеца/годината;
- Повишения, професионално развитие – ако служителят работи повече от две години в компанията и се справя добре, е хубаво да му се предложи нова позиция, допълнителни отговорности, увеличение на заплащането;
- Обратна връзка – служителите се нуждаят от редовна конструктивна и добронамерена обратна връзка. Хората имат нужда да бъдат чувани от мениджъри/HR/висше ръководство, за да усещат, че имат принос за бъдещето на компанията;
- Сигурност –регулярна комуникация между служителите и преките им ръководители, както и с висшето ръководство. Не бива служителите да бъдат управлявани през страх и заплаха от загуба на работата;
- Баланс между работа и личен живот – точно и ясно регламентирани работно време и дни за почивка, през които не се налага да отговарят на служебна кореспонденция или да доработват, дни за работа от вкъщи, платен отпуск или гъвкаво работно време;
- Отношенията с прекия ръководител – изборът на ръководни кадри е от ключово значение за представянето на служителите и удовлетвореността им от работата. Добрият лидер може да мотивира, да използва най – силните страни и уменията на подчинените си, да преценява на кого какво е най – добре да възложи, да помага и насърчава. Често влошените взаимоотношения с прекия ръководител са причина даден служител да се чувства фрустриран, неразбран и недооценен, което на по-късен етап води до напускане на компанията;
- Справедлива и приобщаваща организационна политика и култура – гарантирана справедливост и уважение към всички служители независимо от възрастта, пола или друг белег;
- Насърчаване на креативността – служителите да имат възможност да дават идеи и предложения, които да бъдат чувани и обсъждани;
- Комфортно работно място, помещение за хобитата и почивка на служителите, събития за сплотяване на колектива и отбелязване на празници.
Какво е психосоматиката
Психосоматиката е интердисциплинарна научна област, която изучава психологическите, социалните и културните фактори на появата на телесни заболявания. Много известни учени са се занимавали с тази тема. Въпреки това трябва да признаем, че теоретично последователни и емпирично плодотворни модели, които разкриват механизма на взаимодействие на психологическите и телесните процеси, не са разработени и до днес. Това се потвърждава от факта, че лечението на психосоматичните заболявания все още не е достатъчно ефективно. Те са хронични и в някои случаи продължават десетилетия.
Много теории в психосоматиката твърдят, че емоционалните и личностни фактори са основните причини за заболяване, което, може би, определя негативното отношение на лекарите към такива едностранчиви концепции. В съвременната медицина е широко разпространена идеята за множеството причини за всяко заболяване, от което следва, че психологическите фактори трябва да се разглеждат наред с всички останали и тяхното значение да се определя чрез статистически процедури.
Липсата на знания за широко разпространените психосоматични заболявания, честата липса на ефикасност на традиционните лекарства и разбирането за значението на психотерапията за тези заболявания ни поставят пред необходимостта да изучаваме психосоматичните и соматични взаимоотношения, произтичащи от заболяванията. Психичните фактори играят важна роля в произхода, протичането, лечението и резултата на почти всички заболявания. Строго погледнато, психосоматичното направление не е самостоятелна медицинска дисциплина – това е подход, който отчита разнообразието от причини, довели до заболяването.
Според експерти от Световната здравна организация половината от всички заболявания са психосоматични и пациентите се нуждаят не толкова от лекарства, колкото от психотерапия.
Психотерапията е специално организирана помощ на човек, изправен пред трудности. Има много подходи към психотерапията, всеки от които използва свои уникални техники в своята работа, насочени към хармонизиране на вътрешния свят на пациента и подобряване на качеството на живота му.
Психотерапията е система от терапевтични ефекти върху психиката и чрез психиката върху човешкото тяло. Често се определя като дейност, насочена към освобождаване на човек от различни проблеми (емоционални, лични, социални и т.н.), чрез въздействие върху емоциите, преценките и самосъзнанието на човек при различни заболявания (психични, нервни, психосоматични). Извършва се по правило от специалист психотерапевт чрез установяване на дълбок личен контакт с пациента (често чрез разговори и дискусии), както и използване на различни когнитивни, поведенчески, медикаментозни и други техники.
Основната задача на психотерапията е облекчаване на психопатологичните симптоми, чрез които се предполага постигане на вътрешна и външна хармонизация на личността. В психотерапията обикновено има стремеж към задълбочен анализ на проблемите на пациента с ориентация към несъзнателните процеси, преструктуриране на личността.
Прочети още
История и възгледи за психосоматичните заболявания
Проблемът с психосоматичните взаимоотношения е един от най-трудните проблеми на съвременната медицина, въпреки факта, че тясната връзка между психичното и соматичното се изучава в продължение на няколко века, още от времето на Хипократ и Аристотел. През 1818 г. германският лекар от Лайпциг Йохан Кристиян Хайнрот въвежда термина „психосоматичен“, за да опише аспекти на безсънието и по-точно – за да издигне хипотезата, че несъзнаваното оказва влияние върху поведението и различни заболявания. Хайнрот разглежда душата (вътрешен локус) и тялото (външен локус) като два аспекта на една и съща цялост.
