
Депресия
Депресията е един от най-често срещаните психични проблеми в днешно време. Тя оказва влияние върху функционирането на човек както на емоционално и умствено, така и на физическо ниво. Симптомите могат да бъдат:
- интензивни отрицателни емоции и чувства;
- натрапчиви негативни мисли;
- меланхолия, потиснатост, тъга, усещане за празнота, загуба на интерес;
- безпокойство, раздразнителност;
- загуба на емоционално изразяване – плосък афект;
- постоянна умора, липса на енергия, несправяне с ежедневни рутинни дейности;
- сексуални смущения;
- нарушения в съня;
- промяна на апетита и теглото;
- упорити физически проблеми като главоболие, храносмилателни разстройства или хронична болка, които не се повлияват от медикаментозно лечение;
- затруднени концентрация, памет, трудно вземане на решения;
- нерешителност, чувство за безполезност, безизходност, песимизъм, безнадеждност, безпомощност, вина, срам, ниска самооценка;
- дори мисли за смърт, самоубийство, опити за самоубийство или самонараняване.
Има много видове депресия и всеки от тях има свой набор от симптоми. Най-често срещаните депресивни състояния са:
- Голямо депресивно разстройство (MDD) – усещане за постоянна безнадеждност и обща загуба на интерес към ежедневни обичайни дейности в продължение на поне две седмици. Причинява значителни проблеми в живота на човек, намалявайки способността му да функционира на работа, в семейна или приятелска среда, да се наслаждава на живота изобщо, да общува нормално с другите. Обикновено са налице химически дисбаланси в мозъка.
- Персистиращо депресивно разстройство (PDD) – определяна е като по – лека депресия от MDD, но по – продължителна. Лицата с PDD имат симптоми на депресия през голяма част от времето поне две години. Не изпитват щастие дори при радостни поводи. Околните ги възприемат като мрачни, песимистични или постоянно оплакващи се. Симптомите на дистимия се появяват и изчезват във времето, интензивността им е променлива. С течение на годините обаче повече от половината от пациентите с дистимия започват да изпитват по-тежки симптоми, които водят до тежка депресия, наричана двойна депресия.
- Маниакална депресия (биполярно разстройство) – характеризира се с екстремни пикове и спадове в настроението, енергията, мисленето, поведението и съня. Редуват се епизоди на мания и депресия. Депресивното състояние може да доведе до самоубийствени мисли, които се сменят с чувство на еуфория и прилив на безкрайна енергия. Тези екстремни промени в настроението могат да се появят както всяка седмица, така и няколко пъти в годината. Учените смятат, че в голяма степен биполярното разстройство е генетично обусловено.
- Сезонно афективно разстройство (SAD) – изявява се главно през зимните месеци. Смята се, че основната причина за появата му е липсата на излагане на слънчева светлина, което нарушава естествените циркадни ритми в тялото и производството на серотонин. Симптомите включват и нужда от повече сън и повишен апетит за сладки и въглехидратни храни. За някои хора SAD може да бъде доста тежък и изисква медикаментозно лечение.
- Следродилна депресия – характеризира се с чувство на тъга и плач след раждането, известни като “бейби блус”. Симптомите могат да се появят както през първите няколко седмици след раждането, така и в рамките на година след него. Това състояние се приписва на интензивните хормонални промени, физическите промени, безпокойството относно родителството, предшестващи проблеми с психичното здраве, липса на подкрепа, сложна бременност и/или раждане, промени в навиците за сън. Повечето жени се възстановяват от следродилната депресия без дългосрочни проблеми, като симптомите постепенно отшумяват в рамките на няколко седмици.
- Предменструално дисфорично разстройство (PMDD) – циклично нарушение на настроението, основано на хормонални пикове и спадове. Симптомите са както физически, така и емоционални – промени в настроението, раздразнителност, умора, проблеми с концентрацията и паметта, промени в апетита и потиснатост. Обикновено започват 7-10 дни преди менструацията и намаляват интензивността в рамките на няколко дни от началото на периода. За да получи тази диагноза, жената трябва да е имала симптоми през повечето от менструалните си цикли през изминалата година и тези симптоми трябва да са имали неблагоприятен ефект върху социалното функциониране.
- Атипична депресия – характеризира се с комбинация от симптоми, които обикновено не се срещат заедно, като депресивно настроение и тревожност, повишен апетит и наддаване на тегло и прекомерна сънливост. Различава се от голямата депресия , при която има постоянната тъга или безнадеждност. Един от основните белези е способността настроението на депресирания човек да се подобри след положително събитие.
- Ситуационна депресия – наричана е краткосрочна депресия, свързана със стресово/травматично събитие. Може да се развие след определено премеждие или серия от промени в ежедневието – развод, пенсиониране, загуба, болест, проблеми в отношенията. Тя е вид разстройство на приспособяването, тъй като произтича от неспособността на човек да се адаптира към настъпилите промени. Повечето хора, които страдат от ситуационна депресия започват да проявяват симптоми в рамките на около 90 дни след определящото събитие. Същите отзвучават, когато стресора вече не съществува или човек е в състояние да се адаптира към ситуацията.
- Психотична депресия – комбинация от симптоми на депресия и психоза. Психично състояние, характеризиращо се с подозрителност към другите, оттегляне от социален живот, интензивни и неадекватни за ситуацията емоции, спад в личната хигиена, спад в представянето на работата или в училище, неорганизирано мислене и/или поведение, заблуди, налудни идеи или халюцинации. Психотичните симптоми по-често са тематично свързани с емоциите, характерни за депресията. Освен при тежка депресия, психотични симптоми могат да се наблюдават и при други психични заболявания – биполярно разстройство, шизофрения, шизоафективно разстройство, от които психотичната депресия трябва да се разграничи.
Депресията е лечимо заболяване. До 80-90% от хората, които започнат лечение, ще се почувстват по-добре в рамките само на 3 до 8 седмици. Въпреки това, повече от 70% от хората, страдащи от депресия, не се подлагат на лечение по най-различни причини. Някои хора не търсят помощ, защото не осъзнават, че са болни. Други смятат, че депресията не е нищо друго, освен лична слабост или недостатък в характера. Трети се срамуват да се обърнат към психиатър или психотерапевт. Депресията е мъчително заболяване и се влошава, ако не се лекува. Най-важните стълбове в справянето с депресията са медикаментозното лечение, назначено от лекар и психотерапията.
Прочети още
Липсващият баща
Липсващ баща е този, който не присъства в живота на детето си физически и/или емоционално.
Децата на липсващия баща са „обезценените деца“, които през целия си живот се нуждаят от опора и помощ, постоянна валидация, че са обичани и значими, имат болезнена нужда от партньор, а когато са във връзка, се страхуват силно от изоставяне, вкопчват се, контролират, панически бягат от самота, дълбоко вярват, че не могат да се справят, да оцелеят, ако са сами. Търсят в партньорите си силната фигура, която да ги подкрепя и да им доказва, че са ценни.
Страхът от изоставяне толкова силно ръководи действията на зрелия индивид, който е израснал с отсъстващ баща, че често предизвиква раздяла.
Тези хора живеят с недоверие към себе си и хората изобщо, не умеят да се свързват с чувствата и емоциите си, не разбират вътрешния си свят.
