Психосоматика

Какво е психосоматиката

Психосоматиката е интердисциплинарна научна област, която изучава психологическите, социалните и културните фактори на появата на телесни заболявания. Много известни учени са се занимавали с тази тема. Въпреки това трябва да признаем, че теоретично последователни и емпирично плодотворни модели, които разкриват механизма на взаимодействие на психологическите и телесните процеси, не са разработени и до днес. Това се потвърждава от факта, че лечението на психосоматичните заболявания все още не е достатъчно ефективно. Те са хронични и в някои случаи продължават десетилетия.

Много теории в психосоматиката твърдят, че емоционалните и личностни фактори са основните причини за заболяване, което, може би, определя негативното отношение на лекарите към такива едностранчиви концепции. В съвременната медицина е широко разпространена идеята за множеството причини за всяко заболяване, от което следва, че психологическите фактори трябва да се разглеждат наред с всички останали и тяхното значение да се определя чрез статистически процедури.

Липсата на знания за широко разпространените психосоматични заболявания, честата липса на ефикасност на традиционните лекарства и разбирането за значението на психотерапията за тези заболявания ни поставят пред необходимостта да изучаваме психосоматичните и соматични взаимоотношения, произтичащи от заболяванията. Психичните фактори играят важна роля в произхода, протичането, лечението и резултата на почти всички заболявания. Строго погледнато, психосоматичното направление не е самостоятелна медицинска дисциплина – това е подход, който отчита разнообразието от причини, довели до заболяването.

Според експерти от Световната здравна организация половината от всички заболявания са психосоматични и пациентите се нуждаят не толкова от лекарства, колкото от психотерапия.

Психотерапията е специално организирана помощ на човек, изправен пред трудности. Има много подходи към психотерапията, всеки от които използва свои уникални техники в своята работа, насочени към хармонизиране на вътрешния свят на пациента и подобряване на качеството на живота му.

Психотерапията е система от терапевтични ефекти върху психиката и чрез психиката върху човешкото тяло. Често се определя като дейност, насочена към освобождаване на човек от различни проблеми (емоционални, лични, социални и т.н.), чрез въздействие върху емоциите, преценките и самосъзнанието на човек при различни заболявания (психични, нервни, психосоматични). Извършва се по правило от специалист психотерапевт чрез установяване на дълбок личен контакт с пациента (често чрез разговори и дискусии), както и използване на различни когнитивни, поведенчески, медикаментозни и други техники. 

Основната задача на психотерапията е облекчаване на психопатологичните симптоми, чрез които се предполага постигане на вътрешна и външна хармонизация на личността. В психотерапията обикновено има стремеж към задълбочен анализ на проблемите на пациента с ориентация към несъзнателните процеси, преструктуриране на личността.

Прочети още

История и възгледи за психосоматичните заболявания

Проблемът с психосоматичните взаимоотношения е един от най-трудните проблеми на съвременната медицина, въпреки факта, че тясната връзка между психичното и соматичното се изучава в продължение на няколко века, още от времето на Хипократ и Аристотел. През 1818 г. германският лекар от Лайпциг Йохан Кристиян Хайнрот въвежда термина „психосоматичен“, за да опише аспекти на безсънието и по-точно – за да издигне хипотезата, че несъзнаваното оказва влияние върху поведението и различни заболявания. Хайнрот разглежда душата (вътрешен локус) и тялото (външен локус) като два аспекта на една и съща цялост.

През 1822 г. германският психиатър М. Якоби въвежда понятието „соматопсихичен“ като противоположно и в същото време допълващо „психосоматичното“. В своята концепция Якоби подчертава доминирането на телесното при появата на някои психични разстройства. В момента много автори отнасят соматопсихичните разстройства към областта на изследване на психосоматичната медицина.

Терминът „психосоматика“ навлиза в общоприетия медицински лексикон само век по-късно. Терминът „психосоматичен“ се утвърждава в медицината благодарение на виенския психоаналитик Deutsch и оттогава психосоматичната медицина се определя като „приложна психоанализа в медицината“. Deutsch, заедно с колегите си Flanders Dunbar, Franz Alexander и други, предизвиква интерес към психосоматичните проблеми и към края на 50-те години около 5000 статии за соматична медицина са публикувани в американската научна литература.

Барух Спиноза, опитвайки се да опровергае дуалистичното вярване на Декарт, че тяло и разум са две отделни субстанции, твърди, че физическия и душевния свят на практика са едно и също. Универсалната субстанция се състои и от двете – тяло и разум, като между тези аспекти няма разлика и те са неразделими по своята същност.

Алфред Адлер в книгата си „Смисълът на живота“ засяга връзката душа – тяло, разглеждайки душата като част от жизнения процес на организма, като предполага, че тя би следвало да проявява същия основен характер като матрицата (живата клетка), от която е произлязла. Такива са стремежът към победа (при сблъсъка с външния свят), превъзмогването на смъртта, стремеж към съвършенство, сигурност и доминация.

В своите съчинения И. Павлов отбелязва като по-податливи на заболявания неудържимият и слабият тип висша нервна дейност. Като силно неуравновесен,  неудържимият тип хора са склонни към бурни афективни реакции и силно изразени възбудни състояния, които от своя страна са предпоставка за психосоматични нарушения, в това число сърдечно-съдови проблеми. Хората със слаб тип висша нервна дейност, от своя страна, също се отличават с неустойчивост на много от всекидневните дразнители, които предизвикват у тях (на ниво ЦНС) защитно потискане на импулсите. Последното често активира вегетативната нервна система и ендокриниума по начин, който също нарушава функциите на вътрешните органи и може да доведе до структурни болестни изменения в тях. Павлов изразява предположение, че неудържимият тип сравнително по-лесно би заболял от биполярно афективно разстройство, докато слабият  тип – от шизофрения.