През 1822 г. германският психиатър М. Якоби въвежда понятието „соматопсихичен“ като противоположно и в същото време допълващо „психосоматичното“. В своята концепция Якоби подчертава доминирането на телесното при появата на някои психични разстройства. В момента много автори отнасят соматопсихичните разстройства към областта на изследване на психосоматичната медицина.
Терминът „психосоматика“ навлиза в общоприетия медицински лексикон само век по-късно. Терминът „психосоматичен“ се утвърждава в медицината благодарение на виенския психоаналитик Deutsch и оттогава психосоматичната медицина се определя като „приложна психоанализа в медицината“. Deutsch, заедно с колегите си Flanders Dunbar, Franz Alexander и други, предизвиква интерес към психосоматичните проблеми и към края на 50-те години около 5000 статии за соматична медицина са публикувани в американската научна литература.
Барух Спиноза, опитвайки се да опровергае дуалистичното вярване на Декарт, че тяло и разум са две отделни субстанции, твърди, че физическия и душевния свят на практика са едно и също. Универсалната субстанция се състои и от двете – тяло и разум, като между тези аспекти няма разлика и те са неразделими по своята същност.
Алфред Адлер в книгата си „Смисълът на живота“ засяга връзката душа – тяло, разглеждайки душата като част от жизнения процес на организма, като предполага, че тя би следвало да проявява същия основен характер като матрицата (живата клетка), от която е произлязла. Такива са стремежът към победа (при сблъсъка с външния свят), превъзмогването на смъртта, стремеж към съвършенство, сигурност и доминация.
В своите съчинения И. Павлов отбелязва като по-податливи на заболявания неудържимият и слабият тип висша нервна дейност. Като силно неуравновесен, неудържимият тип хора са склонни към бурни афективни реакции и силно изразени възбудни състояния, които от своя страна са предпоставка за психосоматични нарушения, в това число сърдечно-съдови проблеми. Хората със слаб тип висша нервна дейност, от своя страна, също се отличават с неустойчивост на много от всекидневните дразнители, които предизвикват у тях (на ниво ЦНС) защитно потискане на импулсите. Последното често активира вегетативната нервна система и ендокриниума по начин, който също нарушава функциите на вътрешните органи и може да доведе до структурни болестни изменения в тях. Павлов изразява предположение, че неудържимият тип сравнително по-лесно би заболял от биполярно афективно разстройство, докато слабият тип – от шизофрения.
Психосоматичните взаимоотношения, които възникват при пациентите, традиционно се разглеждат в рамките на два основни подхода. Първият от тях, психоцентричен, анализира въздействието върху появата, клиничните прояви, протичането и прогнозата на заболяването при остър и хроничен психически стрес, както и различни характеристики, свързани с психичния статус на пациента. В рамките на втория, соматоцентричен подход, се изследват нозогенни реакции – влиянието на характеристиките на клиничните прояви и хода на заболяването върху субективното възприятие на пациента за неговото заболяване и характеристиките на психичните разстройства, проявата на които е свързано със соматично страдание (соматогенеза и психогенни състояния, причинени от комплекс от психотравматични събития, свързани с медицинско заболяване).
Прочети още
Защо и как се разболяваме психосоматично
Съществува доста голям брой теории и модели за появата на психосоматични заболявания и методи за тяхното класифициране. Ще изброим накратко основните.
Характерологично ориентирани посоки и личностни типологии. В древни времена Хипократ, а след това и Гален описват хора с различни видове темпераменти – сангвиник, холерик, меланхолик и флегматик. Тази позиция е доразвита в психологическите теории на Ернст Кречмер и Уилям Шелдън.
Класическите психосоматични произведения от тази характерологична посока принадлежат на американския лекар Фландърс Дънбар.
В съвременната медицина приложението на този подход е придобило голямо значение при изучаването на определена типология на „лицата в риск“, както например се предлага от работната група Rosenman и Friedman при разработването на лица със заплаха от миокарден инфаркт (така нареченото поведение тип А). Такива описания се срещат в много изследвания на личността.
Психоаналитична концепция. Първата теоретична концепция за психосоматичните разстройства принадлежи на З. Фройд, който създава модела за конверзията, в който посочва, че конверзията е състояние (механизъм), при което едно непоносимо възприятие или спомен, поради това, че не може да бъде интегрирано, бива изтласкано от съзнанието, но се проявява в някакви телесни симптоми. Конверзията е универсален психологичен механизъм, по който могат да се развият различни телесни симптоми. Социално неприемливите инстинкти (агресивни, сексуални), изместени от съзнанието, пробиват, приемайки една или друга символична форма.
Фройд забелязва, че някои пациенти вместо неврози развиват понякога физически заболявания и според него разпростирането на психоанализата и върху органичните заболявания е желателно и перспективно. Фройд казва, че „Лечението на неврозите е само едно от приложенията на анализата и може би бъдещето ще покаже, че то не е най-важното“. Според него при всички психоневрози психичните процеси остават дълго време същите и едва след това се появява „соматичната подкрепа“, която осигурява на несъзнаваните психични процеси изход в телесното. Когато този момент не е налице, цялото състояние се превръща в нещо различно от хистеричния симптом, но все пак сродно с него, например фобия или натрапчива идея – накратко в психичен симптом. Самите хистерични симптоми са трайни последици от психични травми, чиято афектна величина е била отклонена от съзнателна обработка благодарение на особени обстоятелства, поради което си е пробила абнормален път в сферата на телесната инервация.