Бащата е родителската фигура, която ни въвежда в света, извън семейството и дома, осигурява и ни учи на сила, сигурност, доверие в собствените ни възможности и самочувствие, увереност, закрила и умението да се защитаваме, учи ни да поставяме, отстояваме и уважаваме граници, на отговорност към себе си, свободата си и действията ни.
В голяма степен връзката с бащата е това, което определя при момичетата усещането за себестойност и модела на връзките им с мъжете, а при момчетата увереността в собствените сили и възможности, успеха в личен и професионален план.
Баща е първата любов на момичето и модел за мъж. Вече зряла жена, тя несъзнавано търси образа на таткото в мъжете, връзката и отношението, което е имал той към нея, без значение дали ги определя като положителни или отрицателни. Несъзнавана нужда е да принадлежи към семейство, връзка, която й е позната, като динамика, чувства, емоции.
Ако бащата е бил физически отсъстващ, порасналото момиче се нуждае от партньор, който да е физически присъстващ постоянно. Ще се вкопчва емоционално и физически, а разделите ще преживява изключително болезнено. Любовта и вниманието на партньора никога няма да стигат. Ще търси и намира мъже, които няма да са достатъчно емоционално ангажирани и ще живее в страх, че ще я изоставят, защото ще чува, че ги задушава.
Дъщерите на емоционално отсъстващия баща цял живот търсят внимание, стремят се да се доказват, да постигат успехи във всяка област на живота си, за да могат да покажат на себе си, баща си и света, че са ценни. Перфекционистки и кариеристки са, за тях няма умора и невъзможни неща, не чуват телата, чувствата и емоциите си, защото са постоянно заети с нови и нови задачи и цели, а на постиженията си не умеят да се радват. Такива жени често имат трудни отношения и с майката, защото несъзнателно я обвиняват за липсата на емоционална връзка с бащата.
Ако бащата присъства физически, но не и емоционално за децата, те усещат липса на свързаност и приемане, което в зрелия живот пречи да се свързваме с хората автентично и дълбоко емоционално.
Присъстващият емоционално и физически баща научава децата си най-вече на доверие и любов към живота и хората изобщо.
Прочети още
Счупеното стъклено човече
Имало някога стъклена земя, населена със стъклени хора. Стъклените хора и стъклената земя били крехки и чупливи, естествено, но счупванията почти никога не ги убивали, а ги правели различни и цветни. Никога счупеното на един човек не било еднакво със счупеното на друг човек, колкото и да си приличали пукнатините и цепките по място, форма и големина. Слънцето се отразявало по уникален начин в назъбените стъклени ръбчета на всеки счупен човек и той светел със своя собствена светлина. Счупените хора отразявали и отблясъците на другите счупени хора. Под стъклената повърхност, коя по-дебела, коя по крехка, коя по-деформирана, коя по-гладка на външен вид, стъклените хора имали и стъклени сърце, душа и други органи. Те също излъчвали светлина и топлина. Сложни енергийни механизми били стъклените хора. И така всички те живеели на стъклената земя цветни, светещи и отразяващи, кой повече, кой по-малко, но никога напълно лишени от светлина и цвят.
На тази стъклена земя живеела малка счупена жена. Тя имала своите собствени счупени неща по себе си, своите собствени ръбчета, пукнатини, дори липсващи парченца, както всички останали стъклени хора. И най-вероятно, както всеки един от тях, определяла своите счупвания като най-лоши, страшни, грозни и непоправими. Толкова се вглеждала в цепките и кривините си, толкова се вторачвала в своята неиделна гладкост и стъклена нездравост, че не забелязвала чудните си блясъци и светлини, не чувала и думите на другите счупени стъклени хора, че свети красиво в своите си единствени и неповторими цветове. Тъжна и самотна била малката стъклена жена, вторачена в своята несъвършеност, дори не забелязвала, че всички останали стъклени хора също са счупени. Вярвала, че само тя е дефектна и никой никога няма да я обича такава счупена и недостойна и решила да си роди едно малко стъклено човече. Това създание щяло да поправи всичко, защото щяло да я обича такава счупена, нали щяла да му бъде майка, няма как иначе и освен това щяло да бъде здраво и идеално, точно толкова съвършено, колкото тя искала да бъде, но нямало как, защото била счупена. Родило се малко стъклено момиченце и жената била най-щастлива на света, защото то щяло да бъде целият смисъл на счупения й стъклен живот. Само като си помислила това и се чуло пропукване в стъкленото дете, появила се малка пукнатина в него. То имало и други драскотини и повреди още от престоя си в стъклената й утроба, защото нейните очаквания, страхове, тъгата и самотата били много тежки и натискали крехката й стъклената вътрешност, където растяло малкото стъклено бебе. Счупените стъкла и острите ръбчета навътре в нея наранявали повече, отколкото тези, които били насочени навън. Но така е със стъклените хора – стъклото си е стъкло, като се счупи, не е ясно накъде ще щръкне режещото парче.
Растяло стъкленото момиченце, чупело се, пукало се, остри стъкълца имало навътре и навън, не било идеално, но смятало счупената си майка за такава и я обичало безкрайно много. Тя обаче, въпреки че си имала свое собствено стъклено човече, което я гледало с цялата обич и възхищение, на които било способно стъкленото му сърчице, отново не била щастлива. Не била щастлива стъклената майка, защото стъклената й дъщеря не била перфектна и ръбчетата й драскали и боцкали, не била щастлива и защото, когато се оглеждала в стъкленото си дете, не харесвала това, което вижда. Същото се случило и с малкото човече. То постоянно опитвало да е идеално и да види перфектното си отражение в стъклената си, огледална майка, за да го обича, защото и то като нея вярвало, че само съвършените стъклени произведения са достойни за обичане. Заради счупената огледална повърхност ли, заради стъклените очакванията ли, не е ясно съвсем, но образът, който момиченцето виждало, оглеждайки се в стъклената си майка, бил на изкривено, грозно, отблъскващо, страшно, незаслужаващо любов чудовище. Собственото му майчино отражението толкова плашело малкото стъклено човече, че то решило да не се оглежда никога повече. Ала това не била лесна работа в свят, пълен със стъклени хора, притежаващи огледалните свойства. Трябвало да стои далече от тях, за да не вижда изчадието в огледалото, а и така нямало да боцка и драска с острите си ръбове, нямало да нараняват и него чуждите стъклени парчета. Растяло малкото стъклено човече, пазейки се и страхувайки се от стъклените хора, от противните си отражения и нови счупвания. Ала, както ви казах по-рано, всяко стъклено създание притежава свои собствени уникални цветове, които са не само отразени, но и вътрешни светлина и топлина, които идвали от стъклената душа и сърце. Те също били неповторими за всеки стъклен човек. Просто трябвало да се вгледаш и да провидиш през цепнатините, пукнатините и снажданията на счупените стъкълца.
