Author: Миглена Александрова

Какво е любовта?

Влюбването

Проведени са много и различни изследвания, целящи да разкрият какъв е ефекта на любовта върху човешкия организъм. Учените са доказали, че влюбването води до силна неврохормонална каскада. Когато сме влюбени, се повишава многократно производството на растежния хормон – соматотропин и половите стероидни хормони. Тези процеси стимулират и изострят мисълта, подобрява се паметта, повишава се самочувствието и се появява силна самоувереност у човек. Тялото на влюбения претърпява множество физиологични и химични промени.Тези хормонални пикове предизвикват чувство на щастие, вълнение, нервност и дори болка. Някои от основните хормони, участващи в тези процеси, са:

• Допамин: Това е невротрансмитер, който играе ключова роля в чувството на удоволствие и получаване на награда. Когато сте влюбени, нивата на допамин се повишават, което води до чувство на еуфория, вълнение и мотивация.
• Серотонин: Този невротрансмитер регулира настроението, апетита и съня. Повишените нива на серотонин по време на влюбване водят до чувство на щастие, благополучие и удовлетворение.
• Адреналин и норадреналин (известен също като норепинефрин): Тези хормони са част от реакцията на борба или бягство на тялото. Освобождават се по време на стресови ситуации, включително когато сте влюбени. Те могат да причинят ускорен пулс, повишаване на кръвното налягане и чувството на тревожност или нервност.
• Окситоцин: Известен като “хормон на любовта” или “хормон на гушкането”, окситоцинът насърчава социалното свързване и доверие. Отделя се по време на физически контакт, като докосване и прегръдка, както и по време на оргазъм. Високите нива на окситоцин водят до силно чувство на привързаност и емоционална връзка.
• Вазопресин: Друг хормон, свързан със социалните връзки, вазопресинът допринася за развитието на дългосрочни взаимоотношения. Смята се, че помага за създаването на силна връзка между двойките чрез насърчаване на моногамията и увеличаване на желанието за продължителен съвместен живот.
• Ендорфини: Тези невротрансмитери действат като естествени болкоуспокояващи и подобряват настроението. Освобождават се по време на интензивни емоции, като любов, смях и дори физическо натоварване. Ендорфините предизвикват чувство на еуфория и удоволствие.
• Тестостерон: Въпреки че често се свързва с привличането към противоположния пол, тестостеронът играе роля и в романтичната любов. Той увеличава чувството за страст и желание.
• Естроген и прогестерон: При жените тези хормони влияят на емоционалното състояние и предпочитанията на партньор. Например, жените обикновено намират мъжете с дълбок глас и широки рамене за по-привлекателни по време на фертилния период, когато нивата на тези хормони са високи.

В обобщение, когато сме влюбени, тялото ни преживява буря от хормонални промени, които предизвикват широк спектър от емоционални и физиологични реакции. Тези хормони работят заедно, за да създадат силните чувства на привличане, привързаност и щастие, свързани с любовта.

Древните гърци за любовта

Темата за любовта е стара като света. Още дрeвнитe гърци ca разграничили oceм рaзлични типa любoв. Ето кои са те:

Ерос

Първият вид любов носи името на гръцкия бог Ерос и изразява идеята за сексуална страст и желание. Но гърците не мислили за ероса като за нещо позитивно. Всъщност ерос била опасна, пламенна и ирационална. Любов, която може да вземе контрол над теб и да те завладее.

Филиa

Вторият вид любов е дълбокото приятелство или филиa, която гърците ценели много повече от ерос. Филиa се появява между братята, били се рамо до рамо в битка. Тя е демонстрирането на лоялност към приятелите и готовността за саможертва.

Лудус

Игривата любов, която се ражда с флиртуването и първите моменти във връзката. Но лудус може да бъде наречено и състоянието ни на щастие, когато сме навън, танцувайки цяла нощ с непознати. Малко от лудус е може би точно това, което ни е нужно, за да освежим любовния си живот.

Агапе

Агапе е безкористната любов. Тя е любовта, която давате на всички хора, независимо дали са ваши близки или далечни непознати. Агапе е любовта – дар, най-висшата форма. И като че ли най-липсващата по света днес.

Сторге

Това е любовта на привързаността, особено към родители и деца. Това е често срещаната или естествена дълбока обич, която родителите изпитват към своите деца. Самата дума е ползвана относително рядко в древни творби и впоследствие се е използвала единствено, за да описва връзките в семейството. Използвана е и за описване на любовта на човек към родината му или към спортен отбор.

Прагма

Тази любов се появява единствено в дългогодишните двойки, при които прагма преминава в дълбоко разбирателство. Прагма е да правиш компромиси, да показваш търпение и да бъдеш толерантен. Ние хвърляме толкова енергия в това да се влюбим, а имаме нужда да научим и как да оставаме влюбени. Прагма е точно за това – да полагаш усилия да даваш любов, без да очакваш да получаваш.

Ксения

Това е любовта към непознатия, истинското гостоприемство, щедростта и вниманието, което даваме на тези, които са далече от дома. Ритуалите на гостоприемството създават и изразяват едно взаимно отношение между гост и домакин както  материален аспект, така и нематериален. Този вид любов е ритуализираното приятелство, чийто покровител е главният бог в гръцката митология – Зевс Ксениос (Гостоприемен), а на нарушаването на гостоприемството се е гледало изключително зле, като обида към самите богове.

Филавтия

Последна е любовта към самия теб. Но тя има две разновидности – себичният и нездрав нарцисизъм и силата да обичаш себе си, така че да увеличиш любовта, която даваш на околните. Ако обичаш себе си, ще има много какво да дадеш на другите.

Днес ние търсим всички тези любови от един единствен човек или сродна душа. Или както казва Естер Перел „Очакваме един човек да ни даде това, което някога е давало едно цяло село, а ние живеем два пъти по-дълго“.

Триъгълната теория на любовта

Триъгълната теория за любовта е модел, предложен от американския психолог Робърт Стърнберг през 1988 г. Според тази теория любовта е многоизмерно явление, което включва три основни компонента: страст, интимност и ангажираност. Всеки от тези компоненти допринася за цялостната природа на една любовна връзка и взаимодействието между тях формира уникалната форма на любовта във всяка връзка.

Страст: Тази компонента се отнася до силата и дълбочината на чувствата на привличане между двама души. Обикновено включва физическо желание, интензивност на емоциите и чувство на неотложност в отношенията. Страстта често движи първоначалното привличане и сексуалните желания в една връзка.

Интимност: Интимността се отнася до степента, в която двама души се чувстват комфортно един с друг, споделят своите мисли, чувства и преживявания и изграждат доверие и разбиране. Тази връзка често се развива с течение на времето, тъй като двойките споделят лични моменти и се опознават по-добре.

Ангажимент: Ангажиментът се отнася до решимостта на двамата партньори да поддържат връзката си. Той включва фактори като отдаденост, лоялност и готовност да работите върху връзката. Ангажиментът може да приеме много форми, от брачни обети до просто решение да останете заедно в трудни времена.

Според Стърнберг различните комбинации от тези три компонента могат да доведат до осем различни вида любов:

Фантастична любов: Характеризира се с висока страст и интимност, но нисък ангажимент. Това често се среща в началните етапи на романтичните връзки.

Романтична любов: Има висок ангажимент и страст, но ниска интимност. Често се наблюдава в ранните етапи на ухажване или дълготрайни връзки, където страстта остава силна, но нивото на интимност може да не е толкова дълбоко.

Привързана любов: Характеризира се с висок ангажимент и интимност, но ниска страст. Често се среща в дългосрочни връзки, където страстта може да намалее с течение на времето, но нивото на ангажираност и интимност остава високо.

Семейна любов: Има ниска страст и ангажираност, но висока интимност. Често се наблюдава в дългогодишни бракове или връзки, където страстта може да изчезне, но партньорите остават заедно поради ниво на интимност и разбиране.

Платонична любов: Характеризира се с ниска страст, ангажираност и интимност. Често се наблюдава в платонични приятелства, където няма романтично привличане или сексуално желание.

Объркваща любов: Тази форма на любов включва всички компоненти – страст, интимност и ангажимент – но в дисбаланс. Например, може да има висока страст и ангажимент, но ниска интимност, което води до нещастна или токсична връзка.

Нелюбов: Тази категория обхваща връзки, в които липсва някой от трите компонента на любовта. Например, може да има висока интимност и ангажираност, но ниска страст, което води до липса на романтично привличане.

Безразлична любов: Характеризира се с липсата на всичките три компонента на любовта. Това често се наблюдава в кратки връзки или случайни срещи, където няма дълбока емоционална връзка или трайно привличане.

Триъгълната теория за любовта предоставя рамка за разбиране на сложността на човешките взаимоотношения и факторите, които допринасят за успешни и щастливи връзки.