Теориите в тази посока включват също: теорията на Шур за де- и ресоматизация, модел на Енгел и Шмале за отхвърляне на вярата в бъдещето, концепцията на Фрейбергер за загуба на обекти, концепцията за двуфазна защита или двуфазно изместване на Митшерлич.
Теория на Александър за специфичен психодинамичен конфликт. Франц Александър се смята за основател на съвременната психосоматика. Той прави извод, че патологичните привързаности трябва да се проявяват като органна дисфункция, а някои конфликтни ситуации имат афинитет към определени системи от органи. Функционалното разстройство на органа (автономна невроза), което се развива в тези конфликтни ситуации, се разглежда като физиологичен отговор на органа към хронично съществуващо или периодично повтарящо се емоционално състояние. Обратимите функционални симптоми водят до необратими промени в органите. Според Александър психосоматичното заболяване възниква като следствие от емоционално напрежение, явяващо се проява на вътрешен личностов конфликт, който се изтласква в различна степен. Също така, всички емоции са придружени от физиологични промени – страхът се изразява със сърцебиене, гневът с повишена активност на сърцето и повишаване на кръвното налягане и т.н. Всяка емоционална ситуация кореспондира със специфичен синдром от физически промени и психосоматични отговори като смях, плач, изчервяване, промени в пулса, дишането и т.н.
Ф. Александър открива, че хистеричните реакции са неосъзнат сблъсък между агресивни желания или зависимости и противопоставяне между егото и суперегото за ръководене на хронично-емоционалния дистрес. Според Франц Александър следните болести са с психосоматична причинност: бронхиална астма, язва на дванадесетопръстника и стомаха, есенциална хипертония, някои кожни болести (невродермит), някои видове диабет, почти всички видове колит и др. Тези болести са свързани с участието на пациента. Ф. Александър подчертава, че причината за тези заболявания може да бъде взаимодействието между факторите на средата, генетични и психосоциални. Счита се, че има определен тип личности, които могат да имат такова предразположение. Участието на хроничен стрес и неблагоприятни събития “отключват” тези заболявания. Намесата на психологическите фактори в битието на болните е от съществено значение за тяхното лечение.
Интегративни модели. Първоначално различно ориентираната независима линия на развитие на психосоматичната теория идва от изследването на голям контингент пациенти с така наречените функционални нарушения без патологична органична основа.
Тези модели включват: интегративният модел на Weiner за здраве, болести и болестни състояния, биопсихосоциалният модел на Uexkull и Wesiak, медицинска антропология на W. Weizsacker.
Концепция за алекситимия. В основата на психосоматичните заболявания е алекситимията, психологическо разстройство, характеризиращо се с ограничена способност за адекватно възприемане и формулиране на чувствата и емоционалното състояние на човека. Алекситимията се разглежда като определен набор от характеристики, които характеризират психичния състав на индивидите, като ги предразполагат към психосоматични заболявания. Счита се за рисков фактор за развитието на много заболявания.
Теория на стреса. Състоянието на тялото по време на хронична стресова реакция отразява три етапа: тревожност, съпротива (адаптация) и изтощение със съответните реакции на нервната и ендокринната системи. Значително по-голямо (в сравнение с невроза) разпространение на психовегетативния ефект, характерно за психосоматичните заболявания, води до предположението, че тази разлика се основава на по-голямата интензивност и продължителност на психотравматичния ефект. Освен това от съществено значение е само сумирането на емоционални стресови състояния с отрицателен характер, които сами по себе си, без генетично или придобито (травма, заболяване) предразположение на органа, не причиняват специфични психосоматични разстройства. Тази област включва голям брой отделни области на изследване на психосоматичната патология (например стрес и адаптивни реакции, стрес и увреждане от стреса, фактори на стреса и картината на субективното преживяване и др.).
Неврофизиологично направление, което се основава на желанието за установяване на връзки между индивидуалните психофизиологични характеристики и динамиката на висцералните прояви (активиране на функциите на органите). Основата на концепцията е наличието на функционални системи. Тази посока изучава неврофизиологичната подкрепа на персистиращи патологични състояния и обяснява появата на психосоматични разстройства чрез нарушени кортико-висцерални взаимоотношения. Същността на тази теория е, че нарушенията на кортикалните функции се считат за причина за развитието на висцерална патология. Това отчита, че всички вътрешни органи имат своето представителство в мозъчната кора. Влиянието на мозъчната кора върху вътрешните органи се осъществява от лимбично-ретикуларната, вегетативната и ендокринната системи.
Психоендокринно и психоимунно направление – изучава широк спектър от невроендокринни и неврохуморални явления при пациенти с психосоматични заболявания. Търсенето на „специфична нехормонална подкрепа“ на емоционалния отговор показва, че високото ниво на лична и ситуативна тревожност е свързано с многопосочни неврохормонални промени.