Счупванията болели, a от острите парченца, насочени навътре, още повече. Не издържало вече малкото стъклено човече на тази болка и решило да вярва, че на тази стъклена земя, пълна със счупени стъклени хора, няма как да няма някой майстор стъклар, който да поправя болящи стъклени счупвания. Оказало се, че имало хора, които учели счупените стъклени хора да наместват счупените стъкълца по такъв начин, че да не боцкат навътре и навън. Нямало как да станат идеално здрави стъклени произведения, но успявали да подредят стъклените си парченца като от стъклен пъзел по такъв начин, че да се чувстват щастливи със своите несъвършенства. Намерило малкото стъклено човече майстор стъклар, но нали го било страх от нови счупвания и изкривения си, уродлив огледален образ, стояло далече от него и го наблюдавало със страх и любопитство. Представете си какво било учудването му, когато видяло, че майсторът стъклар също бил счупен, виждали се раздробените му парченцата, но тези несъвършенства не го правели грозен и страшен, а напротив – през прорезите се изливала мека светлина и оздравяваща топлина. Запленено от цветната феерия, малкото стъклено човече се приближавало бавно и разказвало по малко за своите болки от счупени места, страховете си от нови натрошавания и чудовището в огледалото. Неусетно се доближило толкова до майстора стъклар, че мернало отражението си в него. Понечило да избяга, но оздравителят на стъклени сърца го прегърнал и за първи път то не усетило болка от докосването на друг стъклен човек. Било меко, топло и уютно в ръцете му, сякаш го прегръщал човек от памук. Осмелило се да погледне и отражението си. Видяло красиво, светещо същество. Да, не било идеално здраво и съвършено гладко, но през цепнатините извирала вълшебна топла светлина и стъклените му парченца нито боцкали, нито режели. Някак и болката, и страхът си били тръгнали, а на тяхно място се настанила любовта. Любовта към стъклените хора, стъклената земя, стъкления живот, счупените стъкла и светлината, която можело да се види само през начупената стъклена повърхност.
От този ден нататък малкото счупено стъклено човече не се страхувало от стъклените хора, от отражението си, нито пък от нови счупвания и болки. Научило, че образът, който вижда, оглеждайки се в другите хора е отражение на светлината, която идва от вътрешността му и техните кривини и счупени снадки не били от толкова голямо значение. Смисъл имало в любовта и смелостта му. Научило също, и че вътрешната му светлина може да променя огледалния образ на другите стъклени хора, които се оглеждат в него. Научило още, че счупените стъкла могат да бъдат и полезни, и красиви, и да не причиняват болка. Осмелило се дори да се огледа в счупената си стъклена майка и не видяло грозно изчадие, а любов и благодарност.
Така живеят и до днес счупените стъклени хора. Всеки с драскотините, пукнатините и режещите си парченца, насочени навътре и навън. Всеки уникален, светещ и цветен. Всеки с избора си – ще причиняват ли болка на него и на другите счупените стъкълца или не.
Прочети още
Невропластичност
Способни сме да се променяме до последния си дъх
Невропластичността е способността на мозъка и нервната ни система да се променят, вследствие на нов опит, на ново преживяване. Това е възможно, когато умишлено работим за отслабване на определена връзка между невроните и създаване на нови, силни невронни пътища. Тази способност на човешкия мозък ни дава възможността за промяна на нефункционални поведения, модели на мислене, на емоционални реакции, в следствие на определени стимули и на възприятията и интерпретацията на случващото се с нас, около нас, както и на нас самите, което води до качествена промяна в живота ни.
Начинът ни на мислене, на чувстване, моделите ни на поведение, интерпретацията на света изобщо, се определят от активността на определени невронни пътища в мозъка ни, както и на съответните им реакции в тялото ни.
Колкото повече се използва една невронна верига, толкова по-силна, здрава и лесно достъпна е тя и обратно – колкото по-рядко е активна, толкова по-слаба и непредпочитана от мозъка ни е същата.
Невронните ни мрежи, такива, каквито са в момента, са изградени автоматично и пасивно, когато сме били деца. В тази възраст мозъците ни са хиперпластични, нямаме контрол над средата си и живота си и безкритично попиваме това, което е наоколо, независимо дали е полезно или вредно за нас. Като възрастни имаме възможността съзнателно и целенасочено да избираме какво да научаваме от средата си, но пък невропластичността на мозъците ни е по-слаба и това прави усвояването по-бавно, но не и невъзможно. Мозъкът ни е устроен така, за да може индивида да научи, каквото му е нужно в средата, в която се ражда и се развива и когато вече е зрял човек, да е усвоил това, което му е необходимо за оцеляване и живот в средата му и автоматично да го прилага. Такава е биологичната логика на ригидността на мозъка на възрастния индивид.
Но промяната и ученето при възрастните са възможни благодарение на невропластичността, която се запазва през целия ни живот.
Знаем за няколко вида невропластичност:
- създаване на нови синаптични връзки между невроните;
- подсилване или отслабване на силата на невронните връзки;
- промяна в разпределението на връзките между невроните;
- създаване на нови неврони в определени зони. Учените предполагат, че е възможно уголемяване на хипокампа, както и на амигдалата при страхово-тревожни разстройства, знае се със сигурност, че при тези състояния тя се активира по-лесно.
Когато не практикуваме дадено умение или не използваме част от тялото си, още в първите 48 часа се наблюдава известна загуба на невронни връзки в мозъка. Обратното също се случва бързо – при подновяване на дейността или използването на част от тялото, връзките се възстановяват за кратко време. Ето защо редовното практикуване на ценни за нас дейности и умения е важно, за да поддържаме и подсилваме невралните пътеки, свързани с изпълнението или усъвършенстването им. Същото е абсолютно валидно и за създаването на нови невронни връзки.
За по-удовлетворяващ и качествен живот ни е необходимо да създаваме и подсилваме невронни вериги, свързани с полезни навици и модели на мислене, поведение, възприемане и тълкуване и да отслабваме такива, касаещи вредни навици, импулсивни реакции, негативни ирационални мисли, модели на поведение и интерпретации на случващото се в реалността.
Повтарящите се, надграждащи действия са ключът към трайната промяна!
Прочети още
През какво минаваме от емоционална гледна точка при развод
Запазването на целостта на едно семейство е изключително важно за мен. Затова и, когато семейна двойка ме потърси за консултация, която засяга взаимоотношенията им и евентуалното решение за прекратяването им, се смятам за длъжна да ги насърча в положителна посока. Не говоря, разбира се, за случаи, в които има насилие, зависимости към наркотични вещества, алкохол, хазарт и др. подобни патологии. Дълбоко вярвам, че и в такива ситуации има надежда за връзката и хората в нея, но са необходими много търпение, желание и работа със специалисти. Но най-ключова роля в спасяването на брака играе желанието, което трябва да е проявено и от двете страни.
Ако сме изчерпали всички подходи, направили сме всичко, на което сме способни и някой или всички в семейството се чувстват нещастни, неудовлетворени и нямат желание да продължат живота си заедно, неминуемо идва ред на развода. Това е процес и не е лек за никого. Раздялата винаги е болезнена, дори и за инициатора ѝ. Може да мине по толкова различни начини, колкото хора има по земята. И все пак е известен един развой на събитията, от психологическа гледна точка, по който си приличат личните преживявания на хората в хода на развода.
Чували ли сте за петте етапа на скръбта на Кюблер-Рос? Според този модел, който е доказал истинността си в практиката, когато загубим някого или нещо: съпруг/съпруга/брак/семейство, което обичаме и/или приемаме като важна част от живота си, изпитваме дълбока душевна болка, породена от различни чувства и емоции, които могат да се обединят в една дума – скръб. Моделът на Кюблер-Рос изследва основните емоционални фази, през които преминава човек, докато скърби. Хубаво е да ги знаем, за да разбираме себе си и другия, докато минаваме през този труден етап от живота си.