Важно е да се отбележи, че този триъгълник не трябва да е с идеално равномерна форма, от значение е, че връзката съдържа от всичките три компонента.

Според Стърнберг, съвършената любов може да се постигне, но предизвикателното при нея идва след това, тъй като трябва да се поддържа. За целта е нужно и трите компонента на любовта да се прилагат активно в действие. В този смисъл, струва си да се отбележи, че любовта е действие, а не нещо статично.

Едно от твърденията на Триъгълната теория на любовта е, че взаимоотношенията могат да се движат от една точка към друга с течение на времето. Съвършената любов, подобно на всяко друго важно нещо в живота, изисква грижа – определени действия в нейна подкрепа, съхранение, развитие и защита. В този смисъл, идеалната любов наистина е променлива, а не константна, а на къде ще се променя, зависи от самите участници във връзката.

Петте етапа на любовта

Изследвания сочат, че все повече бракове се разпадат и голям процент хора не знаят на какво се дължи това. Те смятат, че са избрали неподходящ партньор и това е основната причина нещата във връзката да не вървят успешно. Тогава идва и моментът на голямото разочарование, ново търсене, нови очаквания и повторение на сценария, оказваме се в омагьосан кръг, който повлиява негативно целия ни живот.

Джед Даймънд, брачен и семеен съветник с над 40 години опит в областта си, разграничава 5 отделни етапа в любовта: влюбване, преминаване към двойка, разочарование от илюзии, създаване на истинска връзка и трайна любов, използване на любовта и общата сила за промяна на света. Даймънд установява, че много двойки приключват своята връзка едва на третия етап и не разбират, че това не е краят, а едва началото на възможността за създаване на реална и трайна любов. Ето и етапите на любовта според Джед Даймънд:

Първи етап: Влюбване

Влюбването е част от живота, „трик на природата”, както го определя Джед Даймънд, който да помогне на хората да изберат своя партньор, така че човекът да се осъществи, да продължи вида си и съществуването си чрез поколението. Влюбването е магичен момент, когато сме „наводнени” от хормони като допамин, окситоцин, серотонин, тестостерон и естроген, когато преоткриваме всички наши мечти и надежди, заедно с любимия човек. Представяме си, че човекът до нас ще реализира нашите желания, ще ни даде всички неща, които не сме получили като деца, ще изпълни всички обещания, които не са били изпълнени в предишни взаимоотношения. В този първи етап, когато влюбването ни залива с чувства, емоции и очаквания с пълната си сила, сме сигурни, че всичко ще продължи завинаги, отхвърляйки онова, което може да попречи на любовта ни да просъществува.

Втори етап: Преминаване към двойка

На този етап нашата любов се задълбочава и преминаваме към това да станем двойка. Това е време на заедност и радост, времето, когато могат да се появят и деца, да бъдем отдадени на тяхното отглеждане и възпитание. Научаваме какво другия човек обича и разширяваме нашия индивидуален живот, за да започне един нов живот за “двама ни.” Този етап ни кара да се усещаме по-свързани с партньора си. Чувстваме се в безопасност, обгрижвани, ценени, обичани. Мислим, че това е най – висшата форма на любовта и връзката и искаме да продължи по този начин завинаги. Често сме заслепени и преминаваме трудно към третия етап.

Трети етап: Разочарование от илюзии

Никой не ни е казал, че има такъв етап и не сме подготвени за него. За много двойки това е началото на края за тяхната връзка, брак, семейство. Това е етапът, когато нещата започват да се усещат по различен начин, не всичко върви така, както сме искали и очаквали. Идеализирането на партньора и връзката ни с него, големите очаквания и планове изчезват и идва разочарованието от реалността. Често партньорите не могат да се справят със затрудненията, приемането, отчуждават се, чувстват се нещастни и идват мислите за раздяла, за отказване, за приключване на взаимоотношенията на всички нива. Положителната страна на този трети етап, според Джед Даймънд е, че тук се изгарят всички илюзии, които сме имали за себе си и за партньора си и можем да погледнем реалистично на ситуацията, в която сме, да станем по-нежни, приемащи, разбиращи  и да ценим повече това, което имаме, да се справим заедно с трудностите и да тръгнем напред към следващите етапи в любовта.

Четвърти етап: Създаване на истинска и трайна любов

В този етап ни се дава възможността да стигнем до сърцевината на душата си, до раните от детството и миналото, които са оставили своя отпечатък върху нас, направили са ни това, което сме и са основна част от причината да изберем точно този партньор. Всеки има травми от предишни преживявания, връзки, ситуации и се нуждае от изцеление. Ако искаме да имаме хармонична връзка, трябва да видим тези рани и да се погрижим за тях, да се освободим от бремето, което носим във взаимоотношенията си. Когато сме във връзка и имаме смелостта да се покажем такива, каквито сме, да се развиваме и растем заедно с партньора си, да приемем себе си и човека да нас, без да искаме да го променяме и моделираме, създаваме истинската заедност, която е основата на трайната любов.

Пети етап: Общата сила за промяна на света

Джед Даймънд поставя изключително актуалния и днес въпрос: „Ако ние не можем да намерим мир между двама души, които се обичат, какъв шанс имаме да създадем свят, който да е удовлетворяващ за всички хора?” Той е убеден, че можем да се научим да побеждаваме нашите различия, да подобрим трайно взаимоотношенията си, да работим заедно, за да намерим любов навсякъде около нас. Според Даймънд всяка двойка може да използва общата си сила за справяне с някои световни глобални проблеми. Трябва да разберем, че промяната започва първо от нас самите. Нека си припомним и думите на Махатма Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света!” Можем да започнем от малките неща около нас, а след време, когато видим резултатите, да се насочим и към по-големи цели.

Прочети още

Родителски стилове

Взаимовръзката между родителските стилове на възпитание и детското поведение е отдавна доказана. Още през далечната 1967 година психоложката Диана Баумринд провежда лонгитюдно (продължава години) изследване и установява връзката между родителското възпитание и психическото развитие на детето. Баумринд идентифицира три типа поведения на децата: дружелюбни, конфликтни и дразнещи и импулсивно-агресивни. След като анализира поведението на родителите на изследваните деца открива, че съществува връзка между стила на възпитание и емоционалното и когнитивно развитие на детето, както и с поведението му. Изследванията откриват три характеристики, които открояват един ефективен стил от три по-малко ефективни стила на възпитание:

• Приемане и ангажираност (изразяване на топлота, обич, разбиране, приемане, насърчаване и гордост от поведението на детето);
• Родителски контрол;
• Даване на автономия (изслушване, разговаряне с детето, даване на доверие, право на избор и мнение на детето).

Характеристики на стиловете на отглеждане на децата:

Стил на отглеждане	Приемане и ангажираност	Контрол	Даване на автономия
Авторитетен	топъл, откликващ, внимателен, чувствителен	отправят се разумни изисквания за възрастта на детето и се обясняват	на детето се позволява да взема решения в съответствие с готовността му, насърчава се да изразява мислите, чувствата и желанията си
Авторитарен	студен, отхвърлящ, унизителен	много изисквания, прилагат се сила и наказания	вземат се решения вместо детето, не се изслушва неговата гледна точка
Угаждащ	топъл, но прекалено угаждащ	почти не се отправят изисквания	на детето се позволява да взема решения, преди да има компетенциите за това
Неангажиращ	емоционално откъснат и дистанциран	почти не се отправят изисквания	безразличие към вземането на решенията, мислите, чувствата и гледната точка на детето

Родителски стилове и детско поведение:

Стил на възпитание	Детско поведение
Авторитетни родители Потвърждават и обясняват необходимостта от правилата,  демонстрират неудоволствие и огорчение като отговор на лошото поведение, демонстрират удоволствие от положителното поведение и оказват подкрепа, правилата са ясни, детските мнения и желания се обсъждат, има топлота и съпричастност	Дружелюбни деца Добър самоконтрол, себеуважение, високо равнище на активност, топлота, загриженост, дружелюбност, добро справяне със стреса, интерес и любопитство, ориентирани са към успех
Авторитарни родители Ригидно поддържане на правилата, конфронтиране и наказване на лошото поведение, изразяване на гняв и неодобрение, правилата не са ясно дефинирани, детските мнения и желания не се вземат под внимание, студени отношения и липса на съпричастност към това, което става с детето, няма планиране на съвместни действия	Конфликтни и дразнещи деца Страх, тъга и нещастие, лесно раздразними, лениви, враждебни, изпълнени с вина, стресирани, агресивни, недружелюбни, безцелни
Угаждащи/неангажирани родители Правилата не са ясни, не се изисква тяхното спазване, отстъпчиви пред натиска на детето, несвързаност при дисциплинирането, слаби изисквания и очаквания за зряло и независимо поведение, пренебрегване или приемане на лошото поведение, скрито безразличие, гняв и раздразнителност, умерена топлота	Импулсивно-агресивни деца Съпротива и неподчинение на изискванията на възрастните, ниска самоувереност, загуба на ориентация към постижение, загуба на самоконтрол, агресивност, лесна раздразнителност, импулсивност, безцелност, стремеж към доминиране

Авторитетното възпитание

Авторитетният стил е най-успешния подход за възпитанието на детето. Той предполага приемане и ангажираност, техники за адаптивен контрол и даване на адекватна за възрастта на детето свобода. Авторитетните родители са топли, внимателни и чувствителни, установяват приятни, емоционално удовлетворяващи взаимоотношения с детето, създават тясна и топла връзка с него. Същевременно те упражняват непоколебим, разумен контрол, когато е необходимо. В общуването си с детето те аргументират своите действия и насърчават децата да изразяват своето мнение.  Настояват за зряло за възрастта на детето поведение и му излагат причини за очакванията си. Родителите държат устойчиво и сигурно цялата власт в семейството, като проявяват загриженост към децата, обясняват необходимостта от един или друг тип поведение, граница или изискване.