Психосоматичните взаимоотношения, които възникват при пациентите, традиционно се разглеждат в рамките на два основни подхода. Първият от тях, психоцентричен, анализира въздействието върху появата, клиничните прояви, протичането и прогнозата на заболяването при остър и хроничен психически стрес, както и различни характеристики, свързани с психичния статус на пациента. В рамките на втория, соматоцентричен подход, се изследват нозогенни реакции – влиянието на характеристиките на клиничните прояви и хода на заболяването върху субективното възприятие на пациента за неговото заболяване и характеристиките на психичните разстройства, проявата на които е свързано със соматично страдание (соматогенеза и психогенни състояния, причинени от комплекс от психотравматични събития, свързани с медицинско заболяване).

Прочети още

Защо и как се разболяваме психосоматично

Съществува доста голям брой теории и модели за появата на психосоматични заболявания и методи за тяхното класифициране. Ще изброим накратко основните.

Характерологично ориентирани посоки и личностни типологии. В древни времена Хипократ, а след това и Гален описват хора с различни видове темпераменти – сангвиник, холерик, меланхолик и флегматик. Тази позиция е доразвита в психологическите теории на Ернст Кречмер и Уилям Шелдън.

Класическите психосоматични произведения от тази характерологична посока принадлежат на американския лекар Фландърс Дънбар.

В съвременната медицина приложението на този подход е придобило голямо значение при изучаването на определена типология на „лицата в риск“, както например се предлага от работната група Rosenman и Friedman при разработването на лица със заплаха от миокарден инфаркт (така нареченото поведение тип А). Такива описания се срещат в много изследвания на личността.

Психоаналитична концепция. Първата теоретична концепция за психосоматичните разстройства принадлежи на З. Фройд, който създава модела за конверзията, в който посочва, че конверзията е състояние (механизъм), при което едно непоносимо възприятие или спомен, поради това, че не може да бъде интегрирано, бива изтласкано от съзнанието, но се проявява в някакви телесни симптоми. Конверзията е универсален психологичен механизъм, по който могат да се развият различни телесни симптоми. Социално неприемливите инстинкти (агресивни, сексуални), изместени от съзнанието, пробиват, приемайки една или друга символична форма.

Фройд забелязва, че някои пациенти вместо неврози развиват понякога физически заболявания и според него разпростирането на психоанализата и върху органичните заболявания е желателно и перспективно. Фройд казва, че „Лечението на неврозите е само едно от приложенията на анализата и може би бъдещето ще покаже, че то не е най-важното“. Според него при всички психоневрози психичните процеси остават дълго време същите и едва след това се появява „соматичната подкрепа“, която осигурява на несъзнаваните психични процеси изход в телесното. Когато този момент не е налице, цялото състояние се превръща в нещо различно от хистеричния симптом, но все пак сродно с него, например фобия или натрапчива идея – накратко в психичен симптом. Самите хистерични симптоми са трайни последици от психични травми, чиято афектна величина е била отклонена от съзнателна обработка благодарение на особени обстоятелства, поради което си е пробила абнормален път в сферата на телесната инервация.

Теориите в тази посока включват също: теорията на Шур за де- и ресоматизация, модел на Енгел и Шмале за отхвърляне на вярата в бъдещето, концепцията на Фрейбергер за загуба на обекти, концепцията за двуфазна защита или двуфазно изместване на Митшерлич.

Теория на Александър за специфичен психодинамичен конфликт. Франц Александър се смята за основател на съвременната психосоматика. Той прави извод, че патологичните привързаности трябва да се проявяват като органна дисфункция, а някои конфликтни ситуации имат афинитет към определени системи от органи. Функционалното разстройство на органа (автономна невроза), което се развива в тези конфликтни ситуации, се разглежда като физиологичен отговор на органа към хронично съществуващо или периодично повтарящо се емоционално състояние. Обратимите функционални симптоми водят до необратими промени в органите. Според Александър психосоматичното заболяване възниква като следствие от емоционално напрежение, явяващо се проява на вътрешен личностов конфликт, който се изтласква в различна степен. Също така, всички емоции са придружени от физиологични промени – страхът се изразява със сърцебиене, гневът с повишена активност на сърцето и повишаване на кръвното налягане и т.н. Всяка емоционална ситуация кореспондира със специфичен синдром от физически промени и психосоматични отговори като смях, плач, изчервяване, промени в пулса, дишането и т.н.

Ф. Александър открива, че хистеричните реакции са неосъзнат сблъсък между агресивни желания или зависимости и противопоставяне между егото и суперегото за ръководене на хронично-емоционалния дистрес. Според Франц Александър следните болести са с психосоматична причинност: бронхиална астма, язва на дванадесетопръстника и стомаха, есенциална хипертония, някои кожни болести (невродермит), някои видове диабет, почти всички видове колит и др. Тези болести са свързани с участието на пациента. Ф. Александър подчертава, че причината за тези заболявания може да бъде взаимодействието между факторите на средата, генетични и психосоциални. Счита се, че има определен тип личности, които могат да имат такова предразположение. Участието на хроничен стрес и неблагоприятни събития “отключват” тези заболявания. Намесата на психологическите фактори в битието на болните е от съществено значение за тяхното лечение.