Според модела на Кюблер-Рос петте етапа на скръбта са: отричане, гняв, пазарене, депресия, приемане. Етапите на скръбта са базирани на емпирични изследвания на д-р Елизабет Кюблер-Рос на терминално болни пациенти. Но моделът ѝ е релевантен и се използва в много по-широк контекст, т.е. не само при смърт, но и при различни ситуации, в които човек се изправя пред някаква фундаментална промяна.
Ето как преминават етапите на скръбта, когато говорим за развод.
Отричане
„Това не може да е истина!“ е основният мотив на първия етап. На човек му се струва, че случващото се не е реалност. Често се появяват мисли като „Това е период, ще му/ѝ мине и всичко ще бъде, както е било“, „Прави се на интересен/интересна, това е поза/игра, ще се опомни и ще се върне“. Скърбящият живее с очакването напусналият го партньор да се прибере вкъщи, често фантазира, генерира сценарии, в които взаимоотношенията им се оправят като с магическа пръчка. Това е реакция на рационализиране на бушуващите чувства. Нещо като защитен механизъм, който омекотява шока от загубата. Скриване от фактите. Това е временен отговор, който ни предпазва през първата вълна на страданието.
Гняв
Когато ефектът на отричането отмине, се появяват реалността и болката. Чувствата са интензивни и намират израз в гневни изблици, понякога дори в ярост. „Защо аз? Защо на мен?“ „Не е честно, с какво заслужих това?“ „Как може да постъпва така с мен?“ са мислите на втория етап. Възможно е да се появи желание за отмъщение, да бъде причинена реципрочна болка. Често срещана е и автоагресията, самонаказанието, но в интерпсихичен план. В този етап се случват инциденти, за които слушаме по новините и са класифицирани като „инцидент, предизвикан от ревност/от битов характер“ и др.
Договорки и обещания
Човешка реакция е, когато се чувстваме безпомощни, стремежът да си върнем контрола. Мисловно сключваме сделки с Бог/висша сила/себе си в опит да отменим или отложим случващото се. „Ще направя каквото поиска, ще се променя, няма да правя това/онова само да не се разделяме!“. Често тези обещания се дават и директно на напускащия партньор. На този етап човек е готов на всичко, за да промени ситуацията и нещата да се върнат постарому.
Депресия
Появяват се безнадеждността, отчаянието, тъгата, страхът и самосъжалението. Настъпва осъзнаването на реалността и осмислянето на загубата. Това е етапът, в който човек се сбогува с надеждата да си върне партньора/семейството. Предава се на мъката и губи интерес към ежедневни дейности, които доскоро са му носили удоволствие, няма желание и сили за работа, спорт, срещи с приятели. В този момент скърбящият има нужда от подкрепата на близките си, но и от пространство да тъгува.
Приемане
Настъпва осъзнаването на развода, на загубата като факт. Приемане на ситуацията и реалността такива, каквито са. Започва изцелението и постепенното завръщане към нормалния живот.
Колко време ще отнеме процесът на скърбене е строго индивидуално, както и как, в какъв ред и по колко пъти ще мине тъгуващият през етапите. Важното е човек да си позволи, да не бяга от болката и скръбта, да е търпелив и разбиращ към себе си, темпото си, интензитета на преживяванията си. Защото нищо, което сме замели под килима, не се изпарява и няма как да бъде излекувано, ако не го видим и преживеем в цялостта му. Това не означава да потънем безвъзвратно в скръбта, а да разберем, че всички чувства са човешки, позволени, и ако им дадем пространство, отминават. Да, разделите и загубите са много болезнени, но след тъгата идва оздравяването, както и възможността за едни по-осъзнати и зрели отношения.
Прочети още
Как отношенията с майка ни се отразяват на всичките ни взаимоотношения
Качеството на взаимоотношенията ни оказва най-голямо влияние върху удовлетвореността ни от живота. Когато връзките ни не вървят добре, когато повтаряме едни и същи модели на взаимоотношения, се чувстваме безпомощни, съкрушени, разочаровани и отчаяни.
Ефикасен начин да разберем начините, по които несъзнателно избираме определени партньорства или приятелства, е да идентифицираме стила си на привързаност.
Концепцията за моделите на привързаност на Боулби се отнася до това как взаимодействаме с другите, как избираме приятелите и партньорите си и как се чувстваме във взаимоотношения си. Нашият стил на привързаност се основава на най-ранното ни детство и начина, по който родителите ни са се грижили за нас. Дали отношенията в семейството са били топли и сърдечни, дали са откликвали и задоволявали нуждите и потребностите ни, дали емоциите ни са били обяснявани и приемани или игнорирани и/или санкционирани, дали сме имали двама родители, дали близките ни са били непредсказуеми и плашещи, всичко това е от значение за начина ни на свързване като възрастни . Стилът на привързаност влияе върху това как взаимодействаме с другите и дълбочината на взаимоотношенията, които създаваме. Дисфункционалният семеен модел и среда могат да ни създадат безброй трудности по отношение на способността ни да се доверяваме и да създаваме здрави взаимоотношения с другите.
Случвало ли ви се е да отблъснете някого, защото вярвате, че така или иначе ще се разделите и искате да сте този, който контролира неизбежното? Саботирате ли своите връзки, когато се чувствате добре в тях, защото смятате, че хората винаги ви разочароват и не бива да се доверявате и отпускате, а да сте нащрек за нещо, което не е наред? Вкопчвате ли се в партньора, страхувате ли се от изоставяне? Вярвате ли, че другите са способни да ви обичат такива, каквито сте, или криете и се срамувате от свои аспекти? Смятате ли, че трябва да сте идеални, за да ви обичат? Очаквате ли другите да отговорят на нужди ви и знаете ли наистина от какво се нуждаете? Можете ли свободно да назовете потребностите си, или очаквате партньорът ви да чете мислите ви и се гневите, когато това не се случва? Успявате ли да изберете човек, който е способен да ви обича и да ви дава това, от което имате нужда, или попадате все на хора,с които се чувствате нещастни и неудовлетворени? Сменяте ли един партньор с друг, без да се обвързвате дългосрочно и без да си позволявате автентични и дълбоки взаимоотношения?
Ако сме били емоционално и/или физически изоставяни или заплашени от изоставяне като малки деца, ние се научаваме да не вярваме на околните, да живеем винаги на нокти и да търсим най-малкия знак, че пак ще бъдем изоставени, готови да бягаме първи, за да се предпазим от болката. Или се вкопчваме в партньори и приятелства до задушаване, карайки другите да бягат от нас, доказвайки ни по този начин правотата на убеждението ни, че не заслужаваме да бъдем обичани.
Ето и моделите на привързаност, които ясно обясняват какво в ранното ни детство ни е формирало такива, каквито сме днес във взаимоотношенията си:
- Сигурна привързаност
Майката или обгрижващата фигура е присъстваща, спокойна, последователна и предвидима в реакциите си спрямо детето. Създава сигурна среда за него, може да посрещне емоциите му спокойно и да постави здрави граници. Разбира и реагира съответно на състоянието и нуждите на детето, слуша активно, говори спокойно, има ясен начин на комуникация. Погледът й е добронамерен, има съответна лицева експресия. Спокойна и отворена е, когато взаимодейства с детето, както и когато то потърси уединение. Емпатийна, приема и отразява емоциите на детето и е способна да коригира поведението си, може да адресира проблеми и да решава конфликти.