Здравите граници са много важна част от възпитанието

Детето се изгражда благодарение на онова, което му се дава, но и на онова, което му се отказва. Тайната на доброто възпитание се състои в начина на поставяне на здрави граници на детето. Златният стандарт е железни, но гъвкави граници, поставени с кадифена ръкавица и подробно обяснение и аргументация на всяко ограничение. Свобода и автономия се дават постепенно, позволявайки на детето да взема решения в области, за които е готово. Общата атмосфера в семейството е на обич, подкрепа, доверие, уважение, разбиране, изслушване, справедливост и топлина.  Децата, които в семейството си са получавали любов, грижа и доверие от по-възрастните, по-късно се отнасят по същия начин с другите хора. Научават се на самоконтрол, оптимистично възприемане на света, сътрудничество, имат добра самооценка, социална компетентност, отговорност, самостоятелност, самочувствие.

Авторитарно възпитание

Авторитарният стил на отглеждане на детето се характеризира със слабо приемане и ангажиране, принудителен контрол и ограничено даване на автономия. Авторитарните родители поставят много ограничения, като използват прекомерно наказанието, изискват от децата да следват сляпо указанията, да уважават заради страх.

На авторитарният родител мулипсва гъвкавост, той поддържа определени вярвания, дори когато не могат да бъдат обяснени. Нетолерантен е към неопределеността, изпитва затруднения в ситуации, които не са ясно определени.

Авторитарните родители изглеждат студени и отхвърлящи, те се държат дистанцирано със своите деца. За да упражняват контрол, те крещят, заповядват, критикуват и заплашват, очаквайки безусловно подчинение. Ако детето се съпротивлява, авторитарните родители прибягват до сила и наказание. Те изискват строго подчинение и определен стандарт на поведение, които не се обясняват и аргументират пред детето. Всички решения, засягащи децата, се вземат от родителите. Авторитарният родител отказва да чува и обсъжда идеите, мислите, чувствата на своите деца, когато те не съвпадат с неговите и това създава атмосфера на враждебност.

Авторитарните родителите изискват уважение, но не се чувстват длъжни да проявяват такова към детето. Такъв родител, чрез използването на сила, се опитва да постигне вътрешна сигурност. Авторитарността се основава на страха от ощетяване, от подценяване на другите, за да се постигне привидна сигурност, да се скрие несигурността и слабостта. При родителите тя може да придобие различни и много изтънчени форми. Но колкото и да са различни те, се обединяват от едно общо нещо – нуждата от доминиране.

Освен силовия директен контрол, авторитарните родители използват и по-фин начин за доминиране, наречен психологически контрол, при който те се натрапват и манипулират вербалната експресия на децата, индивидуалността и привързаността към родителите. Тези родители искат да решават всичко вместо детето и често омаловажават неговите идеи, решения, чувства или избор на приятели. Когато са неудовлетворени, оттеглят любовта си, правейки обичта към детето правопропорциоално зависима от подчинението на детето. Освен това имат прекомерно високи очаквания, които несъответстват на компетенциите на детето. Децата, подложени на психологически контрол, проявяват проблеми в приспособяването, те са тревожни, затворени, но и неподчиняващи се, дори агресивни.

Авторитарността може да има и по-мека форма, така наречената авторитарна преданост – помощта винаги е насреща, но тя е натрапена и не е тази, от която детето има нужда, а тази, която родителят смята за най – правилна. Този тип родители внушават, че те трябва да вършат всичко вместо децата. Те създават усещането, че децата са неспособни. Искат от тях само да им благодарят, по този начин успокояват собствената си вътрешна несигурност. Те искат „само да бъдат обичани”, което обаче означава да не им се противоречи. Обикновено реакцията срещу този авторитаризъм е бунт, страх, напрегнатост, потиснат гняв, лъжи, угризения, вина.

Децата на авторитарните родители се отличават със социална некомпетентност, те са тревожни, нещастни и с ниска самооценка, не вярват, че могат да разчитат на себе си и са склонни да реагират с враждебност, когато са фрустрирани. Силовите методи за дисциплина ги правят по-агресивни. Момчетата демонстрират висока степен на гняв и открито неподчинение. За момичетата е по-вероятно да са зависими и смазани от предизвикателните задачи.

Децата се съпротивляват, бунтуват се, враждебни са към родителите, агресивни са в отношенията си с други хора, напускат родителите си веднага щом могат да го направят. Имат трудности в отношенията си с връстниците, не се ползват с влияние сред тях,  тъй като авторитарният стил не изгражда самоконтрола и самоограниченията в отношенията с другите хора, а тези качества са абсолютно необходими за заемане на високо място в структурата на всяка група.  Децата не проявяват инициатива. Авторитарният стил води до подчинение, унижение, изтощение, до отнемане на възможността на детето да поеме отговорност за своите действия.

Угаждащо възпитание

Угаждащият стил е топъл и приемащ, но неангажиращ и свръхлиберален. Отстъпчивите родители се интересуват от своите деца, те живеят с техните проблеми, но без да упражняват контрол или да поставят изисквания, граници и санкции. Не се ангажират с детското поведение и не го насочват. Тези родителите не могат да се справят със своите задължения и децата не се научават да контролират  поведение и емоциите си. Позволяват на децата да вземат самостоятелни решения на възраст, когато все още не са способни да го правят и това не е в интерес на детето. Децата могат да се хранят и да си лягат, когато и както пожелаят, да гледат колкото телевизия искат, да правят каквото си решат. Не е нужно да се учат на добри маниери или да вършат домакински задачи. Някои угаждащи родители наистина вярват в този подход  и съзнателно не поставят ограничения, водени от идеята, че когато това е съчетано с топлота, ще помогне на детето да развие своята креативност. Много други просто нямат увереност в способността си да влияят върху поведението на детето. Те са „приятели” на децата си. Макар да са много привързани към децата си, те не успяват да си изградят авторитет. Положителните емоции в семейството зависят от това, дали детето ще получи всичко, което пожелае и родителите поставят знак за равенство между любовта и удовлетворяване на исканията. Колкото повече нарастват исканията на децата, толкова повече болка изпитват всички в семейната система.

Тези деца са социално некомпетентни и със слаб самоконтрол. Смятат за редно техните желания да бъдат задоволявани незабавно и не изпитват особено уважение към другите. Не са добре приети от връстниците си. Децата на угаждащите родители са импулсивни, незачитащи авторитети и граници и бунтарски настроени. В сравнение с тези, чиито родители са упражнявали по-голям контрол, те са открито претенциозни и зависими от възрастните, като демонстрират по-малко упорство в поставените им задачи. Юношите не са в състояние да се ориентират правилно за отношенията между хората, не са подготвени за ограниченията и отговорностите, които всеки  човек трябва да поема, за да съществува, не са в състояние да се съобразяват с другите хора, незрели, пасивни и зависими са.

Неангажиращо възпитание

Това е най-неблагоприятният начин за отглеждане и възпитание на дете. Отсъства стил на взаимоотношения в семейството. Налице е слабо приемане, контрол почти липсва за сметка на общата незаинтересованост. Небрежните родители не се интересуват от живота на своите деца. Те често са емоционално откъснати и депресирани, толкова смазани от житейския стрес, че нямат време и енергия за децата. Този тип родители не знаят много за своите деца, за тяхното поведение, чувства, мисли, приятелства, интереси, проблеми. В крайността си неангажираното родителство е форма на малтретиране на детето, наречена пренебрегване или неглижиране. Това засяга всички аспекти на развитието на детето, включително привързаността, познавателното развитие и емоционалните и социални умения. Дори и при не толкова крайно родителско неглижиране, децата и юношите демонстрират редица проблеми – слаба емоционална саморегулация, трудности в училище и антисоциално поведение.