Теория за нарушената функционална асиметрия на мозъка като причина за психосоматична патология.
Концепция за враждебност. Според тази хипотеза гневът и враждебността могат да играят съществена роля в етиологията на различни тежки физически заболявания.
Представените основни понятия за психосоматична патология показват, че е невъзможно да се разделят и изолират специфични психични или физиологични характеристики, които биха обхванали целия спектър от прояви при даден вид заболяване. Всички хипотези обаче са съгласни с едно: социалната дезадаптация е основната причина за психосоматичната патология.
Прочети още
Същност на психосоматичните заболявания
Въпреки факта, че думата „психосоматика“ се използва много често както в ежедневието, така и в научната литература, днес няма единна дефиниция на този термин. Психосоматиката (гръцки psyche – душа, soma – тяло) е посока в медицината и психологията, която изучава влиянието на психологическите (главно психогенни) фактори върху появата и последващата динамика на соматичните заболявания. Според основния постулат на тази наука, психосоматичното заболяване се основава на реакция на емоционално преживяване, придружено от функционални промени и патологични нарушения в органите. Съответното предразположение може да повлияе на избора на засегнатия орган или система.
Понятието “психосоматика” включва два аспекта: психосоматични заболявания и психосоматична медицина. Психосоматичните заболявания са заболявания, при появата на които психологическите фактори играят най-съществена роля. За тях е очевидна връзката с психотравматичните ефекти и ориентация на патологичните прояви към определена висцерална система. Психосоматичната медицина е съвременна концепция, която отчита сложните сомато-психосоциални взаимодействия.
Психосоматиката е научно направление в медицината и психологията, което в най-широк смисъл включва всички взаимодействия между поведението (мисли, чувства, действия) и телесната болест, като се основава на идеята, че болестите не се появяват и не протичат във вакуум: те съществуват само в хората. Оттук терминът „психосоматично разстройство“ се отнася до „тип телесна болест, чиято етиология или протичане са свързани със значими психологически фактори. Психосоматичното разстройство е такова, при което емоционалните фактори са неговата главна етиологична детерминанта, която обаче за пациента е напълно или частично неосъзната. Соматизацията означава формиране на телесни симптоми в отговор на стрес или психична травма; даване на външен израз на психично страдание чрез телесни симптоми.
Психосоматичното заболяване се разглежда като свойство на човешкия организъм като система и по този начин то не се дължи нито само на психологичните, нито само на физиологичните (включително наследствените) свойства на индивида. Съответно неговото лечение изисква едновременното приложение на соматична и психотерапия. Вътрешните конфликти и невротичните реакции влияят не само на произхода, но и на хода на заболяването и несправянето с тях или омаловажаването им често води и до резистентност към соматичната терапия; както и обратното – тяхното спонтанно или целенасочено разрешаване до голяма степен би могло да обясни често наблюдаваните „чудеса“ в лекарските кабинети.
Психосоматичните разстройства съставляват значителна част от “болестите на цивилизацията” и през последния век са обект на интензивни изследвания в рамките на психосоматичната медицина, имайки предвид нарастващата им роля в общата заболеваемост на населението. Психичният фактор е определящ за появата на психосоматични болести. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране.
Основните положения на психосоматичната идея гласят, че телесното и психичното представляват двете страни на едно цяло, които се намират в постоянно взаимодействие помежду си.
Общите отличителни черти на психосоматичните заболявания са:
- очевидна връзка с психотравмиращо въздействие;
- ориентирани върху патологичните прояви на определена висцерална система;
- наличие на потискане на емоционални преживявания (40% тревожност, депресия 60%). Пациенти, страдащи от психосоматични заболявания изпитващи много по-негативни емоции, отколкото може да се оцени на вербално ниво, те се характеризират с трудности в разбирането и изразяването на емоции;
- първото проявление е във всяка възраст;
- отчетливи и трайни психологически характеристики на пациентите;
- външно гладки и формални социални контакти.
Характеристиката на психосоматиката като многофакторен открит модел предполага изключително сложна патогенеза, която се определя от:
- неспецифична наследственост и вродена обремененост от соматични нарушения и дефицити;
- наследствена предразположеност към психосоматични разстройства;
- нарушения на дейността на централната нервна система;
- личностови особености;
- психическо и физическо състояние по време на психотравмиращите събития;
- фон на неблагоприятна семейна среда и други социални фактори;
- особености на психотравмиращите събития.
Всички тези фактори не само участват като потенциални причини в произхода на психосоматичните разстройства, но всеки от тях прави човека уязвим от емоционален стрес, затруднява психологичната и физическа защита, прави възможно възникването и усложняват протичането на соматичните заболявания.
Особеността на психосоматичното заболяване е, че то е заболяване или болестни състояния, при формирането на които емоционалните фактори играят ключова роля. Импулсът за тяхното проявление е стрес, напрежение, вътрешни конфликти. Трудността при лечението на такива заболявания е, че те не могат да бъдат лекувани по традиционния начин. Лекарствата могат само да подобрят общото състояние, но ако причината за стреса не бъде отстранена, тогава вероятността от рецидив е висока. Най-ефективният начин за лечение на психосоматични заболявания е комбинирането на лекарства с консултация с психотерапевт.