Бебето демонстрира ясно предпочитание за комуникация с майката или обгрижващата фигура и търси от нея успокоение при нужда. Способно е да се саморегулира за кратки времеви периоди, които се удължават с възрастта му.
Като възрастен, човек със сигурна привързаност с лекота създава и поддържа близост и контакт с другите, създава топли и хармонични връзки, почти не проявява склонност към наказателно поведение или пък гневни изблици и съпротива, когато се почувства несигурен или разочарован. Способен е да търси и приема подкрепа от друг, както и да се саморегулира. Саморефлективен е, оценява адекватно действителността, не вижда само в черно и бяло, не влиза във взаимоотношения със страх от изоставяне или отхвърляне. Жизнен, любопитен и енергичен е, открит е и има стабилно самочувствие, вярва, че заслужва да бъде обичан, обгрижван и защитаван, не се страхува или притеснява да се изразява, да се отстоява, да поиска, да помоли, да изрази чувствата и емоциите си. Вярва в себе си и добронамереността на хората, задвижва се към човека, който може да удовлетвори потребностите му. Не размишлява прекомерно и вярва, че взаимоотношенията му са наред, освен ако партньорът му не каже друго. Общото му усещане е, че може да се справи с какъвто и да е конфликт, стига да общува директно.Развива индивидуалността и личността си.
- Несигурна, амбивалентна привързаност
Майката или основната обгрижваща фигура е лабилна и/или непредвидима, понякога добронамерена, взаимодействаща с детето, друг път неприсъстваща или раздразнителна, дори груба. Детето не разбира на какво се дължат промените в реакциите спрямо него, не знае какво да очаква. Този родител не се справя със стрес, не умее да управлява взаимоотношенията си. Дава противоречиви сигнали на детето – то е силно привързано към нея, което я кара публично да демонстрира любов, но вкъщи често го игнорира и не е налична емоционално, дори физически. Погълната е от себе си, твърде ангажирана със собствените си душевни болки; Няма здрави граници и е инвазивна към околните. Нестабилна е във взаимоотношенията си с детето. Често се стига до размяна на ролите – очаква от детето да поема отговорности, да реагира и да се държи като възрастен, то започва да се грижи за нея. Не може да управлява емоциите и реакциите си.
Бебето е тревожно, свръх бдително, трескаво търси близост с майката или обгрижващата го фигура и не обръща внимание на заобикалящата го среда, не изпуска майката от поглед. Не умее да се самоуспокоява, но не се успокоява и когато майката се върне, дори да е отсъствала за кратко. Дори понякога демонстрира гняв към родителя, когато е били оставено за кратко с друг човек или на детска градина.
Като възрастни, хората с този тип привързаност са много несигурни, тревожни, гневни, разочаровани и обсебващи. Изключително фокусирани са върху емоционалните си състояния, трескаво търсят сега и веднага решение и облекчение. Не са способни на автентична близост и свързване, които отчаяно търсят, защото постоянно са нащрек и се страхуват, че ще ги изоставят. Не умеят да поставят, отстояват и зачитат граници. Вкопчват се в партньорите си и се нуждаят от постоянното им физическо присъствие. Връзките им са интензивни и сложни, самооценката им зависи от обратната връзка на партньора. Често четат грешно сигналите от него – че ще бъдат изоставени, не вярват, че ще остане за постоянно в живота им. Вниманието на партньора никога не им е достатъчно, което предизвиква обвинения, критики, скандали. Изпитват хронична липса на удовлетвореност от взаимоотношенията си, защото им е трудно да приемат свързаността. Нямат обективна оценка на реалността, не могат да видят кога получават грижа, внимание и отношение. Дълбоко вярват, че не заслужават да бъдат обичани.
- Несигурен, избягващ
Майката е слабо емоционално ангажирана с детето, отсъстваща е емоционално или когато е с детето, не е с желание и удоволствие. Не удовлетворява потребностите на детето, не ги смята за важни и не намира за необходимо да откликва физически и/или емоционално на нуждите му. Майката или обгрижващата фигура не присъства, липсва от живота на детето или често отсъства. То усеща присъствието й физически и емоционално, когато го отхвърля, критикува или поставя задачи и изисквания.
Детето ясно показва, че предпочита да е само, да се успокои само, вместо да потърси емоционална подкрепа от майката, когато е разстроено. Не търси близост, не демонстрира емоции към обгрижващата фигура, предпочита света на играчките и книгите. Почти не изразява каквито и да е било емоции, трудно поддържа очен контакт, изглежда отсъстващо, незаинтересувано, инертно, живее в собствен свят.
Като възрастен, човек с несигурен, избягващ стил на привързване, не разпознава емоционалните и соматични си състояния, изглежда безразличен, незаинтересован, дистанциран, самовглъбен, но има слаба емоционална интелигентност и често нереална самооценка и себевъзприятие. Дава вид на самодостатъчен, не търси, даже избягва свързване. Зорко следи за признаци на прекалена близост, което чете като желание за контрол от страна на партньора. Не търси помощ и/или успокоение от друг човек, не разпознава признаците на желание за свързване от друг човек. Мълчалив, затворен в себе си, много логичен и рационален, ориентиран към задачи и постижения. Почти не си позволява и не разпознава собствените и емоциите на другите. Отрича потребностите си, убеден е, че е по-добре да е сам, вярва, че не принадлежи никъде, стресово му е свързването и отделянето, но не изпитва липса, когато значимите му хора отсъстват. Изглежда сякаш няма нужда от никого, не показва нужда от връзка, не се отваря, не споделя мислите и чувствата си. Възможно е да възприема партньора си като вечно нуждаещ се, като недополучило дете, което го кара да се чувства силен и самодостатъчен. Може рязко и внезапно да прекъсне комуникация и да бъде доста отхвърлящ.
- Дезорганизиран стил на привързаност
Майката често има своята травма, някаква болезнена загуба, нездрав стил на привързаност или раздяла, проявява симптоми на ПТСР и дисоциация. Когато бебето заплаче, провокира у нея страх и гняв. Рядко е на разположение, затворена е в себе си, не реагира или е инвазивна, плашеща, дори ужасява детето, може да упражнява и физическо насилие. Този стил на привързаност обикновено се среща при хора, които са преживели физическо, емоционално или сексуално насилие в детството. Детето е емоционално и физически зависимо от родителя, без него е невъзможно оцеляването му, но той е източник на стрес и ужас. Майката често се чувства неориентирана, ужасена, сякаш около нея цари хаос. Умишлено създава ситуации, в които детето да се провали. Дава противоречиви, объркващи сигнали на детето – казва му, че го обича, но действията й говорят за друго. Има внезапни, крайни емоционални реакции.
Детето не умее да търси близост и успокоение при майката, но не е способно да се успокои и само. То хем показва нужда от близост, хем избягва отношения с обгрижващата фигура, дистанцира се, замръзва в тази интеракция. Детето е тревожно, постоянно се чувства застрашено, повишава се сърдечният му ритъм, ръцете му се потят, избягва дори физическо приближаване към него. Дезорганизираната привързаност е статистически значим фактор за разгръщането на дисоциативни симптоми до 19-годишна възраст и диагностициране с гранично личностново разстройство и дисоциативно разстройство на идентичността в зрелостта.