Интегративни модели. Първоначално различно ориентираната независима линия на развитие на психосоматичната теория идва от изследването на голям контингент пациенти с така наречените функционални нарушения без патологична органична основа.

Тези модели включват: интегративният модел на Weiner за здраве, болести и болестни състояния, биопсихосоциалният модел на Uexkull и Wesiak, медицинска антропология на W. Weizsacker.

Концепция за алекситимия. В основата на психосоматичните заболявания е алекситимията, психологическо разстройство, характеризиращо се с ограничена способност за адекватно възприемане и формулиране на чувствата и емоционалното състояние на човека. Алекситимията се разглежда като определен набор от характеристики, които характеризират психичния състав на индивидите, като ги предразполагат към психосоматични заболявания. Счита се за рисков фактор за развитието на много заболявания.

Теория на стреса. Състоянието на тялото по време на хронична стресова реакция отразява три етапа: тревожност, съпротива (адаптация) и изтощение със съответните реакции на нервната и ендокринната системи. Значително по-голямо (в сравнение с невроза) разпространение на психовегетативния ефект, характерно за психосоматичните заболявания, води до предположението, че тази разлика се основава на по-голямата интензивност и продължителност на психотравматичния ефект. Освен това от съществено значение е само сумирането на емоционални стресови състояния с отрицателен характер, които сами по себе си, без генетично или придобито (травма, заболяване) предразположение на органа, не причиняват специфични психосоматични разстройства. Тази област включва голям брой отделни области на изследване на психосоматичната патология (например стрес и адаптивни реакции, стрес и увреждане от стреса, фактори на стреса и картината на субективното преживяване и др.).

Неврофизиологично направление, което се основава на желанието за установяване на връзки между индивидуалните психофизиологични характеристики и динамиката на висцералните прояви (активиране на функциите на органите). Основата на концепцията е наличието на функционални системи. Тази посока изучава неврофизиологичната подкрепа на персистиращи патологични състояния и обяснява появата на психосоматични разстройства чрез нарушени кортико-висцерални взаимоотношения. Същността на тази теория е, че нарушенията на кортикалните функции се считат за причина за развитието на висцерална патология. Това отчита, че всички вътрешни органи имат своето представителство в мозъчната кора. Влиянието на мозъчната кора върху вътрешните органи се осъществява от лимбично-ретикуларната, вегетативната и ендокринната системи.

Психоендокринно и психоимунно направление – изучава широк спектър от невроендокринни и неврохуморални явления при пациенти с психосоматични заболявания. Търсенето на „специфична нехормонална подкрепа“ на емоционалния отговор показва, че високото ниво на лична и ситуативна тревожност е свързано с многопосочни неврохормонални промени.

Теория за нарушената функционална асиметрия на мозъка като причина за психосоматична патология.

Концепция за враждебност. Според тази хипотеза гневът и враждебността могат да играят съществена роля в етиологията на различни тежки физически заболявания.

Представените основни понятия за психосоматична патология показват, че е невъзможно да се разделят и изолират специфични психични или физиологични характеристики, които биха обхванали целия спектър от прояви при даден вид заболяване. Всички хипотези обаче са съгласни с едно: социалната дезадаптация е основната причина за психосоматичната патология.

Прочети още

Същност на психосоматичните заболявания

Въпреки факта, че думата „психосоматика“ се използва много често както в ежедневието, така и в научната литература, днес няма единна дефиниция на този термин. Психосоматиката (гръцки psyche – душа, soma – тяло) е посока в медицината и психологията, която изучава влиянието на психологическите (главно психогенни) фактори върху появата и последващата динамика на соматичните заболявания. Според основния постулат на тази наука, психосоматичното заболяване се основава на реакция на емоционално преживяване, придружено от функционални промени и патологични нарушения в органите. Съответното предразположение може да повлияе на избора на засегнатия орган или система.

Понятието “психосоматика” включва два аспекта: психосоматични заболявания и психосоматична медицина. Психосоматичните заболявания са заболявания, при появата на които психологическите фактори играят най-съществена роля. За тях е очевидна връзката с психотравматичните ефекти и ориентация на патологичните прояви към определена висцерална система. Психосоматичната медицина е съвременна концепция, която отчита сложните сомато-психосоциални взаимодействия.

Психосоматиката е научно направление в медицината и психологията, което в най-широк смисъл включва всички взаимодействия между поведението (мисли, чувства, действия) и телесната болест, като се основава на идеята, че болестите не се появяват и не протичат във вакуум: те съществуват само в хората. Оттук терминът „психосоматично разстройство“ се отнася до „тип телесна болест, чиято етиология или протичане са свързани със значими психологически фактори. Психосоматичното разстройство е такова, при което емоционалните фактори са неговата главна етиологична детерминанта, която обаче за пациента е напълно или частично неосъзната. Соматизацията означава формиране на телесни симптоми в отговор на стрес или психична травма; даване на външен израз на психично страдание чрез телесни симптоми.