Децата се нуждаят от своите родители и ако не получат грижи и внимание, те стигат до убеждението, че не са важни и ценни за родителите си и за света. Те нямат добро мнение за себе си, нямат цели, не се чувстват значими. Тези деца имат слаб самоконтрол и не могат да се справят със свободата, която имат. Хаосът и отсъствието на последователни, ясно изразени изисквания и граници ги обърква и предизвиква в тях несигурност и неувереност. Децата често изпитват страх и стрес, бунтуват се срещу родителите, стават неуправляеми, увеличава се вероятността за антисоциално поведение. Тези деца се отличават със слаба социална интелигентност.

Децата на „Отровните родители”

Емоционалната вреда от негативните поведенчески модели на родителите осакатява детето. Изразът „отровни родители” е най-подходящ за тези, които непрекъснато травмират, обиждат и унижават децата си. По един или друг начин техните деца винаги се чувстват ненужни, недостатъчни във всякакъв смисъл, незнаещи, некомпетентни и необичани.

Некомпетентните и емоционално незрелите родители ограбват детството на децата си, като ги натоварват с отговорностите на големите. Децата развиват чувство за свръхотговорност за всичко и всеки. Неизбежният провал поражда чувство за вина, срам и неадекватност и така цикълът се затваря. Родителите, загрижени за собственото си оцеляване, карат децата да се чувстват невидими – сякаш не съществуват и са без значение. Такива деца не означават нищо за никого, родителите ги превръщат в родител на самите тях, например на страдащата от тежка депресия майка, за която детето трябва да се грижи и развеселява. Когато пораснат, те се поставят в положението на жертви в процеса на спасяване на другите хора. Неадекватните родители са неудовлетворени от живота и се страхуват от изоставяне. За тях независимостта на детето е вид осакатяване и те не спират да дърпат конците, докато детето не загуби своята идентичност. Това се случва по много начини, като правят неблагоприятни сравнения между децата си, което нанася вреда на самочувствието, поражда негодувание и ревност между тях.

Лъжата за нормалното семейство, която родителите (алкохолици, зависими към вещества, психично болни и др.) поддържат, кара детето да не вярва и да отхвърля собствените си чувства и възприятия. Пораждат се вина, недоверие, болезнена плахост и необщителност, изолация. Енергията на детето е насочена към спасяването на некомпетентния родител и поддържането на илюзията за нормално семейство. Липсата на интерес към потребностите на децата ги кара да се чувстват невидими. Често са обвинявани, че са причината за състоянието на родителя. Парадоксално децата на такива родители често избират същия тип партньори. Подтикът да се повтарят познатите модели на чувствата е нормален за всички хора, колкото и да са мъчителни или пагубни. Познатото ни се струва по-безопасно и внася усещане за подреденост на живота, защото знаем правилата и знаем какво можем да очакваме. Често се преиграват конфликтите от миналото с надеждата този път битката да се спечели. Децата на такива родители изпитват гняв, страдат от депресия, загуба на радостта от живота, подозрителност, влошени лични взаимоотношения и свръхразвито чувство за отговорност.

Емоционалните насилници 

Тези родители подлагат децата си на словесни атаки относно външния им вид, интелигентността, стойността като човешко същество. Негативната оценка  поражда свръхчувствителност, плахост и недоверие, ниска самооценка, неадекватност. Когато всемогъщите и всезнаещи родители казват нещо лошо за детето, то трябва да е вярно и детето му вярва безусловно. Родителите перфекционисти прехвърлят бремето на стабилността на семейството върху плещите на детето. Те поставят непостижими цели, имат невъзможни очаквания и променящи се правила, често скрити зад желанието да се постигне съвършенство. Посланието на най-жестоките думи ”По-добре да не се беше раждал” е „Не си нужен на никого“. Склонността към самоубийство и излишно излагане на риск е обичайният резултат.

Физическите насилници 

Тези хора имат слаб самоконтрол и посягат на децата си, за да се разтоварят от напрежението. Винаги родителите са тези, които носят отговорността за проявеното насилие. То е единственият начин за тях за справяне с проблемите и чувствата, особено с гнева. Насилниците възприемат децата като заместители на родителите, които е трябвало да задоволяват емоционалните им потребности. В този смисъл яростта на родителите насилници е насочена към техните собствени родители. И в най-спокойните периоди децата живеят в ужас, че вулканът може да изригне всеки момент. Лошото отношение и издевателствата насаждат вината, че детето е лошо и е заслужило агресията. В тези случаи е много е трудно да се възстановят доверието и усещането за безопасност. Децата стават уязвими, страхливи, недоверчиви и неподготвени за живота. Доказано е, че физическите наказания имат временен ефект и предизвикват у детето силни чувства на недоверие, вина, фантазии за отмъщение и самоомраза, а в дългосрочен план ниско себеуважение, гняв и склонност към насилие.

Ако едно дете от раждането си се чувства необичано и отхвърлено, то пораства тъжно, но не знае че е тъжно. Такива хора не могат да опишат състоянието си с това, че са тъжни, отхвърлени и депресирани, тъй като не знаят какво е да си щастлив, приет и свободен. 
 
Депресиран родител

Бебетата на депресирани майки по-често плачат, спят зле и изглеждат тъжни или гневни. На шест месеца се проявяват проблеми в развитието и привързаността. На по-късен етап децата имат дефицити в приспособяването, изпадат в депресивни състояния, стават импулсивни или раздразнителни. Децата развиват песимистичен светоглед, липсва им увереност и възприемат родителите и другите възрастни като заплашителни.

Отсъстващ родител

Напускането – емоционално и/или физически на единия родител от живота на детето създава особено мъчително чувство за лишение и празнота у детето. То несъзнателно вини себе си, а изчезналият родител засилва усещането за невидимост, което остава за цял живот. Съществува голяма вероятност детето да достигне до саморазрушително поведение. Тези деца имат ниска самооценка и проблеми в общуването, в отношенията с другите често са конфликтни и гневни, оценките им в училище са слаби и е по-вероятно да употребяват алкохол и дрога, както и да са по-тревожни и депресирани.

Прочети още

Зависимости

Зависимостта, най-общо казано, е нездравословно поведение, което човек използва като механизъм за справяне с емоционален стрес или дискомфорт. Тези поведения често включват злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици и др.) или поведения (игра на хазарт, пазаруване и т.н.). Зависимостта може да бъде физическа, психическа или комбинация от двете и обикновено се обуславя от толерантност, пристрастяване и симптоми на отнемане.

Специалистите разграничават три типа поведение, когато говорим за използване на наркотици: употреба, злоупотреба и зависимост към вещества.

Използването на наркотици се отнася до употребата на вещества за техните желани ефекти. Това може да включва както законни, така и незаконни вещества и обикновено е в рамките на обществените норми и закони.

Злоупотребата с наркотици включва използването на вещества по начин, който е опасен или вреден, дори ако не води до пристрастяване. Това може да включва прекомерна употреба, приемане на вещества без лекарско предписание или използване на вещества по начини, които са различни от това, за което те са предназначени.

Зависимостта от наркотици е по-сериозна форма на злоупотреба с наркотици, характеризираща се със силна, непреодолима нужда от веществото, въпреки отрицателните последици. Зависимите хора често изпитват симптоми на отнемане, когато спрат да използват веществото, и могат да развият толерантност към него, което означава, че им трябва повече, за да постигнат същия ефект.

Има различни видове зависимости:

• Зависимост от вещества: Това е употребата на вещества, които въздействат и променят функции в мозъка, за да създадат усещане за удоволствие, облекчаване на болката или промяна в настроението. Примерите за такива вещества са алкохол, опиоиди, стимуланти, кокаин и др.
• Процедурна зависимост: Това се отнася до повтарящо се поведение или дейност, която човек използва, за да избяга от негативни емоции или стресови ситуации. Примерите са хазарт, преяждане, пазаруване, работа.
• Интернет зависимост: Прекомерното използване на интернет за дейности като онлайн игри, социални медии или порнография, което води до отрицателни последици в личния, професионалния или академичния живот.
• Хранителни разстройства: Нездравословни модели на хранене, като анорексия нервоза, булимия и преяждане, които могат да доведат до сериозни здравословни проблеми.
• Хазартна зависимост: Постоянни и интензивни занимания с хазарт, въпреки отрицателните последици върху живота на индивида.
• Сексуална зависимост: Сексуално поведение, което причинява значителен дистрес или увреждане на взаимоотношенията, работата или финансовото състояние.
• Зависимост от видеоигри: Прекомерна игра на видео игри, което води до отрицателни последици в различни области на живота.
• Работна зависимост: Прекаляване с работа, което води до пренебрегване на други важни аспекти от живота, като взаимоотношения, здраве и лично време.
• Зависимост от никотин: Тютюнопушенето, използването на електронни цигари или дъвченето на тютюн, което води до физическо и психическо пристрастяване.
• Алкохолна зависимост: Прекомерната употреба на алкохол, което води до физически и психологически проблеми.