Като възрастен, човек с дезорганизиран стил на привързване, е противоречив и амбивалентен в своите реакции и поведения. Превключва между свръх емоционални и апатични отговори към партньора, търси близост, вкопчва се, след което следва избягване, отдалечаване и гневни избухвания и заплахи за напускане. Има сериозни вътрешни конфликти и скачания между дистанция и близост, идеализиране и обезценяване, скачания само в крайности, има множество връзки или такива от разстояние. Неспособен е да повярва на хубавите преживявания във взаимоотношенията, мнителен, недоверчив и тревожен е, не вярва на хората. Демонстрира непостоянство в романтичните отношения, изпитва ужасяващ страх от изоставяне, но и страх от емоционална и/или физическа близост. Има ниска семооценка, страх от провал и липса на увереност за решаване на проблеми. Не може да се успокои, общувайки с друг, защото за него източника на сигурност е също и източник на страх. Близостта може да предизвика паника или дистанциране. Живее в очакване да го отхвърлят или наранят и развива умението да се „откъсва“, вместо да се свързва с другите. Объркан, трескаво търси внимание, но не умее да изразява потребностите си. Свръх фокусиран е върху задачи. Избягва контакт, може да изпитва отвращение от докосване.
Нашата схема на привързване определя начина ни на общуване по принцип, но се отразява най-силно в интимните ни отношения. След като осъзнаем причината за нашия модел, той става разбираем и можем да започнем да го коригираме. Мозъкът ни е разработил тези модели като защитен механизъм, за да ни предпази от болка и това е свършило работа там и тогава. Може да му благодарим и да се научим на някои нови начини на свързване, на нови поведения.
Кои са уменията, върху които можем да поработим?
- Граници. Да можем да кажем „Не“, но да можем да кажем и „Да“, „Искам“, „Имам нужда“, да помолим за помощ, когато не можем да се справим сами. Да не се страхуваме да кажем и покажем чувствата и мислите си, да си позволяваме да отстояваме себе си и позицията си.
- Да се доверяваме на себе си и другите. Няма как да се доверим на друг, ако не вярваме в себе си. Да открием ресурсите, силните си страни, да валидираме всички ситуации, в които сме се справили, да идентифицираме качествата, които притежаваме, благодарение, на които сме успели и да се поздравим за това. Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да се доверим. Дали това ще е приятел, колега или терапевт, важното е да опитваме да създаваме сигурна връзка с някого и да разберем, че не всеки иска да ни нарани.
- Емоционална ангажираност – да разкриваме себе си пред близките си, да разберем колко и как сме ангажирани във взаимоотношенията си, да си дадем сметка присъстващи ли сме за важните ни хора, интересуваме ли се истински от важните за тях неща, от чувствата и потребностите им. Да бъдем отворени, да участваме и да допуснем другите да участват в живота е плашещо в началото, особено когато ранните ни преживявания са били болезнени, но с времето ще разберем, че сме способни да избираме добри хора, с които можем да се научим на интимност без страх.
- Да се научим на принадлежност, присъединяване и участие. Не е необходимо да бъдем жертва на миналото си. Ако сигурната привързаност не ни идва естествено, можем да работим върху „спечелената сигурност“, което означава да развием сигурен стил на привързване чрез взаимоотношения и взаимодействия в зряла възраст, с хора, които ние сме избрали. Когато човек избере смелостта и реши да почерпи от даровете на терапията, терапевтът му помага да идентифицира минали травми, да разпознае къде е причината за поведението му и да го насочи как да продължи напред в живота с по-позитивен възглед за себе си и хората.
- Да опознаем себе си. Самочувствието ни обикновено е първата стъпка, когато започнем да опознаваме себе си в контекста на привързаността, тъй като то принадлежи на тази част от нас, която е била най-наранена. Ниската самооценка често е в основата на депресията и безпокойството във връзките, както и на неспособността ни за интимност и свързване. Болезнено е да сме емоционално и/или физически изоставени като деца, разрушително е родителите да ни казват или показват, че не сме достатъчно добри и не заслужаваме любов, че чувствата и нуждите ни не са от значение. Но днес ние можем да си дадем това, от което някога сме имали нужда и не сме получили. Днес не сме безпомощни деца.
- Да се научим да чуваме от какво се нуждаем физически. Детството е момента за опознаване и свързване с физическото тяло. Ако тогава сме били уплашени, „замръзнали“, в режим „оцеляване“ или е нямало на кого да разчитаме да обърне внимание на физическите ни нужди, сега е моментът да опознаем тялото си, отвътре и отвън. Да се научим да чуваме истинските си физиологични нужди, гладен ли съм или потушавам тревожността с храна, жаден ли съм или опитвам да преглътна нещо, признаците на умора, автентичните чувства и емоции, защото те също са в тялото. Също така бавно и с любов към себе си можем да се научим, че докосването и получаването през допир от някой, на когото имаме доверие, може да е приятно, а не болезнено и е базова човешка нужда. От държането за ръце, до прегръдките, гушканията и масажа, докосването може да бъде силно терапевтично. Да си даваме сметка доколко присъстваме наистина тук и сега или отлитаме в мислите и бягаме от тялото, когато сме тревожни и уплашени.
- Да поемем отговорност за себе си, да знаем, да се осмеляваме да задаваме въпроси на терапевта си. Колкото повече разбираме себе си, през какво сме преминали и как това ни е повлияло, толкова по-добре ще съумеем да се погрижим за себе си. Можем да израснем до емоционално здрави възрастни на всякаква възраст.
- Да изследваме интимната си връзка и да си дадем сметка в здрави отношения ли се намираме или сме избрали партньора си, ръководени от травмата. Поставили ли сме здрави граници във физически и емоционален план. Границите показват ясно кое поведение е приемливо за нас и кое е недопустимо.Физическите граници касаят нашето тяло, лично пространство и поверителност. Нарушаването им може да представлява неподходящо докосване, дори разглеждане на личните ни файлове или телефон. Емоционалните граници са диференциране на нашите чувства от чуждите чувства. Нарушаването им може да е поемане на отговорност за чуждите чувства, идентификация с чуждите чувства, жертване на нашите собствени нужди, за да се харесаме на друг, обвиняване на другите за нашите проблеми или поемане на отговорност за техните, когато те са напълно способни да се справят сами. Знаем ли, че аз съм аз и ти си ти, щастливи ли сме като отделни индивиди и разбираме ли, че сме заедно, за да сме още по-щастливи или се опитваме да запълваме собствените си дефицити през партньора?
- Да изберем сигурни групи на принадлежност, в които се чувстваме приети и утвърдени, където да задоволяват потребностите ни. На работното място, в приятелската среда, в интимните отношения. Можем да оценим връзките, които имаме в момента. Ако усещаме, че сме нещастни в настоящата си любовна връзка или отношения с приятели, да опитаме да ги погледнем обективно. Приличат ли на предишни дисфункционални връзки? Правим ли същите избори, имаме ли идентични поведения и отношения? Правим ли компромис със себе си само, за да избягаме от самотата? Какво можем да направим по различен начин?
Стилът на привързаност едва ли е първото нещо, за което се сещаме, когато се чувстваме самотни, депресирани или сякаш просто не се вписваме никъде. Дори постоянният гняв и безпокойство могат да произтичат от този дълбок и стар модел. Това, което можем да направим за себе си е да познаваме това, което ни ограничава в живота и ни прави нещастни. Болезнени задачи са да се срещнем с миналото си, да разопаковаме емоционалния си багаж, да опознаем себе си, но те са пътят към по-смислени, дълбоки и интимни отношения както с нас самите, така и с хората около нас.