Психосоматичното заболяване се разглежда като свойство на човешкия организъм като система и по този начин то не се дължи нито само на психологичните, нито само на физиологичните (включително наследствените) свойства на индивида. Съответно неговото лечение изисква едновременното приложение на соматична и психотерапия. Вътрешните конфликти и невротичните реакции влияят не само на произхода, но и на хода на заболяването и несправянето с тях или омаловажаването им често води и до резистентност към соматичната терапия; както и обратното – тяхното спонтанно или целенасочено разрешаване до голяма степен би могло да обясни често наблюдаваните „чудеса“ в лекарските кабинети.

Психосоматичните разстройства съставляват значителна част от “болестите на цивилизацията” и през последния век са обект на интензивни изследвания в рамките на психосоматичната медицина, имайки предвид нарастващата им роля в общата заболеваемост на населението. Психичният фактор е определящ за появата на психосоматични болести. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране.

Основните положения на психосоматичната идея гласят, че телесното и психичното представляват двете страни на едно цяло, които се намират в постоянно взаимодействие помежду си.

Общите отличителни черти на психосоматичните заболявания са:

• очевидна връзка с психотравмиращо въздействие;
• ориентирани върху патологичните прояви на определена висцерална система;
• наличие на потискане на емоционални преживявания (40% тревожност, депресия 60%). Пациенти, страдащи от психосоматични заболявания изпитващи много по-негативни емоции, отколкото може да се оцени на вербално ниво, те се характеризират с трудности в разбирането и изразяването на емоции;
• първото проявление е във всяка възраст;
• отчетливи и трайни психологически характеристики на пациентите;
• външно гладки и формални социални контакти.

Характеристиката на психосоматиката като многофакторен открит модел предполага изключително сложна патогенеза, която се определя от:

• неспецифична наследственост и вродена обремененост от соматични нарушения и дефицити;
• наследствена предразположеност към психосоматични разстройства;
• нарушения на дейността на централната нервна система;
• личностови особености;
• психическо и физическо състояние по време на психотравмиращите събития;
• фон на неблагоприятна семейна среда и други социални фактори;
• особености на психотравмиращите събития.

Всички тези фактори не само участват  като потенциални причини в произхода на психосоматичните разстройства, но всеки от тях прави човека уязвим от емоционален стрес, затруднява психологичната и физическа защита, прави възможно възникването и усложняват протичането на соматичните заболявания.

Особеността на психосоматичното заболяване е, че то е заболяване или болестни състояния, при формирането на които емоционалните фактори играят ключова роля. Импулсът за тяхното проявление е стрес, напрежение, вътрешни конфликти. Трудността при лечението на такива заболявания е, че те не могат да бъдат лекувани по традиционния начин. Лекарствата могат само да подобрят общото състояние, но ако причината за стреса не бъде отстранена, тогава вероятността от рецидив е висока. Най-ефективният начин за лечение на психосоматични заболявания е комбинирането на лекарства с консултация с психотерапевт.

Според психосоматичната медицина, телесните болести се предизвикват най-вече чрез психични травми. Общото за всички соматози е острото или постепенно начало, нерядко като невротична депресия. Психичните нарушения при психосоматозите в острия период по-често се ограничават с тревога, реакции на паника, с депресия.

Съвременната психосоматична медицина е свързана с невропсихологията и психоневро имунологията. Социалните фактори, които въздействат са: стрес, тревога, фрустрация и посредством вегетативната нервна система и свързаните с нея функции и биохимични промени води до възникване на функционални и органични разстройства. Нашият организъм отразява всичко това, което ние старателно скриваме дори от самите себе си. Но рано или късно натрупалите се проблеми съобщават за себе си, проявявайки се във вид на едно или друго заболяване. Факт е, че тежките, леките или средните, временните или хроничните претоварвания могат да провокират психични разстройства и различни заболявания.

Психосоматичните симптоми могат да се разглеждат като един от начините за из­разяване на емоционалния живот и особено на несъзнавания емоционален живот, един от неговите езици – като сънищата, грешките на езика и невротичното поведение. Психосоматичните болести се описват също като произтичащи от затруд­нено общуване, тъй като влагането в организма трябва да бъде последвано от адекватно изнасяне. Когато вербалните или мо­торните компоненти на емоционалните състояния са частично или напълно потиснати, организмът проявява тенденция да за­мества други форми на поведение по други изходящи канали.

Психосоматиката лекува на първо място симптома, което е естествено, но основното е болният да се разглежда като цялостна личност. Симптомите всъщност са локализирани прояви на едно общо заболяване – на цялостното разбалансиране на личността.

Прочети още

Диагностика в психосоматиката

За извършване на психосоматична диагностика, психотерапевтът използва два основни метода – диагностичен разговор и психологично тестване.

Основната цел е да се намерят връзки във времето между появата на соматични прояви и анамнестично значими жизнени промени или да се констатира тяхното отсъствие. Ако се установят такива връзки, тогава по-нататъшният разговор трябва да изясни дали самият пациент разбира значението за развитието на болестта на онези неприятности, които са възникнали в него във връзка с конфликти и кризи. Това предполага познаване на личността на пациента, условията за неговото развитие в детска възраст, конфликти в процеса на социализация.

Диагностичният разговор дава възможност да се събере психосоматична анамнеза, за да се приведат соматичните симптоми, неразбрани от пациента, в разбираема семантична връзка с външната и вътрешната история на неговия живот.