Зависимостите могат да имат разрушително въздействие върху живота на индивида, засягайки взаимоотношенията, работата, финансите и цялостното му благосъстояние. Лечението обикновено включва комбинация от психотерапия, подкрепа от терапевтични групи за взаимопомощ и понякога медикаментозно лечение, в зависимост от типа на зависимостта.

Зависимост към наркотични вещества

Зависимостта към наркотици е сериозно състояние, характеризиращо се с непреодолимо желание за употреба на дадено вещество или няколко такива, дори когато лицето е наясно с вредните последици. Това е хронично рецидивиращо заболяване, което изисква продължително лечение.

Наркотичната зависимост може да бъде класифицирана в две основни категории: физическа зависимост и психологическа зависимост. Физическата зависимост възниква, когато тялото стане зависимо от веществото, което води до симптоми на отнемане, ако употребата бъде спряна внезапно. Психологическата зависимост, от друга страна, включва умствено и емоционално пристрастяване към веществото.

Има няколко фактора, които могат да допринесат за развитието на зависимост към наркотици – генетична предразположеност, среда, начин на живот и наличието на психични заболявания.

Симптомите на зависимост към наркотици могат да варират при различните вещества, но най-общо са:

• Натрапчиви мисли за получаване и употреба на наркотици;
• Повишен толеранс, което изисква увеличаване на количеството, за да се постигне същият ефект;
• Симптоми на абстиненция, когато употребата е намалена или спряна, като тревожност, раздразнителност, гадене, повръщане, мускулни болки, треперене и др.;
• Невъзможност за справяне с рутинни отговорности или поддържане на взаимоотношения;
• Продължаване на употребата, въпреки осъзнаването на негативните последици.

Лечението на зависимост от наркотици обикновено е многостранен подход, който включва:

Детоксикация: Това е процес на изчистване на тялото от наркотика и облекчаване на симптомите на отнемане. Може да се извърши в болница или контролирана извънболнична среда.

Рехабилитация: Която включва психотерапия, както индивидуална, така и групова, но и фамилна терапия, за да помогне на индивида да разбере своите причини за употреба, да развие умения за справяне и да изгради подкрепяща мрежа от хора.

Медикаменти: В някои случаи могат да се използват лекарства за намаляване на желанието за употреба на наркотици, облекчаване на симптомите на отнемане или лечение на съпътстващи психични заболявания.

Подкрепа от групи: Програми, като 12-стъпковите, осигуряват допълнителна подкрепа и структура за хората, възстановяващи се от зависимост.

Важно е да запомните, че възстановяването от зависимост към наркотици е възможно, но е предизвикателство, което изисква време, търпение и постоянство.

Прочети още

Биполярно разстройство

Биполярното разстройство, известно преди като маниакално-депресивна болест, е психично състояние, характеризиращо се с екстремни промени в настроението. Тези промени могат да варират от чувство за голяма радост и свръхактивност (мания или хипомания) до периоди на дълбока тъга и безнадеждност (депресия). Хората с биполярно разстройство също изпитват симптоми като промени в моделите на сън, загуба на енергия, проблеми с паметта, нерационално мислене и суицидни мисли.

Има няколко вида биполярни разстройства:

• Биполярно разстройство I: Това е най-тежката форма, характеризираща се с поне един маниен епизод и един депресивен епизод. Манийните епизоди са тежки и причиняват значителен дистрес или увреждане.
• Биполярно разстройство II: Тази форма включва поне един хипоманиакален епизод и един голям депресивен епизод, но никога пълен маниакален епизод. Хипоманиакалните епизоди са по-малко тежки от маниакалните епизоди.
• Циклотимично разстройство: Това е по-мека форма на биполярно разстройство, характеризираща се с множество периоди на хипомания и депресия, които не отговарят напълно на критериите за пълен епизод. Симптомите обикновено са по-леки и по-краткотрайни от тези при биполярно разстройство I или II.

Причините за биполярното разстройство не са категорично ясни за медиците, но се смята, че е комбинация от генетични фактори, фактори от околната среда и мозъчна химия. Лечението обикновено включва комбинация от лекарства, психотерапия и промени в начина на живот. Важно е хората с биполярно разстройство да получат подходяща помощ и подкрепа, за да управляват симптомите си и да подобрят качеството си на живот.

Симптомите на биполярно разстройство варират от човек до човек, но обикновено включват екстремни промени в настроението, които се проявяват като маниакални или хипоманиакални епизоди и депресивни епизоди. Ето някои общи симптоми за всеки тип епизод:

Маниакални или хипоманиакални епизоди:

• Повишено, експанзивно или раздразнително настроение, което продължава повече от една седмица (при хипоманиакални епизоди може да е по-малко интензивно, но продължава по-дълго).
• Безсъние или намалена нужда от сън.
• Свръх бързо говорене или непрекъснато бърборене.
• Радостно или безгрижно поведение, дори в неподходящи ситуации.
• Прекомерна активност или рисково поведение, като харчене на пари, злоупотреба с вещества или сексуална разпуснатост.
• Нереалистична представа за собствените способности или възможности.
• Намалена нужда от храна и загуба на тегло.
• Разсеяност или невъзможност за концентрация.
• Чувство на постоянна възбуда или високоенергийно състояние.

Депресивни епизоди:

• Продължително чувство на тъга, безнадеждност или празнота.
• Загуба на интерес или удоволствие от дейности, които някога са били приятни.
• Значителна промяна в теглото, или загуба, или наддаване (обикновено свързано със загуба на апетит или преяждане).
• Безсъние, затруднено заспиване или твърде много сън.
• Умора или липса на енергия.
• Чувство на безполезност или прекомерна или неоправдана вина.
• Проблеми с концентрацията, вземането на решения или паметта.
• Мисли за смърт или самоубийство, опити за самоубийство или планове за самоубийство.

Важно е да се отбележи, че наличието на един или два симптома не означава непременно биполярно разстройство. Диагнозата изисква комбинация от симптоми, които значително нарушават способността на човека да функционира нормално. Ако изпитвате някой от тези симптоми, важно е да потърсите професионална помощ.

Лечението на биполярно разстройство обикновено включва комбинация от лекарства, психотерапия и промени в начина на живот. Целта на лечението е да стабилизира настроението, да намали симптомите и да помогне на човека да управлява своето състояние. Ето някои често използвани лечения:

Медикаменти: Има няколко вида лекарства, които могат да помогнат за овладяване на симптомите на биполярно разстройство. Изписват се от психиатър:

• Стабилизатори на настроението: Тези лекарства помагат да се балансира настроението и да се предотвратят екстремните промени в настроението;

• Антипсихотици: Използват се за лечение на мания или смесени състояния;

• Антидепресанти: В някои случаи могат да се използват за лечение на депресивни епизоди.

Психотерапията помага на хората с биполярно разстройство да разберат и управляват своето състояние. Някои форми на психотерапия, използвани за това състояние, са:

1. Когнитивно-поведенческа терапия, която помага на хората да идентифицират и променят мисловните модели, които могат да предизвикат симптоми.
2. Терапия, фокусирана върху интерперсоналната и социална отговорност. Този подход има за цел да подобри социалните умения и взаимоотношенията на индивидите с биполярно разстройство.
3. Фамилна терапия, която включва в лечението и семейството на лицето с биполярно разстройство и има за цел да образова членовете на семейството, да подобри комуникацията и да намали стреса.

Промени в начина на живот. Редовните упражнения, здравословната диета, достатъчно сън и техниките за релаксация могат да помогнат за управление на симптомите на биполярно разстройство. Избягването на алкохол и наркотици също е изключително важно, тъй като те могат да предизвикат и/или влошат симптомите.

Хоспитализация: В тежки случаи или по време на остри епизоди може да се наложи хоспитализация. Това осигурява 24-часово наблюдение и медицинско лечение под ръководството на специалисти по психично здраве.

Не забравяйте, че лечението трябва да бъде персонализирано и наблюдавано от специалист по психично здраве. Може да отнеме време, за да намерите правилния за вас подход, така че е важно да бъдете търпеливи и ангажирани в процеса.

Прочети още

Обсесивно-компулсивно разстройство

Обсесивно-компулсивното разстройство е психично разстройство, характеризиращо се с повтарящи се, нежелани мисли (обсесии) и поведения, които индивидът чувства, че трябва да изпълни (компулсии). Тези мисли и поведения могат да причинят значително страдание и да нарушат ежедневните дейности на човек. Примерите за обсесии включват страх от замърсяване, страх от нараняване на другите или себе си и съмнения относно сигурността на нещата. Примерите за компулсии включват често миене на ръцете/къпане, проверка дали вратите са заключени, преброяване на неща и др.