Прочети още
Добрият работодател се грижи за здравето на служителите си
Психичното здраве е също толкова важно, колкото и физическото
Според проучване на „Евробарометър“ за психичното здраве, публикувано на 9 октомври 2023 г., поръчано и платено от Европейската комисия:
- 46 % от гражданите на ЕС са имали емоционален или психосоциален проблем през последните 12 месеца;
- 89 % от гражданите на ЕС смятат, че психичното здраве е също толкова важно, колкото и физическото здраве;
- 25 % от гражданите на ЕС посочват, че те или членове на техните семейства са се сблъскали с проблеми при достъп до услуги в областта на психичното здраве.
Факторите, влияещи върху психичното здраве на хората, са разнообразни и трябва да бъдат разглеждани в широкия контекст на социалната среда, работата и личния живот.
Преди пандемията от COVID-19 една шеста от хората в ЕС страдаха от проблеми, свързани с психичното здраве. Тази ситуация обаче драстично се влоши заради безпрецедентните кризи през последните години в световен мащаб.
В днешния забързан корпоративен свят вече не съществува организация, в която да липсва стрес или пък служителите ѝ да не попадат в напрегнати и натоварващи ситуации. Според Европейската агенция за безопасност и здраве при работа, стресът, безпокойството, случаите на клиширания вече burnout синдром и депресията са вторият най-често срещан здравен проблем, който засяга работещите европейци. Повдигането на въпроса за аспектите на психичното здраве и споменаването на предизвикателствата на работното място все още се свързва със страха от стигматизиране. Въпреки това делът на работещите, които съобщават, че са изложени на въздействието на рискови фактори, способни да повлияят неблагоприятно върху психичното им здраве, е почти 45 %.
Това обаче не се дължи само на фактори от работната и/или социалната среда, но и на чисто личностни особености, персонални проблеми, кризи, деструктивни лични взаимоотношения и много други абсолютно индивидуални причини и характеристики на всеки човек.
Осигуряването на психологическа грижа на работното място става все по-нужен и важен ресурс за организациите – държавни или частни. Възможността, дадена от работодателя, служителите да се възползват от подкрепата на квалифициран психотерапевт е ефективен инструмент, който предлага решения на проблеми от различен характер, които служителите срещат. Това превръща хората в продуктивни и пълноценни личности в професионален и личен план, както и води до повишаване на отдадеността към компанията и припознаването ѝ като добър работодател.
Индивидуалното психологическо консултиране на работното място може да се обобщи като осигуряване на психотерапевтична подкрепа за служителите на дадена организация. Би могло да се случва като терапевтична сесия в офиса на компанията, в кабинета на психотерапевта или пък да се осъществява чрез някои от съвременните начини за виртуална комуникация.
Как индивидуалното психологично консултиране помага на цялата организация:
- подобрява здравето и удовлетвореността на служителите,продуктивността им и отдадеността им към организацията;
- понижава разходите, свързани с отсъствия, текучество, burnout и намалена работоспособност и ефективност;
- повишава организационната и индивидуална ефективност и благополучие;
- подпомага организационни промени;
- идентифицира ценности и нагласи в организацията – мотивация, удовлетвореност от труда, включеност в работата, привързаност към организацията;
- подпомага осъзнаването, приемането и използването на индивидуалните различия на работното място;
- подпомага процесите на комуникация;
- насърчава творческото решаване на проблеми на работното място;
- разрешава междуличностни конфликти;

Удовлетвореност от работата
Бъдещето принадлежи на онези организации, които осъзнават своята роля в изграждането и поддържането на удовлетвореност и ангажираност у своите служители, гъвкави са да се променят и осъзнават, че най-ценният ресурс в една организация са нейните служители.
Удовлетвореността от работата на служителите е от ключово значение в една организация, защото въздейства пряко върху взаимоотношенията в компанията, текучеството на кадри, работоспособността, личната отговорност, включеността в работата и привързаността към организацията.
Според някои теории удовлетвореността от работата зависи от две групи фактори:
- Мотиваторите са фактори, свързани със спецификата на конкретната позиция и възможността, която дава за задоволяване на потребността от професионална и личностна изява и развитие на индивида – чувство за отговорност, тип работа, постижения, възможност за автономия и професионално развитие.
- Хигиенните фактори касаят организационния контекст и условията, при които хората изпълняват работните си задължения – заплащането, работно време, условията на труд, организационната култура на компанията, междуличностните отношения, отношенията с ръководството, начина на оценяване и са пряко свързани със задоволяване на потребностите на индивида от сигурност, материалните потребности, принадлежност и др.
Но от голямо значение са и личностните характеристики на индивида. Хората с вътрешен локус на контрол притежават силна вътрешна мотивация и са фокусирани към постигането на високи резултати в работата и в личния си живот. Това са хора с добри лидерски качества, решителни са и са уверени в себе си. Но тази личностна характеристика може да причини и доста болезнено преживяване на провалите. Тези хора се чувстват лично отговорни за всеки неуспех, дори когато той е бил извън техния контрол. Самокритичността може да предизвика силно разочарование, дистрес, панически атаки и дори депресия. Хората с умерен локус на контрол по-лесно приемат ситуации, над които нямат контрол и ги управляват по-ефективно, много по-щадящо към себе си и околните. Активни и решителни са, но са и спокойни и емпатийни. Хората с външен локус на контрол са пасивни, вярват, че това, което им се случва, е извън техния контрол, зависи изцяло от външни фактори, хора и късмет, склонни са да отлагат, изпитват трудности при вземането на решения и носенето на отговорност, силно се влияят от мнението на околните. В посока на преодоляването на затруднения на работното място, които се дължат на личностни характеристики, особености, ситуационни затруднения, дори временно състояние на човек, което се дължи на лични преживявания и проблеми, но влияе на представянето му в работен план, може да помогне психологическа подкрепа, осигурена от работодателя.
Удовлетвореността в нашата заетост зависи както от нас самите, така и от компанията, за която работим. От нас зависи да изберем сфера на дейност, която ни харесва, вдъхновява и ни дава възможност да изявим силните си страни, да носим отговорност за изборите и представянето си. Можем да проучим компанията, за която смятаме да работим, и да се придържаме към реалистични очаквания за работодателя и възможностите, които ни предлага.
Нещата, които компанията може да направи, за да повиши удовлетвореността на служителите си, са:
- Персонална грижа и отношение към служителя – социален пакет, награди, финансови стимули, дори табло със снимки на служител на седмицата/месеца/годината;
- Повишения, професионално развитие – ако служителят работи повече от две години в компанията и се справя добре, е хубаво да му се предложи нова позиция, допълнителни отговорности, увеличение на заплащането;
- Обратна връзка – служителите се нуждаят от редовна конструктивна и добронамерена обратна връзка. Хората имат нужда да бъдат чувани от мениджъри/HR/висше ръководство, за да усещат, че имат принос за бъдещето на компанията;
- Сигурност –регулярна комуникация между служителите и преките им ръководители, както и с висшето ръководство. Не бива служителите да бъдат управлявани през страх и заплаха от загуба на работата;
- Баланс между работа и личен живот – точно и ясно регламентирани работно време и дни за почивка, през които не се налага да отговарят на служебна кореспонденция или да доработват, дни за работа от вкъщи, платен отпуск или гъвкаво работно време;
- Отношенията с прекия ръководител – изборът на ръководни кадри е от ключово значение за представянето на служителите и удовлетвореността им от работата. Добрият лидер може да мотивира, да използва най – силните страни и уменията на подчинените си, да преценява на кого какво е най – добре да възложи, да помага и насърчава. Често влошените взаимоотношения с прекия ръководител са причина даден служител да се чувства фрустриран, неразбран и недооценен, което на по-късен етап води до напускане на компанията;
- Справедлива и приобщаваща организационна политика и култура – гарантирана справедливост и уважение към всички служители независимо от възрастта, пола или друг белег;
- Насърчаване на креативността – служителите да имат възможност да дават идеи и предложения, които да бъдат чувани и обсъждани;
- Комфортно работно място, помещение за хобитата и почивка на служителите, събития за сплотяване на колектива и отбелязване на празници.