В случай на соматично заболяване диагностичният разговор е насочен към определяне на първо място на настоящото външно и вътрешно състояние на пациента. Необходимо е да се разбере какво знае пациентът за заболяването си, какво значение оказва заболяването върху него сега и изобщо в живота му. Наложително е да се разберат характеристиките на личността на пациента и историята на неговия живот, предшестващ заболяването. Необходимо е да се получи информация от пациента относно други медицински състояния в миналото; налице ли е неблагоприятна наследственост; справяне с предишни и със сегашното заболявания; възможност за споделяне на мисли, страхове, чувства, надежди и отчаяние, които го обземат, когато е сам и др.

Първият разговор е от решаващо значение за по-нататъшното развитие на отношенията терапевт-пациент. Пациентът често дава важни индикации за своя конфликт, като използва обичайната си система за пренасяне и защита във връзка с терапевта. Диагностичният разговор е отчасти провокативен. Психотерапевтът използва успокояващи въпроси, които подтикват пациента да отговори. Прекалено структурираната, строго поставена тема, прекомерният брой въпроси ограничават свободата на пациента.

Психосоматичните пациенти се опитват да поддържат един вид лабилен и болезнен баланс с помощта на болестта. Соматичният симптом им служи, за да премахнат тежестта от несъзнателни конфликти, като прехвърлят част от психическата си енергия във физическата сфера. Трудно е да се убеди пациент, който отдавна е привързан към симптомите си, че те могат да бъдат свързани с трудности от емоционален характер. По-често той иска да се убеди, че страданието му има органична причина. Субективното отношение на пациента към заболяването му е съществен фактор за началото, протичането и резултата от заболяването. Bleuler посочва, че изкривеното разбиране на болестта и погрешното тълкуване на понятията може да има сериозни последици за здравето.

Хората, които отиват при психотерапевт, най-често са тревожни и напрегнати, защото трябва да говорят за неща, за които никога преди не са говорили или са говорили много рядко. Очакванията им са различни. Отчасти те гледат на психотерапевта като на „мозъчен хирург“, отчасти виждат в него магьосник или учен.

Пациентите често страдат от психосоциални конфликти, които могат да бъдат разрешени не от психотерапевта, а само от самия пациент. Терапевтът обаче може да предложи ценна помощ, действайки като разбиращ партньор. В хода на терапевтичния разговор често се усеща, че проблемите и конфликтите губят своята интензивност дори без пряк съвет или рационално разбиране, често само защото пациентът ги приема.

Психологическите тестове са стандартизирани психодиагностични методи, предназначени да изучават и оценяват особените свойства на човек в неговите преживявания и поведение. Тези тестовете по принцип не надхвърлят това, което може да се получи при диагностичен разговор с пациент. Значението на психологическите тестове се крие във факта, че те са проектирани по такъв начин, че да могат да се използват за получаване на обективна оценка на състоянието на пациента, независимо от субективните мнения на изследователите. Има огромен брой психологически тестове, базирани на самоотчитане от пациентите, както и проективни тестове, където различен материал се използва като стимул. Интерпретацията на психодиагностичните тестове понякога е трудна и включва разнообразни интерпретации. Пълнотата на тълкуването зависи от квалификацията на психодиагностика.

Психологическите тестове могат да допълват, но по никакъв начин не заменят общата диагностика. При индивидуалната клинична диагноза те са от второстепенно значение. Ролята на тестовете в психосоматичните изследвания се увеличава, когато се провеждат сред голям брой пациенти, тъй като те използват систематични и сравними данни за всички пациенти.

Прочети още

Видове психосоматични заболявания

Болестите, свързани с органични промени, обикновено се наричат ​​истински психосоматични заболявания или психосоматоза. Първоначално са установени само  седем  психосоматози – „свещената седморка” – бронхиална астма, язвен колит, есенциална  хипертония, невродермит, ревматоиден артрит, язва на дванайсетопръстника,  хипертиреоидизъм, но по-късно списъкът се разширява, и днес към психосоматичните болести се отнасят: исхемичната болест на сърцето, язвената болест на стомаха, диабета, алергиите, рака, инфекциозните и други заболявания.

Психологичните причини за появата на психосоматични нарушения могат да се разгледат по следния начин:

Алергични разстройства. Бронхиалната астма е основен пример на патологичен процес, включващ непосредствена свръхчувствителност, свързана с психологичните процеси. Това е и емоционален отговор на житейски събития, които допринасят за отключването и развитието на астмата. Характерно е емоционално реагиране, при което има склонност към блокиране на емоционалните преживявания и неспособност за тяхното вербализиране,  повишена тревожност, намалено самочувствие.

Болестите на стомашно-чревния тракт се отразяват неблагоприятно на здравето и ако бъдат ненавременно открити и нередовно лекувани се влошават, което води с възрастта до сериозни усложнения. Най-засегнатата област на стомашно-чревния тракт е стомаха и дванадесетопръстника (2/3 от пациентите). Психосоматичната патология на стомашно-чревния тракт се изразява в емоционални разстройства, проявяващи се в локализирани вегетативно-висцерални и афективни нарушения. Общопризнато е участието на невропсихични фактори в етиопатогенезата на редица хронични заболявания на храносмилателната система. Необходимо е да се вземе предвид комплексът от психосоциални влияния, включително характеристиките на личността на пациента, условията на възпитание и травматичните ситуации. Установено е, че 75% от децата с хроничен ентероколит са от семейства с един родител, 44,4% са имали анамнеза за тежки конфликтни ситуации у дома или в организирана група. Сред възрастни пациенти със стомашно-чревни разстройства 40% са отгледани в семейства с един родител. Установено е, че голяма част от пациентите в детството са имали признаци на невропатия: раздразнителност, инат, нарушение на съня, загуба на апетит.