Според психосоматичната медицина, телесните болести се предизвикват най-вече чрез психични травми. Общото за всички соматози е острото или постепенно начало, нерядко като невротична депресия. Психичните нарушения при психосоматозите в острия период по-често се ограничават с тревога, реакции на паника, с депресия.
Съвременната психосоматична медицина е свързана с невропсихологията и психоневро имунологията. Социалните фактори, които въздействат са: стрес, тревога, фрустрация и посредством вегетативната нервна система и свързаните с нея функции и биохимични промени води до възникване на функционални и органични разстройства. Нашият организъм отразява всичко това, което ние старателно скриваме дори от самите себе си. Но рано или късно натрупалите се проблеми съобщават за себе си, проявявайки се във вид на едно или друго заболяване. Факт е, че тежките, леките или средните, временните или хроничните претоварвания могат да провокират психични разстройства и различни заболявания.
Психосоматичните симптоми могат да се разглеждат като един от начините за изразяване на емоционалния живот и особено на несъзнавания емоционален живот, един от неговите езици – като сънищата, грешките на езика и невротичното поведение. Психосоматичните болести се описват също като произтичащи от затруднено общуване, тъй като влагането в организма трябва да бъде последвано от адекватно изнасяне. Когато вербалните или моторните компоненти на емоционалните състояния са частично или напълно потиснати, организмът проявява тенденция да замества други форми на поведение по други изходящи канали.
Психосоматиката лекува на първо място симптома, което е естествено, но основното е болният да се разглежда като цялостна личност. Симптомите всъщност са локализирани прояви на едно общо заболяване – на цялостното разбалансиране на личността.
Прочети още
Диагностика в психосоматиката
За извършване на психосоматична диагностика, психотерапевтът използва два основни метода – диагностичен разговор и психологично тестване.
Основната цел е да се намерят връзки във времето между появата на соматични прояви и анамнестично значими жизнени промени или да се констатира тяхното отсъствие. Ако се установят такива връзки, тогава по-нататъшният разговор трябва да изясни дали самият пациент разбира значението за развитието на болестта на онези неприятности, които са възникнали в него във връзка с конфликти и кризи. Това предполага познаване на личността на пациента, условията за неговото развитие в детска възраст, конфликти в процеса на социализация.
Диагностичният разговор дава възможност да се събере психосоматична анамнеза, за да се приведат соматичните симптоми, неразбрани от пациента, в разбираема семантична връзка с външната и вътрешната история на неговия живот.
В случай на соматично заболяване диагностичният разговор е насочен към определяне на първо място на настоящото външно и вътрешно състояние на пациента. Необходимо е да се разбере какво знае пациентът за заболяването си, какво значение оказва заболяването върху него сега и изобщо в живота му. Наложително е да се разберат характеристиките на личността на пациента и историята на неговия живот, предшестващ заболяването. Необходимо е да се получи информация от пациента относно други медицински състояния в миналото; налице ли е неблагоприятна наследственост; справяне с предишни и със сегашното заболявания; възможност за споделяне на мисли, страхове, чувства, надежди и отчаяние, които го обземат, когато е сам и др.
Първият разговор е от решаващо значение за по-нататъшното развитие на отношенията терапевт-пациент. Пациентът често дава важни индикации за своя конфликт, като използва обичайната си система за пренасяне и защита във връзка с терапевта. Диагностичният разговор е отчасти провокативен. Психотерапевтът използва успокояващи въпроси, които подтикват пациента да отговори. Прекалено структурираната, строго поставена тема, прекомерният брой въпроси ограничават свободата на пациента.
Психосоматичните пациенти се опитват да поддържат един вид лабилен и болезнен баланс с помощта на болестта. Соматичният симптом им служи, за да премахнат тежестта от несъзнателни конфликти, като прехвърлят част от психическата си енергия във физическата сфера. Трудно е да се убеди пациент, който отдавна е привързан към симптомите си, че те могат да бъдат свързани с трудности от емоционален характер. По-често той иска да се убеди, че страданието му има органична причина. Субективното отношение на пациента към заболяването му е съществен фактор за началото, протичането и резултата от заболяването. Bleuler посочва, че изкривеното разбиране на болестта и погрешното тълкуване на понятията може да има сериозни последици за здравето.
Хората, които отиват при психотерапевт, най-често са тревожни и напрегнати, защото трябва да говорят за неща, за които никога преди не са говорили или са говорили много рядко. Очакванията им са различни. Отчасти те гледат на психотерапевта като на „мозъчен хирург“, отчасти виждат в него магьосник или учен.
Пациентите често страдат от психосоциални конфликти, които могат да бъдат разрешени не от психотерапевта, а само от самия пациент. Терапевтът обаче може да предложи ценна помощ, действайки като разбиращ партньор. В хода на терапевтичния разговор често се усеща, че проблемите и конфликтите губят своята интензивност дори без пряк съвет или рационално разбиране, често само защото пациентът ги приема.