Какво е психосоматиката
Психосоматиката е интердисциплинарна научна област, която изучава психологическите, социалните и културните фактори на появата на телесни заболявания. Много известни учени са се занимавали с тази тема. Въпреки това трябва да признаем, че теоретично последователни и емпирично плодотворни модели, които разкриват механизма на взаимодействие на психологическите и телесните процеси, не са разработени и до днес. Това се потвърждава от факта, че лечението на психосоматичните заболявания все още не е достатъчно ефективно. Те са хронични и в някои случаи продължават десетилетия.
Много теории в психосоматиката твърдят, че емоционалните и личностни фактори са основните причини за заболяване, което, може би, определя негативното отношение на лекарите към такива едностранчиви концепции. В съвременната медицина е широко разпространена идеята за множеството причини за всяко заболяване, от което следва, че психологическите фактори трябва да се разглеждат наред с всички останали и тяхното значение да се определя чрез статистически процедури.
Липсата на знания за широко разпространените психосоматични заболявания, честата липса на ефикасност на традиционните лекарства и разбирането за значението на психотерапията за тези заболявания ни поставят пред необходимостта да изучаваме психосоматичните и соматични взаимоотношения, произтичащи от заболяванията. Психичните фактори играят важна роля в произхода, протичането, лечението и резултата на почти всички заболявания. Строго погледнато, психосоматичното направление не е самостоятелна медицинска дисциплина – това е подход, който отчита разнообразието от причини, довели до заболяването.
Според експерти от Световната здравна организация половината от всички заболявания са психосоматични и пациентите се нуждаят не толкова от лекарства, колкото от психотерапия.
Психотерапията е специално организирана помощ на човек, изправен пред трудности. Има много подходи към психотерапията, всеки от които използва свои уникални техники в своята работа, насочени към хармонизиране на вътрешния свят на пациента и подобряване на качеството на живота му.
Психотерапията е система от терапевтични ефекти върху психиката и чрез психиката върху човешкото тяло. Често се определя като дейност, насочена към освобождаване на човек от различни проблеми (емоционални, лични, социални и т.н.), чрез въздействие върху емоциите, преценките и самосъзнанието на човек при различни заболявания (психични, нервни, психосоматични). Извършва се по правило от специалист психотерапевт чрез установяване на дълбок личен контакт с пациента (често чрез разговори и дискусии), както и използване на различни когнитивни, поведенчески, медикаментозни и други техники.
Основната задача на психотерапията е облекчаване на психопатологичните симптоми, чрез които се предполага постигане на вътрешна и външна хармонизация на личността. В психотерапията обикновено има стремеж към задълбочен анализ на проблемите на пациента с ориентация към несъзнателните процеси, преструктуриране на личността.
Прочети още
История и възгледи за психосоматичните заболявания
Проблемът с психосоматичните взаимоотношения е един от най-трудните проблеми на съвременната медицина, въпреки факта, че тясната връзка между психичното и соматичното се изучава в продължение на няколко века, още от времето на Хипократ и Аристотел. През 1818 г. германският лекар от Лайпциг Йохан Кристиян Хайнрот въвежда термина „психосоматичен“, за да опише аспекти на безсънието и по-точно – за да издигне хипотезата, че несъзнаваното оказва влияние върху поведението и различни заболявания. Хайнрот разглежда душата (вътрешен локус) и тялото (външен локус) като два аспекта на една и съща цялост.
През 1822 г. германският психиатър М. Якоби въвежда понятието „соматопсихичен“ като противоположно и в същото време допълващо „психосоматичното“. В своята концепция Якоби подчертава доминирането на телесното при появата на някои психични разстройства. В момента много автори отнасят соматопсихичните разстройства към областта на изследване на психосоматичната медицина.
Терминът „психосоматика“ навлиза в общоприетия медицински лексикон само век по-късно. Терминът „психосоматичен“ се утвърждава в медицината благодарение на виенския психоаналитик Deutsch и оттогава психосоматичната медицина се определя като „приложна психоанализа в медицината“. Deutsch, заедно с колегите си Flanders Dunbar, Franz Alexander и други, предизвиква интерес към психосоматичните проблеми и към края на 50-те години около 5000 статии за соматична медицина са публикувани в американската научна литература.
Барух Спиноза, опитвайки се да опровергае дуалистичното вярване на Декарт, че тяло и разум са две отделни субстанции, твърди, че физическия и душевния свят на практика са едно и също. Универсалната субстанция се състои и от двете – тяло и разум, като между тези аспекти няма разлика и те са неразделими по своята същност.
Алфред Адлер в книгата си „Смисълът на живота“ засяга връзката душа – тяло, разглеждайки душата като част от жизнения процес на организма, като предполага, че тя би следвало да проявява същия основен характер като матрицата (живата клетка), от която е произлязла. Такива са стремежът към победа (при сблъсъка с външния свят), превъзмогването на смъртта, стремеж към съвършенство, сигурност и доминация.
В своите съчинения И. Павлов отбелязва като по-податливи на заболявания неудържимият и слабият тип висша нервна дейност. Като силно неуравновесен, неудържимият тип хора са склонни към бурни афективни реакции и силно изразени възбудни състояния, които от своя страна са предпоставка за психосоматични нарушения, в това число сърдечно-съдови проблеми. Хората със слаб тип висша нервна дейност, от своя страна, също се отличават с неустойчивост на много от всекидневните дразнители, които предизвикват у тях (на ниво ЦНС) защитно потискане на импулсите. Последното често активира вегетативната нервна система и ендокриниума по начин, който също нарушава функциите на вътрешните органи и може да доведе до структурни болестни изменения в тях. Павлов изразява предположение, че неудържимият тип сравнително по-лесно би заболял от биполярно афективно разстройство, докато слабият тип – от шизофрения.
Психосоматичните взаимоотношения, които възникват при пациентите, традиционно се разглеждат в рамките на два основни подхода. Първият от тях, психоцентричен, анализира въздействието върху появата, клиничните прояви, протичането и прогнозата на заболяването при остър и хроничен психически стрес, както и различни характеристики, свързани с психичния статус на пациента. В рамките на втория, соматоцентричен подход, се изследват нозогенни реакции – влиянието на характеристиките на клиничните прояви и хода на заболяването върху субективното възприятие на пациента за неговото заболяване и характеристиките на психичните разстройства, проявата на които е свързано със соматично страдание (соматогенеза и психогенни състояния, причинени от комплекс от психотравматични събития, свързани с медицинско заболяване).
Прочети още