Колит. Тясната връзка между емоции и функциите на стомашно-чревния тракт отдавна е доказана. Неслучайно първите емоции на човека са свързани с удоволствието от приемането на храна. Когато в детството си човек се е чувствал сплашван и зависим, се развива склонност за конформизъм. При тези хора съществува конфликт между негодувание и желание за угаждане на другите. Налице е задържана, маскирана враждебност. Откриват се компулсивни личностни черти. Хората с колит са чисти, подредени, точни, свръхинтелигентни, боязливи и потискат експресията на гняв.

Язва. Отношенията между майка и дете в ранното детство, когато са свързани с различни напрежения и разочарования, могат да се окажат травматични за детето. Това може да доведе до фиксиране към оралните стремежи, но когато средата е благосклонна, детето я приема и усеща като майка и оралните стремежи търпят успокоение. При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада. Този глад всъщност е свързан с нуждата от любов и грижа от някого. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадоволените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени. N. Freyberger вижда причината за пептична язва в прегенитални нарушения на развитието, които водят до формиране на псевдо независима или зависима личност. За някои се формира конфликт на зависимост; за други – конфликт на близост и дистанциране. За проявата на клиничната картина на язвена болест е важно да се потиснат съзнателните или подсъзнателните желания за зависимост.

Наред със специфичните признаци на соматично заболяване при гастроентерологични пациенти се забелязват различни нарушения на централната нервна система под формата на невротични разстройства (66,8%) и някои форми на личностни акцентуации (73,2%). С язвена болест 73% от пациентите имат психовегетативен синдром, който е следствие от остатъчни вътрематочни и следродилни мозъчни лезии. Характеризира се с хипохондрични и тревожно-депресивни личностни черти и автономни разстройства. При изследване на деца с повтарящи се коремни болки се откриват невротични реакции при 65% от пациентите. При сравнително изследване на невропсихични симптоми при деца с пептична язва и предязвени заболявания е установено, че първите имат предимно астенично състояние с хипохондрични, фобийни и депресивни прояви.

Пациентите, страдащи от пептична язва и предязвени състояния се отличават с конфликтност, ексцентричност на поведението, което усложнява лечението им. Тези пациенти имат редица общи черти на характера: изолираност, повишена уязвимост, тревожност, „свръхсоциалност“, неувереност в себе си, повишена възбудимост, склонност към безпокойство, страх, външна сдържаност, непоносимост към неуспехи. Характерно за тях също така е подозрителност, склонност към хипохондрия, склонност към зависимост, склонност към саможертва, несъзнателен конфликт на „зависимост-независимост“.

Хипертонична болест. Наблюдават се нарушения в централната нервна система, които са предизвикани от психически стрес, водещ до възбуден процес във вегетативните центрове, които регулират кръвообръщението и съдовия тонус. Засегнати са преди всичко лица с орални потребности, които влизат в конфликт със стремежа за самостоятелност и обуславят състояния на фрустрация, висок индекс на психосоматизация, чувствителни и с тревожно отношение към болестта. Потребността от любов и грижовност е отражение на несъзнаван стремеж към зависимост, останал от детството. С възрастта той отключва чувство на наранено достойнство и недооцененост. При стрес засегнатите се отдръпват и търсят помощ и закрила.

Сърдечни смущения. Определено става въпрос за невъзможност да се изразяват чувствата. Прикриваме радостите си, поривите си, гнева си. Човек страда, вярва, че проявява истинска воля, само защото смята, че тя е резултат от упорство и вътрешно напрягане. А истинската воля се корени в общото равновесие на тялото и мозъка. Често пренебрегваме посланията на тялото си и се „доверяваме” единствено на разума. Затова, само когато се постигне хармония между афектите, инстинктите и съзнанието, т.е. между чувства и мисли, може да има здраве, самообладание и да се постигне онази вътрешна усмивка, която ни прави щастливи и непринудени.

Ракови заболявания. Обикновено са свързани с неумението на индивида да разтоварва агресивно-деструктивните си афекти. Още от детска възраст, те не са се научили да отреагират негативните емоции и затова тези емоции остават скрити, потиснати и непроявени дълбоко в тялото, а на повърхността тези хора са меки, топли и добри. Потискането на негативните емоции води до непрекъснато увеличаване на телесното напрежение, блокиране и дезорганизация на фини телесни структури.

Ревматоиден артрит. Следствие е на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се контролират тези емоции, които един силен свръх-Аз налага на личността.

При ревматоиден артрит често се разкриват психосоматични връзки. Доказано е, че агресивните чувства и конфликти при пациенти с ревматоиден артрит водят до повишена електромиографска активност, която се определя най-вече в засегнатата област и в мускулите около болните стави. Мускулното напрежение продължава по-дълго, отколкото действа стимулът. Резултатите от изследванията подкрепят психосоматичните хипотези. Изследователите отбелязват, че емоционалните стресови събития оказват влияние върху хроничния ставен ревматизъм. Психичният стрес включва преди всичко криза в междуличностните отношения, смърт и загуба на близки, проблеми с личния авторитет и брака. По принцип всяко възможно психическо влияние може да допринесе за развитието на ревматоиден артрит. Пациентите с ревматоиден артрит изпитват големи трудности при потискане на враждебно-агресивните импулси.