Психологическите тестове са стандартизирани психодиагностични методи, предназначени да изучават и оценяват особените свойства на човек в неговите преживявания и поведение. Тези тестовете по принцип не надхвърлят това, което може да се получи при диагностичен разговор с пациент. Значението на психологическите тестове се крие във факта, че те са проектирани по такъв начин, че да могат да се използват за получаване на обективна оценка на състоянието на пациента, независимо от субективните мнения на изследователите. Има огромен брой психологически тестове, базирани на самоотчитане от пациентите, както и проективни тестове, където различен материал се използва като стимул. Интерпретацията на психодиагностичните тестове понякога е трудна и включва разнообразни интерпретации. Пълнотата на тълкуването зависи от квалификацията на психодиагностика.
Психологическите тестове могат да допълват, но по никакъв начин не заменят общата диагностика. При индивидуалната клинична диагноза те са от второстепенно значение. Ролята на тестовете в психосоматичните изследвания се увеличава, когато се провеждат сред голям брой пациенти, тъй като те използват систематични и сравними данни за всички пациенти.
Прочети още
Видове психосоматични заболявания
Болестите, свързани с органични промени, обикновено се наричат истински психосоматични заболявания или психосоматоза. Първоначално са установени само седем психосоматози – „свещената седморка” – бронхиална астма, язвен колит, есенциална хипертония, невродермит, ревматоиден артрит, язва на дванайсетопръстника, хипертиреоидизъм, но по-късно списъкът се разширява, и днес към психосоматичните болести се отнасят: исхемичната болест на сърцето, язвената болест на стомаха, диабета, алергиите, рака, инфекциозните и други заболявания.
Психологичните причини за появата на психосоматични нарушения могат да се разгледат по следния начин:
Алергични разстройства. Бронхиалната астма е основен пример на патологичен процес, включващ непосредствена свръхчувствителност, свързана с психологичните процеси. Това е и емоционален отговор на житейски събития, които допринасят за отключването и развитието на астмата. Характерно е емоционално реагиране, при което има склонност към блокиране на емоционалните преживявания и неспособност за тяхното вербализиране, повишена тревожност, намалено самочувствие.
Болестите на стомашно-чревния тракт се отразяват неблагоприятно на здравето и ако бъдат ненавременно открити и нередовно лекувани се влошават, което води с възрастта до сериозни усложнения. Най-засегнатата област на стомашно-чревния тракт е стомаха и дванадесетопръстника (2/3 от пациентите). Психосоматичната патология на стомашно-чревния тракт се изразява в емоционални разстройства, проявяващи се в локализирани вегетативно-висцерални и афективни нарушения. Общопризнато е участието на невропсихични фактори в етиопатогенезата на редица хронични заболявания на храносмилателната система. Необходимо е да се вземе предвид комплексът от психосоциални влияния, включително характеристиките на личността на пациента, условията на възпитание и травматичните ситуации. Установено е, че 75% от децата с хроничен ентероколит са от семейства с един родител, 44,4% са имали анамнеза за тежки конфликтни ситуации у дома или в организирана група. Сред възрастни пациенти със стомашно-чревни разстройства 40% са отгледани в семейства с един родител. Установено е, че голяма част от пациентите в детството са имали признаци на невропатия: раздразнителност, инат, нарушение на съня, загуба на апетит.
Колит. Тясната връзка между емоции и функциите на стомашно-чревния тракт отдавна е доказана. Неслучайно първите емоции на човека са свързани с удоволствието от приемането на храна. Когато в детството си човек се е чувствал сплашван и зависим, се развива склонност за конформизъм. При тези хора съществува конфликт между негодувание и желание за угаждане на другите. Налице е задържана, маскирана враждебност. Откриват се компулсивни личностни черти. Хората с колит са чисти, подредени, точни, свръхинтелигентни, боязливи и потискат експресията на гняв.
Язва. Отношенията между майка и дете в ранното детство, когато са свързани с различни напрежения и разочарования, могат да се окажат травматични за детето. Това може да доведе до фиксиране към оралните стремежи, но когато средата е благосклонна, детето я приема и усеща като майка и оралните стремежи търпят успокоение. При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада. Този глад всъщност е свързан с нуждата от любов и грижа от някого. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадоволените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени. N. Freyberger вижда причината за пептична язва в прегенитални нарушения на развитието, които водят до формиране на псевдо независима или зависима личност. За някои се формира конфликт на зависимост; за други – конфликт на близост и дистанциране. За проявата на клиничната картина на язвена болест е важно да се потиснат съзнателните или подсъзнателните желания за зависимост.
Наред със специфичните признаци на соматично заболяване при гастроентерологични пациенти се забелязват различни нарушения на централната нервна система под формата на невротични разстройства (66,8%) и някои форми на личностни акцентуации (73,2%). С язвена болест 73% от пациентите имат психовегетативен синдром, който е следствие от остатъчни вътрематочни и следродилни мозъчни лезии. Характеризира се с хипохондрични и тревожно-депресивни личностни черти и автономни разстройства. При изследване на деца с повтарящи се коремни болки се откриват невротични реакции при 65% от пациентите. При сравнително изследване на невропсихични симптоми при деца с пептична язва и предязвени заболявания е установено, че първите имат предимно астенично състояние с хипохондрични, фобийни и депресивни прояви.