Симптомите на обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) се разделят на две основни категории: натрапчиви мисли (обсесии) и принудително поведение (компулсии). Ето някои общи симптоми:

1. Обсесии:
   Повтарящи се, нежелани мисли, идеи или образи, които предизвикват безпокойство.
   Опити за избягване или предотвратяване на тези мисли.
   Знание на човек, че мислите са нерационални, но невъзможност да им се противопостави.
2. Натрапчиво поведение (компулсии):
   Повтарящо се, неконтролируемо поведение или мисли за такова, които индивидът чувства, че трябва да изпълнява.
   Компулсиите често имат за цел да неутрализират или облекчат тревожността, свързана с натрапчивите мисли.
   Знанието на човек, че компулсиите са неразумни, но невъзможност да им се съпротивлява.

Други възможни симптоми са:

• Разстройства в настроението като депресия, тревожност или гняв;
• Трудности при концентриране или изпълнение на задачи;
• Избягване на ситуации, които предизвикват тревожност;
• Социална изолация или затруднения в отношенията;
• Умора поради постоянната борба с натрапчивите мисли и компулсиите;
• Проблеми със съня;
• Прекомерно фокусиране върху перфекционизъм или натрапчиви модели;
• Физически оплаквания, свързани с тревожност, като стомашно разстройство, сърцебиене или мускулно напрежение.

Всеки, страдащ от ОКР изпитва тези симптоми по различен начин и тежестта може да варира от човек до човек. Ако смятате, че вие ​​или някой ваш близък има ОКР, важно е да потърсите професионална помощ.

Лечението на обсесивно-компулсивно разстройство обикновено включва комбинация от психотерапия, лекарства и промени в начина на живот. Целта на лечението е да помогне на индивида да управлява симптомите си, да подобри качеството си на живот и да идентифицира и намали причините и нивата на дистрес. Ето някои възможности за лечение:

1. Психотерапия, ориентирана към идентификация и промяна на мисловните модели, които водят до натрапчиво поведение. Специфична форма на терапия, наречена експозиционна и отговорна превенция, може да бъде особено ефективна при лечението на ОКР. Тя включва постепенно излагане на провокиращи тревога ситуации, последвано от предотвратяване на компулсивното поведение.
2. Лекарства:
   Антидепресанти: Психиатрите често предписват селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs) или селективни инхибитори на обратното захващане на серотонин и норепинефрин (SNRIs) за лечение на ОКР. Тези лекарства помагат за намаляване на тревожността и обсебващите мисли.
   Други лекарства: В някои случаи могат да се използват и други видове лекарства, като антипсихотици или бета-блокери, в зависимост от специфичните симптоми и нужди на индивида.
3. Самопомощ и промени в начина на живот:
   Техники за релаксация: Практики като дълбоко дишане, прогресивна мускулна релаксация и медитация могат да помогнат за управление на тревожността и подобряване на цялостното благосъстояние.
   Здравословен начин на живот: Редовната физическа активност, здравословната диета и достатъчно сън могат да допринесат за цялостното психично здраве и да подобрят управлението на симптомите.
   Подкрепа от средата: Включването в групи за подкрепа или онлайн форуми може да осигури чувство за общност и споделен опит.
   Професионална помощ: Психотерапията  осигурява регулярно наблюдение, идентификация на причините за дистрес и начини за справяне с реакциите на стрес, както и емоционална подкрепа.

Прочети още

Генерализираното тревожно разстройство

Генерализираното тревожно разстройство (GAD) е психично състояние, характеризиращо се с прекомерна и постоянна тревога за ежедневни събития, които обикновено не причиняват безпокойство. Хората с GAD изпитват постоянно напрежение, страх или безпокойство, което може да продължи седмици или дори месеци. Те често имат проблеми с концентрацията, съня и могат да изпитват физически симптоми като мускулно напрежение, умора и затруднено дишане.

Симптомите на генерализирано тревожно разстройство (GAD) включват:

• Прекомерно безпокойство или тревога за ежедневни събития, които обикновено не причиняват безпокойство;
• Трудности при контролиране на притесненията, дори когато човекът знае, че те са неразумни;
• Продължително чувство на тревожност, което продължава най-малко шест месеца;
• Невъзможност за концентрация;
• Раздразнителност, бързо избухван;
• Безсъние и/или умора;
• Чувство на възбуда;
• Мускулно напрежение или болки;
• Гадене и/или стомашно разстройство;
• Потене и/или студени тръпки;
• Треперене;
• Затруднено дишане или усещане за задушаване;
• Суха уста;
• Проблеми със заспиването и/или продължителността на сън;
• Избягване на ситуации, които предизвикват безпокойство.

Ако изпитвате тези симптоми повече от шест месеца, важно е да потърсите професионална помощ. Лекар или терапевт може да постави правилна диагноза, а психиатър да препоръча подходящо медикаментозно лечение.

Лечението на генерализираното тревожно разстройство (GAD) обикновено включва комбинация от психотерапия и лекарства. Целта на лечението е да помогне на човек да управлява симптомите си, да намали тревожността и да подобри качеството си на живот. Ето някои възможности за лечение:

Психотерапия, която е насочена основно към осмисляне и промяна в поведението и мисленето. Някои похвати от психотерапията, използвани за лечение на GAD, включват:

• Когнитивно-поведенческа терапия, която цели хората да идентифицират и променят мисловните модели, които водят до тревожни чувства и поведение.
• Управление на вниманието е подход, който учи хората как да разпознават и да се справят с физическите симптоми и реакции на тревожност.
• Междуличностна терапия, чиято цел е хората да подобрят комуникационните си умения и да разрешават конфликти, което намалява стреса и безпокойството.

Медикаментозна терапия. Назначава се само от психиатър. Тези лекарства могат да бъдат от групите на:

• Бензодиазепини: Това са успокоителни, които помагат за намаляване на тревожността и паниката. Те обаче могат да доведат до зависимост и трябва да се използват под контрола на лекар.
• Антидепресанти: Някои антидепресанти, като селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs), са ефективни при лечение на GAD. Отнема няколко седмици, докато започнат да действат.
• Бета-блокери: Тези лекарства помагат за облекчаване на някои физически симптоми на тревожност, като сърцебиене и изпотяване.

Препоръчителна е комбинацията от психотерапия и медикаменти за лечението и справянето със симптомите на GAD. Важно е лекарят и психотерапевтът да работят в тясно сътрудничество, за да се намери най-подходящия план за лечение.

Прочети още

Депресия

Депресията  е един от най-често срещаните психични проблеми в днешно време. Тя оказва влияние върху функционирането на човек както на емоционално и умствено, така и на физическо ниво. Симптомите могат да бъдат:

• интензивни отрицателни емоции и чувства;
• натрапчиви негативни мисли;
• меланхолия, потиснатост, тъга, усещане за празнота, загуба на интерес;
• безпокойство, раздразнителност;
• загуба на емоционално изразяване – плосък афект;
• постоянна умора, липса на енергия, несправяне с ежедневни рутинни дейности;
• сексуални смущения;
• нарушения в съня;
• промяна на апетита и теглото;
• упорити физически проблеми като главоболие, храносмилателни разстройства или хронична болка, които не се повлияват от медикаментозно лечение;
• затруднени концентрация, памет, трудно вземане на решения;
• нерешителност, чувство за безполезност, безизходност, песимизъм, безнадеждност, безпомощност, вина, срам, ниска самооценка;
• дори мисли за смърт, самоубийство, опити за самоубийство или самонараняване.

Има много видове депресия и всеки от тях има свой набор от симптоми. Най-често срещаните депресивни състояния са:

• Голямо депресивно разстройство (MDD) – усещане за постоянна безнадеждност и обща загуба на интерес към ежедневни обичайни дейности в продължение на поне две седмици. Причинява значителни проблеми в живота на човек, намалявайки способността му да функционира на работа, в семейна или приятелска среда, да се наслаждава на живота изобщо, да общува нормално с другите. Обикновено са налице химически дисбаланси в мозъка.
• Персистиращо депресивно разстройство (PDD) – определяна е като по – лека депресия от MDD, но по – продължителна. Лицата с PDD имат симптоми на депресия през голяма част от времето поне две години. Не изпитват щастие дори при радостни поводи. Околните ги възприемат като мрачни, песимистични или постоянно оплакващи се. Симптомите на дистимия се появяват и изчезват във времето, интензивността им е променлива. С течение на годините обаче повече от половината от пациентите с дистимия започват да изпитват по-тежки симптоми, които водят до тежка депресия, наричана двойна депресия.
• Маниакална депресия (биполярно разстройство) – характеризира се с екстремни пикове и спадове в настроението, енергията, мисленето, поведението и съня. Редуват се епизоди на мания и депресия.  Депресивното състояние може да доведе до самоубийствени мисли, които се сменят с чувство на еуфория и прилив на безкрайна енергия. Тези екстремни промени в настроението могат да се появят както всяка седмица, така и няколко пъти в годината. Учените смятат, че в голяма степен биполярното разстройство е генетично обусловено.
• Сезонно афективно разстройство (SAD) – изявява се главно през зимните месеци. Смята се, че основната причина за появата му е липсата на излагане на слънчева светлина, което нарушава естествените циркадни ритми в тялото и производството на серотонин. Симптомите включват и нужда от повече сън и повишен апетит за сладки и въглехидратни храни. За някои хора SAD може да бъде доста тежък и изисква медикаментозно лечение.
• Следродилна депресия – характеризира се с чувство на тъга и плач след раждането, известни като “бейби блус”. Симптомите могат да се появят както през първите няколко седмици след раждането, така и в рамките на година след него. Това състояние се приписва на интензивните хормонални промени, физическите промени, безпокойството относно родителството, предшестващи проблеми с психичното здраве, липса на подкрепа, сложна бременност и/или раждане, промени в навиците за сън. Повечето жени се възстановяват от следродилната депресия без дългосрочни проблеми, като симптомите постепенно отшумяват в рамките на няколко седмици.
• Предменструално дисфорично разстройство (PMDD) – циклично нарушение на настроението, основано на хормонални пикове и спадове. Симптомите са както физически, така и емоционални – промени в настроението, раздразнителност, умора, проблеми с концентрацията и паметта, промени в апетита и потиснатост. Обикновено започват 7-10 дни преди менструацията и намаляват интензивността в рамките на няколко дни от началото на периода. За да получи тази диагноза, жената трябва да е имала симптоми през повечето от менструалните си цикли през изминалата година и тези симптоми трябва да са имали неблагоприятен ефект върху социалното функциониране.
• Атипична депресия – характеризира се с комбинация от симптоми, които обикновено не се срещат заедно, като депресивно настроение и тревожност, повишен апетит и наддаване на тегло и прекомерна сънливост. Различава се от голямата депресия , при която има постоянната тъга или безнадеждност. Един от основните белези е способността настроението на депресирания човек да се подобри след положително събитие.
• Ситуационна депресия – наричана е краткосрочна депресия, свързана със стресово/травматично събитие. Може да се развие след определено премеждие или серия от промени в ежедневието – развод, пенсиониране, загуба, болест, проблеми в отношенията. Тя е вид разстройство на приспособяването, тъй като произтича от неспособността на човек да се адаптира към настъпилите промени. Повечето хора, които страдат от  ситуационна депресия започват да проявяват симптоми в рамките на около 90 дни след определящото събитие. Същите отзвучават, когато стресора вече не съществува или човек е в състояние да се адаптира към ситуацията.
• Психотична депресия – комбинация от симптоми на депресия и психоза. Психично състояние, характеризиращо се с подозрителност към другите, оттегляне от социален живот, интензивни и неадекватни за ситуацията емоции, спад в личната хигиена, спад в представянето на работата или в училище, неорганизирано мислене и/или поведение, заблуди, налудни идеи или халюцинации. Психотичните симптоми по-често са тематично свързани с емоциите, характерни за депресията. Освен при тежка депресия, психотични симптоми могат да се наблюдават и при други психични заболявания – биполярно разстройство, шизофрения, шизоафективно разстройство, от които психотичната депресия трябва да се разграничи.

Депресията е лечимо заболяване. До 80-90% от хората, които започнат лечение, ще се почувстват по-добре в рамките само на 3 до 8 седмици. Въпреки това, повече от 70% от хората, страдащи от депресия, не се подлагат на лечение по най-различни причини. Някои хора не търсят помощ, защото не осъзнават, че са болни. Други смятат, че депресията не е нищо друго, освен лична слабост или недостатък в характера. Трети се срамуват да се обърнат към психиатър или психотерапевт. Депресията е мъчително заболяване и се влошава, ако не се лекува. Най-важните стълбове в справянето с депресията са медикаментозното лечение, назначено от лекар и психотерапията.

Прочети още

Липсващият баща

Липсващ баща е този, който не присъства в живота на детето си физически и/или емоционално.

Децата на липсващия баща са „обезценените деца“, които през целия си живот се нуждаят от опора и помощ, постоянна валидация, че са обичани и значими, имат болезнена нужда от партньор, а когато са във връзка, се страхуват силно от изоставяне, вкопчват се, контролират, панически бягат от самота, дълбоко вярват, че не могат да се справят, да оцелеят, ако са сами. Търсят в партньорите си силната фигура, която да ги подкрепя и да им доказва, че са ценни.

Страхът от изоставяне толкова силно ръководи действията на зрелия индивид, който е израснал с отсъстващ баща, че често предизвиква раздяла.

Тези хора живеят с недоверие към себе си и хората изобщо, не умеят да се свързват с чувствата и емоциите си, не разбират вътрешния си свят.

Бащата е родителската фигура, която ни въвежда в света, извън семейството и дома, осигурява и ни учи на сила, сигурност, доверие в собствените ни възможности и самочувствие, увереност, закрила и умението да се защитаваме, учи ни да поставяме, отстояваме и уважаваме граници, на отговорност към себе си, свободата си и действията ни.

В голяма степен връзката с бащата е това, което определя при момичетата усещането за себестойност и модела на връзките им с мъжете, а при момчетата увереността в собствените сили и възможности, успеха в личен и професионален план.

Баща е първата любов на момичето и модел за мъж. Вече зряла жена, тя несъзнавано търси образа на таткото в мъжете, връзката и отношението, което е имал той към нея, без значение дали ги определя като положителни или отрицателни. Несъзнавана нужда е да принадлежи към семейство, връзка, която й е позната, като динамика, чувства, емоции.

Ако бащата е бил физически отсъстващ, порасналото момиче се нуждае от партньор, който да е физически присъстващ постоянно. Ще се вкопчва емоционално и физически, а разделите ще преживява изключително болезнено. Любовта и вниманието на партньора никога няма да стигат. Ще търси и намира мъже, които няма да са достатъчно емоционално ангажирани и ще живее в страх, че ще я изоставят, защото ще чува, че ги задушава.  

Дъщерите на емоционално отсъстващия баща цял живот търсят внимание, стремят се да се доказват, да постигат успехи във всяка област на живота си, за да могат да покажат на себе си, баща си и света, че са ценни. Перфекционистки и кариеристки са, за тях няма умора и невъзможни неща, не чуват телата, чувствата и емоциите си, защото са постоянно заети с нови и нови задачи и цели, а на постиженията си не умеят да се радват. Такива жени често имат трудни отношения и с майката, защото несъзнателно я обвиняват за липсата на емоционална връзка с бащата.

Ако бащата присъства физически, но не и емоционално за  децата, те усещат липса на свързаност и приемане, което в зрелия живот пречи да се свързваме с хората автентично и дълбоко емоционално.

Присъстващият емоционално и физически баща научава децата си най-вече на доверие и любов към живота и хората изобщо.

Прочети още

Счупеното стъклено човече

Имало някога стъклена земя, населена със стъклени хора. Стъклените хора и стъклената земя били крехки и чупливи, естествено, но счупванията почти никога не ги убивали, а ги правели различни и цветни. Никога счупеното на един човек не било еднакво със счупеното на друг човек, колкото и да си приличали пукнатините и цепките по място, форма и големина. Слънцето се отразявало по уникален начин в назъбените стъклени ръбчета на всеки счупен човек и той светел със своя собствена светлина. Счупените хора отразявали и отблясъците на другите счупени хора. Под стъклената повърхност, коя по-дебела, коя по крехка, коя по-деформирана, коя по-гладка на външен вид, стъклените хора имали и стъклени сърце, душа и други органи. Те също излъчвали светлина и топлина. Сложни енергийни механизми били стъклените хора. И така всички те живеели на стъклената земя цветни, светещи и отразяващи, кой повече, кой по-малко, но никога напълно лишени от светлина и цвят.

На тази стъклена земя живеела малка счупена жена. Тя имала своите собствени счупени неща по себе си, своите собствени ръбчета, пукнатини, дори липсващи парченца, както всички останали стъклени хора. И най-вероятно, както всеки един от тях, определяла своите счупвания като най-лоши, страшни, грозни и непоправими. Толкова се вглеждала в цепките и кривините си, толкова се вторачвала в своята неиделна гладкост и стъклена нездравост, че не забелязвала чудните си блясъци и светлини, не чувала и думите на другите счупени стъклени хора, че свети красиво в своите си единствени и неповторими цветове. Тъжна и самотна била малката стъклена жена, вторачена в своята несъвършеност, дори не забелязвала, че всички останали стъклени хора също са счупени. Вярвала, че само тя е дефектна и никой никога няма да я обича такава счупена и недостойна и решила да си роди едно малко стъклено човече. Това създание щяло да поправи всичко, защото щяло да я обича такава счупена, нали щяла да му бъде майка, няма как иначе и освен това щяло да бъде здраво и идеално, точно толкова съвършено, колкото тя искала да бъде, но нямало как, защото била счупена. Родило се малко стъклено момиченце и жената била най-щастлива на света, защото то щяло да бъде целият смисъл на счупения й стъклен живот. Само като си помислила това и се чуло пропукване в стъкленото дете, появила се малка пукнатина в него. То имало и други драскотини и повреди още от престоя си в стъклената й утроба, защото нейните очаквания, страхове, тъгата и самотата били много тежки и натискали крехката й стъклената вътрешност, където растяло малкото стъклено бебе. Счупените стъкла и острите ръбчета навътре в нея наранявали повече, отколкото тези, които били насочени навън. Но така е със стъклените хора – стъклото си е стъкло, като се счупи, не е ясно накъде ще щръкне режещото парче.