При всички пациенти с ревматоиден артрит с достатъчно постоянство се срещат три черти на характера: А. Постоянни прояви на свръхсъвестност, задължителност и външно съответствие, съчетани с тенденция за потискане на всички агресивни и враждебни импулси, като гняв или ярост. Б. Мазохистично-депресивни прояви със силна потребност към саможертва и прекомерно желание за оказване на помощ, съчетано със суперморално поведение и склонност към депресивни разстройства на настроението. В. Изразена потребност от физическа активност преди развитието на болестта (професионални спортове, интензивна домакинска работа, градинарство и др.). Постоянното търпение на тези пациенти е впечатляващо и трудно обяснимо. Пациентите с първичен хроничен полиартрит са скромни и неизискващи, често до безразличие, почти никога не са депресирани, въпреки че съдбата ограничава възможностите на техните дейности; те почти никога не мрънкат, не са неприятни и саркастични, не изпадат в отчаяние или гняв. Ефективността на психотерапевтичните мерки за ревматоиден артрит е малко проучена.

Диабет. Психологическите фактори, които са важни, са провокиращите чувства на фрустрация, самота и отхвърленост. Когато са депресирани, диабетиците преяждат или препиват – това обаче изкарва диабета извън контрол. Пациентите с диабет се характеризират с намалена степен на устойчивост на стрес. Диабетиците са алтруистични и приятелски настроени. Повишената бдителност или дори предпазливост са характеристики, които са жизненоважни за човек с такова заболяване, който трябва да контролира много външни и вътрешни фактори, за да поддържа живота си.

B. Luban-Plozza вярват, че пациентът с диабет, осъзнавайки заболяването си, изпитва чувство на несигурност. Хроничното заболяване може да повлияе негативно на цялата житейска стратегия на пациента. Често организира целия си живот около страданията си, чувствайки се несигурен и емоционално изоставен. Ф. Александър заявява, че пациентите с диабет имат силно желание за самообслужване и активно желание за зависимост от другите. Вътрешната картина на заболяването при деца с диабет се изкривява от негативно емоционално отношение към болестта и нейното лечение. Характеризира се с промени в структурата на самочувствието, водещи до формирането на „комплекс от различия” от здравите деца.

Хипертиреоидизмът е повишена функция на щитовидната жлеза, която често се развива във връзка със силни преживявания, краткосрочни или дългосрочни житейски трудности на фона на наследствена предразположеност и дисхармонични семейни отношения в ранното детство на пациента. Провокиращите фактори на това заболяване могат да бъдат смъртта на близък човек, злополука, прекъсване на връзката, преживяване на загуба. Последицата от повишената секреция на тиреоидни хормони е двигателна и вътрешна психическа тревожност, лека възбудимост и раздразнителност.

Пациентите, страдащи от хипертиреоидизъм, показват постоянна готовност да преизпълняват задачите си. За много от тях в детството е била налице ситуация, която ги е принудила да бъдат до голяма степен самостоятелни (ранна загуба на майка си, развод, участие в родителски конфликти в ранна възраст или възпитание на по-малки братя или сестри). Тези пациенти проявяват лична зрялост, но не при всички житейски обстоятелства са на висота. Понякога трудно скриват слабостта и страха си от раздялата, собствената си отговорност или от необходимостта да оцелеят. Техните фантазии са изпълнени с умиране и смърт. Пациент с хипертиреоидизъм е човек, който се е опитал да издържи доживотната борба със страха си. При преобладаващото мнозинство от пациентите желанието за напредък се наблюдава през целия живот. В същото време трудът и социалните постижения често ги довеждат до пълно изтощение.

Хронична болка. Психологическите фактори могат да направят така, че човек да стане свръхангажиран с тялото си и да преувеличава до хронична болка дори нормални усещания.

Главоболие. Главоболието се появява по правило при пациенти под 40-годишна възраст. Тези пациенти са доминирани от жени, интелектуални работници, чиито професионални условия са свързани с продължителен емоционален стрес и намалена физическа активност. По-голямата част от пациентите с напрегнато главоболие имат значително намаляване на качеството на живот, намаляване на социалната и сексуалната активност. Острият и хроничен емоционален стрес играят съществена роля за формирането на напрегнато главоболие. Хората, които страдат от главоболие, контролират мисленето си, потискат  емоциите и чувствата си. Главоболието е най-честият неврологичен симптом, както и симптом на тревожни и депресивни разстройства. Психологическият стрес подхранва главоболието, без значение дали причината е психологична или физиологична. Психосоматичното главоболие се диференцира от психогенното.

Мигрена. Проявява се при обсесивни личности, перфекционисти, при потискане на гнева. Има силен неспецифичен емоционален конфликт. Налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но ако не успеят, се самонаказват с мигрена.

Главоболие с напрежение и мускулни контракции на главата и врата – получават се при емоционален стрес. Не се наблюдава гадене и повръщане, както е при мигрената. Обикновено започва в края на работния ден. За преодоляването му помага медитация, релаксация, т.е. отпускане.

Невродерматитът е хронично, често повтарящо се възпалително кожно заболяване. Невродерматитът се отнася до психосоматични разстройства. Към групата на психосоматичните кожни заболявания се включват още екзема, атопичен дерматит, уртикария, себорейна екзема и дисхидроза. Някои автори интерпретират невродерматита като проява на психично неразположение на индивида, появата на което е свързано с нарушаване на отношенията между майката и детето в ранна възраст; други считат, че причината са травматични обстоятелства.  