Пациентите, страдащи от пептична язва и предязвени състояния се отличават с конфликтност, ексцентричност на поведението, което усложнява лечението им. Тези пациенти имат редица общи черти на характера: изолираност, повишена уязвимост, тревожност, „свръхсоциалност“, неувереност в себе си, повишена възбудимост, склонност към безпокойство, страх, външна сдържаност, непоносимост към неуспехи. Характерно за тях също така е подозрителност, склонност към хипохондрия, склонност към зависимост, склонност към саможертва, несъзнателен конфликт на „зависимост-независимост“.
Хипертонична болест. Наблюдават се нарушения в централната нервна система, които са предизвикани от психически стрес, водещ до възбуден процес във вегетативните центрове, които регулират кръвообръщението и съдовия тонус. Засегнати са преди всичко лица с орални потребности, които влизат в конфликт със стремежа за самостоятелност и обуславят състояния на фрустрация, висок индекс на психосоматизация, чувствителни и с тревожно отношение към болестта. Потребността от любов и грижовност е отражение на несъзнаван стремеж към зависимост, останал от детството. С възрастта той отключва чувство на наранено достойнство и недооцененост. При стрес засегнатите се отдръпват и търсят помощ и закрила.
Сърдечни смущения. Определено става въпрос за невъзможност да се изразяват чувствата. Прикриваме радостите си, поривите си, гнева си. Човек страда, вярва, че проявява истинска воля, само защото смята, че тя е резултат от упорство и вътрешно напрягане. А истинската воля се корени в общото равновесие на тялото и мозъка. Често пренебрегваме посланията на тялото си и се „доверяваме” единствено на разума. Затова, само когато се постигне хармония между афектите, инстинктите и съзнанието, т.е. между чувства и мисли, може да има здраве, самообладание и да се постигне онази вътрешна усмивка, която ни прави щастливи и непринудени.
Ракови заболявания. Обикновено са свързани с неумението на индивида да разтоварва агресивно-деструктивните си афекти. Още от детска възраст, те не са се научили да отреагират негативните емоции и затова тези емоции остават скрити, потиснати и непроявени дълбоко в тялото, а на повърхността тези хора са меки, топли и добри. Потискането на негативните емоции води до непрекъснато увеличаване на телесното напрежение, блокиране и дезорганизация на фини телесни структури.
Ревматоиден артрит. Следствие е на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се контролират тези емоции, които един силен свръх-Аз налага на личността.
При ревматоиден артрит често се разкриват психосоматични връзки. Доказано е, че агресивните чувства и конфликти при пациенти с ревматоиден артрит водят до повишена електромиографска активност, която се определя най-вече в засегнатата област и в мускулите около болните стави. Мускулното напрежение продължава по-дълго, отколкото действа стимулът. Резултатите от изследванията подкрепят психосоматичните хипотези. Изследователите отбелязват, че емоционалните стресови събития оказват влияние върху хроничния ставен ревматизъм. Психичният стрес включва преди всичко криза в междуличностните отношения, смърт и загуба на близки, проблеми с личния авторитет и брака. По принцип всяко възможно психическо влияние може да допринесе за развитието на ревматоиден артрит. Пациентите с ревматоиден артрит изпитват големи трудности при потискане на враждебно-агресивните импулси.
При всички пациенти с ревматоиден артрит с достатъчно постоянство се срещат три черти на характера: А. Постоянни прояви на свръхсъвестност, задължителност и външно съответствие, съчетани с тенденция за потискане на всички агресивни и враждебни импулси, като гняв или ярост. Б. Мазохистично-депресивни прояви със силна потребност към саможертва и прекомерно желание за оказване на помощ, съчетано със суперморално поведение и склонност към депресивни разстройства на настроението. В. Изразена потребност от физическа активност преди развитието на болестта (професионални спортове, интензивна домакинска работа, градинарство и др.). Постоянното търпение на тези пациенти е впечатляващо и трудно обяснимо. Пациентите с първичен хроничен полиартрит са скромни и неизискващи, често до безразличие, почти никога не са депресирани, въпреки че съдбата ограничава възможностите на техните дейности; те почти никога не мрънкат, не са неприятни и саркастични, не изпадат в отчаяние или гняв. Ефективността на психотерапевтичните мерки за ревматоиден артрит е малко проучена.
Диабет. Психологическите фактори, които са важни, са провокиращите чувства на фрустрация, самота и отхвърленост. Когато са депресирани, диабетиците преяждат или препиват – това обаче изкарва диабета извън контрол. Пациентите с диабет се характеризират с намалена степен на устойчивост на стрес. Диабетиците са алтруистични и приятелски настроени. Повишената бдителност или дори предпазливост са характеристики, които са жизненоважни за човек с такова заболяване, който трябва да контролира много външни и вътрешни фактори, за да поддържа живота си.