Растяло стъкленото момиченце, чупело се, пукало се, остри стъкълца имало навътре и навън, не било идеално, но смятало счупената си майка за такава и я обичало безкрайно много. Тя обаче, въпреки че си имала свое собствено стъклено човече, което я гледало с цялата обич и възхищение, на които било способно стъкленото му сърчице, отново не била щастлива. Не била щастлива стъклената майка, защото стъклената й дъщеря не била перфектна и ръбчетата й драскали и боцкали, не била щастлива и защото, когато се оглеждала в стъкленото си дете, не харесвала това, което вижда. Същото се случило и с малкото човече. То постоянно опитвало да е идеално и да види перфектното си отражение в стъклената си, огледална майка, за да го обича, защото и то като нея вярвало, че само съвършените стъклени произведения са достойни за обичане. Заради счупената огледална повърхност ли, заради стъклените очакванията ли, не е ясно съвсем, но образът, който момиченцето виждало, оглеждайки се в стъклената си майка, бил на изкривено, грозно, отблъскващо, страшно, незаслужаващо любов чудовище. Собственото му майчино отражението толкова плашело малкото стъклено човече, че то решило да не се оглежда никога повече. Ала това не била лесна работа в свят, пълен със стъклени хора, притежаващи огледалните свойства. Трябвало да стои далече от тях, за да не вижда изчадието в огледалото, а и така нямало да боцка и драска с острите си ръбове, нямало да нараняват и него чуждите стъклени парчета. Растяло малкото стъклено човече, пазейки се и страхувайки се от стъклените хора, от противните си отражения и нови счупвания. Ала, както ви казах по-рано, всяко стъклено създание притежава свои собствени уникални цветове, които са не само отразени, но и вътрешни светлина и топлина, които идвали от стъклената душа и сърце. Те също били неповторими за всеки стъклен човек. Просто трябвало да се вгледаш и да провидиш през цепнатините, пукнатините и снажданията на счупените стъкълца.

Счупванията болели, a от острите парченца, насочени навътре, още повече. Не издържало вече малкото стъклено човече на тази болка и решило да вярва, че на тази стъклена земя, пълна със счупени стъклени хора, няма как да няма някой майстор стъклар, който да поправя болящи стъклени счупвания. Оказало се, че имало хора, които учели счупените стъклени хора да наместват счупените стъкълца по такъв начин, че да не боцкат навътре и навън. Нямало как да станат идеално здрави стъклени произведения, но успявали да подредят стъклените си парченца като от стъклен пъзел по такъв начин, че да се чувстват щастливи със своите несъвършенства. Намерило малкото стъклено човече майстор стъклар, но нали го било страх от нови счупвания и изкривения си, уродлив огледален образ, стояло далече от него и го наблюдавало със страх и любопитство. Представете си какво било учудването му, когато видяло, че майсторът стъклар също бил счупен, виждали се раздробените му парченцата, но тези несъвършенства не го правели грозен и страшен, а напротив – през прорезите се изливала мека светлина и оздравяваща топлина. Запленено от цветната феерия, малкото стъклено човече се приближавало бавно и разказвало по малко за своите болки от счупени места, страховете си от нови натрошавания и чудовището в огледалото. Неусетно се доближило толкова до майстора стъклар, че мернало отражението си в него. Понечило да избяга, но оздравителят на стъклени сърца го прегърнал и за първи път то не усетило болка от докосването на друг стъклен човек. Било меко, топло и уютно в ръцете му, сякаш го прегръщал човек от памук. Осмелило се да погледне и отражението си. Видяло красиво, светещо същество. Да, не било идеално здраво и съвършено гладко, но през цепнатините извирала вълшебна топла светлина и стъклените му парченца нито боцкали, нито режели. Някак и болката, и страхът си били тръгнали, а на тяхно място се настанила любовта. Любовта към стъклените хора, стъклената земя, стъкления живот, счупените стъкла и светлината, която можело да се види само през начупената стъклена повърхност.

От този ден нататък малкото счупено стъклено човече не се страхувало от стъклените хора, от отражението си, нито пък от нови счупвания и болки. Научило, че образът, който вижда, оглеждайки се в другите хора е отражение на светлината, която идва от вътрешността му и техните кривини и счупени снадки не били от толкова голямо значение. Смисъл имало в любовта и смелостта му. Научило също, и че вътрешната му светлина може да променя огледалния образ на другите стъклени хора, които се оглеждат в него. Научило още, че счупените стъкла могат да бъдат и полезни, и красиви, и да не причиняват болка. Осмелило се дори да се огледа в счупената си стъклена майка и не видяло грозно изчадие, а любов и благодарност.

Така живеят и до днес счупените стъклени хора. Всеки с драскотините, пукнатините и режещите си парченца, насочени навътре и навън. Всеки уникален, светещ и цветен. Всеки с избора си – ще причиняват ли болка на него и на другите счупените стъкълца или не.

Прочети още

Невропластичност

Способни сме да се променяме до последния си дъх

Невропластичността е способността на мозъка и нервната ни система да се променят, вследствие на нов опит, на ново преживяване. Това е възможно, когато умишлено работим за отслабване на определена връзка между невроните и създаване на нови, силни невронни пътища. Тази способност на човешкия мозък ни дава възможността за промяна на нефункционални поведения, модели на мислене, на емоционални реакции, в следствие на определени стимули и на възприятията и интерпретацията на случващото се с нас, около нас, както и на нас самите, което води до качествена промяна в живота ни.

Начинът ни на мислене, на чувстване, моделите ни на поведение, интерпретацията на света изобщо, се определят от активността на определени невронни пътища в мозъка ни, както и на съответните им реакции в тялото ни.

Колкото повече се използва една невронна верига, толкова по-силна, здрава и лесно достъпна е тя и обратно – колкото по-рядко е активна, толкова по-слаба и непредпочитана от мозъка ни е същата.

Невронните ни мрежи, такива, каквито са в момента, са изградени автоматично и пасивно, когато сме били деца. В тази възраст мозъците ни са хиперпластични, нямаме контрол над средата си и живота си и безкритично попиваме това, което е наоколо, независимо дали е полезно или вредно за нас. Като възрастни имаме възможността съзнателно и целенасочено да избираме какво да научаваме от средата си, но пък невропластичността на мозъците ни е по-слаба и това прави усвояването по-бавно, но не и невъзможно. Мозъкът ни е устроен така, за да може индивида да научи, каквото му е нужно в средата, в която се ражда и се развива и когато вече е зрял човек, да е усвоил това, което му е необходимо за оцеляване и живот в средата му и автоматично да го прилага. Такава е биологичната логика на ригидността на мозъка на възрастния индивид.

Но промяната и ученето при възрастните са възможни благодарение на невропластичността, която се запазва през целия ни живот.

Знаем за няколко вида невропластичност:

• създаване на нови синаптични връзки между невроните;
• подсилване или отслабване на силата на невронните връзки;
• промяна в разпределението на връзките между невроните;
• създаване на нови неврони в определени зони. Учените предполагат, че е възможно уголемяване на хипокампа, както и на амигдалата при страхово-тревожни разстройства, знае се със сигурност, че при тези състояния тя се активира по-лесно.

Когато не практикуваме дадено умение или не използваме част от тялото си, още в първите 48 часа се наблюдава известна загуба на невронни връзки в мозъка. Обратното също се случва бързо – при подновяване на дейността или използването на част от тялото, връзките се възстановяват за кратко време. Ето защо редовното практикуване на ценни за нас дейности и умения е важно, за да поддържаме и подсилваме невралните пътеки, свързани с изпълнението или усъвършенстването им. Същото е абсолютно валидно и за създаването на нови невронни връзки.

За по-удовлетворяващ и качествен живот ни е необходимо да създаваме и подсилваме невронни вериги, свързани с полезни навици и модели на мислене, поведение, възприемане и тълкуване и да отслабваме такива, касаещи вредни навици, импулсивни реакции, негативни ирационални мисли, модели на поведение и интерпретации на случващото се в реалността.

Повтарящите се, надграждащи действия са ключът към трайната промяна!

Прочети още