B. Luban-Plozza вярват, че пациентът с диабет, осъзнавайки заболяването си, изпитва чувство на несигурност. Хроничното заболяване може да повлияе негативно на цялата житейска стратегия на пациента. Често организира целия си живот около страданията си, чувствайки се несигурен и емоционално изоставен. Ф. Александър заявява, че пациентите с диабет имат силно желание за самообслужване и активно желание за зависимост от другите. Вътрешната картина на заболяването при деца с диабет се изкривява от негативно емоционално отношение към болестта и нейното лечение. Характеризира се с промени в структурата на самочувствието, водещи до формирането на „комплекс от различия” от здравите деца.
Хипертиреоидизмът е повишена функция на щитовидната жлеза, която често се развива във връзка със силни преживявания, краткосрочни или дългосрочни житейски трудности на фона на наследствена предразположеност и дисхармонични семейни отношения в ранното детство на пациента. Провокиращите фактори на това заболяване могат да бъдат смъртта на близък човек, злополука, прекъсване на връзката, преживяване на загуба. Последицата от повишената секреция на тиреоидни хормони е двигателна и вътрешна психическа тревожност, лека възбудимост и раздразнителност.
Пациентите, страдащи от хипертиреоидизъм, показват постоянна готовност да преизпълняват задачите си. За много от тях в детството е била налице ситуация, която ги е принудила да бъдат до голяма степен самостоятелни (ранна загуба на майка си, развод, участие в родителски конфликти в ранна възраст или възпитание на по-малки братя или сестри). Тези пациенти проявяват лична зрялост, но не при всички житейски обстоятелства са на висота. Понякога трудно скриват слабостта и страха си от раздялата, собствената си отговорност или от необходимостта да оцелеят. Техните фантазии са изпълнени с умиране и смърт. Пациент с хипертиреоидизъм е човек, който се е опитал да издържи доживотната борба със страха си. При преобладаващото мнозинство от пациентите желанието за напредък се наблюдава през целия живот. В същото време трудът и социалните постижения често ги довеждат до пълно изтощение.
Хронична болка. Психологическите фактори могат да направят така, че човек да стане свръхангажиран с тялото си и да преувеличава до хронична болка дори нормални усещания.
Главоболие. Главоболието се появява по правило при пациенти под 40-годишна възраст. Тези пациенти са доминирани от жени, интелектуални работници, чиито професионални условия са свързани с продължителен емоционален стрес и намалена физическа активност. По-голямата част от пациентите с напрегнато главоболие имат значително намаляване на качеството на живот, намаляване на социалната и сексуалната активност. Острият и хроничен емоционален стрес играят съществена роля за формирането на напрегнато главоболие. Хората, които страдат от главоболие, контролират мисленето си, потискат емоциите и чувствата си. Главоболието е най-честият неврологичен симптом, както и симптом на тревожни и депресивни разстройства. Психологическият стрес подхранва главоболието, без значение дали причината е психологична или физиологична. Психосоматичното главоболие се диференцира от психогенното.
Мигрена. Проявява се при обсесивни личности, перфекционисти, при потискане на гнева. Има силен неспецифичен емоционален конфликт. Налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но ако не успеят, се самонаказват с мигрена.
Главоболие с напрежение и мускулни контракции на главата и врата – получават се при емоционален стрес. Не се наблюдава гадене и повръщане, както е при мигрената. Обикновено започва в края на работния ден. За преодоляването му помага медитация, релаксация, т.е. отпускане.
Невродерматитът е хронично, често повтарящо се възпалително кожно заболяване. Невродерматитът се отнася до психосоматични разстройства. Към групата на психосоматичните кожни заболявания се включват още екзема, атопичен дерматит, уртикария, себорейна екзема и дисхидроза. Някои автори интерпретират невродерматита като проява на психично неразположение на индивида, появата на което е свързано с нарушаване на отношенията между майката и детето в ранна възраст; други считат, че причината са травматични обстоятелства.
Псориазис и атопичен дерматит. При пациенти с псориазис и атопичен дерматит има невъзможност да се разберат и вербализират емоционалните им преживявания, повишена лична и ситуативна тревожност с преобладаване на компоненти на емоционален дискомфорт и астения, желание да прехвърлят проблемите си върху други хора, изразен самоконтрол и намаляване на качеството на живот поради проблеми в областта на ролята и социалното функциониране, намаляване на жизнената активност.
Психосоматичното разстройство се характеризира с многобройни, възобновяващи се и често променящи се соматични симптоми, които са с продължителност поне две години. Симптомите могат да включват всяка една част или система от тялото. Много често, болните с психосоматично разстройство отказват да приемат съветите на лекарите, отхвърлящи телесното заболяване. Към психосоматичните разстройства спадат разстройство на Брике и множествено психосоматично разстройство.
Възрастните хора са склонни към прояви от психосоматичен характер. Това се дължи на спецификата на промените в психиката в напреднала възраст, която до голяма степен се определя от резултатите от кризата по време на прехода от зрялост към старост и съпътстващия процес на адаптация. Психосоматичните заболявания са пряко свързани с проблемите на адаптация на човек към нов статус и неговите възрастови характеристики. За профилактика на психосоматиката е необходима комплексна терапия, съчетаваща не само медикаментозно лечение на прояви на конкретно заболяване, но и наблюдение от психотерапевт, който може да идентифицира психологическата страна на проблема.
Прочети още
Bulgarian