Псориазис и атопичен дерматит. При пациенти с псориазис и атопичен дерматит има невъзможност да се разберат и вербализират емоционалните им преживявания, повишена лична и ситуативна тревожност с преобладаване на компоненти на емоционален дискомфорт и астения, желание да прехвърлят проблемите си върху други хора, изразен самоконтрол и намаляване на качеството на живот поради проблеми в областта на ролята и социалното функциониране, намаляване на жизнената активност.

Психосоматичното разстройство се характеризира с многобройни, възобновяващи се и често променящи се соматични симптоми, които са с продължителност поне две години. Симптомите могат да включват всяка една част или система от тялото. Много често, болните с психосоматично разстройство отказват да приемат съветите на лекарите, отхвърлящи телесното заболяване. Към психосоматичните разстройства спадат разстройство на Брике и множествено психосоматично разстройство.

Възрастните хора са склонни към прояви от психосоматичен характер. Това се дължи на спецификата на промените в психиката в напреднала възраст, която до голяма степен се определя от резултатите от кризата по време на прехода от зрялост към старост и съпътстващия процес на адаптация. Психосоматичните заболявания са пряко свързани с проблемите на адаптация на човек към нов статус и неговите възрастови характеристики. За профилактика на психосоматиката е необходима комплексна терапия, съчетаваща не само медикаментозно лечение на прояви на конкретно заболяване, но и наблюдение от психотерапевт, който може да идентифицира психологическата страна на проблема.

Прочети още

Причини за психосоматични заболявания

Психотерапията е метод за работа с пациенти / клиенти, с цел да им се помогне да модифицират, променят или намалят факторите, които пречат на ефективния живот. Включва взаимодействие между терапевта и пациентите / клиентите, за да се постигнат тези цели. В зависимост от съществуващите симптоми и трудности се използват специфични методи, както и теоретични концепции, от които се ръководи психотерапевтът.

Психотерапията се определя като целенасочена вербална или невербална комуникация с пациента, за да се повлияе на болезненото му соматично и психическо състояние. Планира се в рамките на теорията за болестите и лечението, и се извършва като обучаващ и коригиращ метод.

В психологията вниманието често е насочено към седем основни източника на емоционално причинени (психосоматични) заболявания. Първият източник е вътрешен конфликт, конфликт между части от личността, съзнателни и несъзнавани в човека, битката между които води до разрушителна „победа“ на едната от тях над другата. И двете части, подобно на везните, доминират последователно, противоречащи помежду си. Задачата на психотерапията в този случай е да съгласува и двете части. Втората причина се нарича мотивация или условна печалба. Това е много сериозна причина, тъй като често симптомът има условна полза за пациента. Друг възможен източник на емоционално свързано заболяване е ефектът от предложението на друг човек. Известно е, че ако на дете в детството често се казва „глупак“ и т.н., тогава много често децата започват да демонстрират поведение, съответстващо на предложеното поведение, което автоматично преминава в зряла възраст. Четвъртият източник са „елементите на органичната реч“. Болестта може да бъде физическото проявление на дадена фраза. Например думите „сърцето ме боли за него“, „полудявам от това“ могат да се превърнат в истински симптоми. Следващият, пети източник е идентификацията, опит да бъдеш като някой, като идеал. Но, непрекъснато имитирайки другия, човек сякаш се отдалечава от собственото си тяло. Живеейки през цялото време в различна „аура“, той в крайна сметка започва да страда от това. Шестият източник може да се нарече самонаказание. Ако човек извърши нещо, което е неприлично от неговата гледна точка, той понякога несъзнателно се подлага на наказание. Последната, най-сериозната причина е болезненото, травмиращо преживяване от миналото. По правило това са психични травми в ранна детска възраст.

Психосоматичният пациент може да търпи години наред връзки, които не само са неприятни, но и унищожават личността му. Толерантността към неблагоприятните взаимоотношения и естеството на психосоматичните симптоми могат да се обяснят с потискане на враждебността, агресивността и гнева. Ако гневът обикновено подтиква хората да прекратят една връзка, то психосоматичната личност потиска гнева и продължава връзката. Външно такъв човек дори не изглежда да страда. Известно е, че психосоматичните пациенти са много чувствителни към всякакви прояви на гняв в себе си и в другите.

Най-важната задача на психотерапевта в разговор с психосоматичен пациент е да му помогне да разкрие, поне частично, скрития гняв. Терапевтът трябва не само да помогне на пациента да осъзнае гнева си, но и да посочи как той влияе на поведението му. Разговорът с психосоматичен пациент за гняв обикновено е труден и далеч не винаги успешен. Психотерапевтът трябва не само да помогне на пациента да разпознае гнева в себе си, но и да го насърчи да реагира в хода на терапията.

Съществена причина за трудността на консултирането на психосоматична личност е нейната „емоционална неграмотност“, неспособността да вербализира вътрешните си преживявания и липсата на символично мислене. Тези пациенти отказват да свързват своите соматични оплаквания с конфликти в емоционалната сфера, въпреки че психологическият контекст на оплакванията често е очевиден. Много е трудно да се помогне на човек с психологически методи, когато той разбира емоционалните си проблеми като соматични.

Спецификата на психосоматозата е, че психическото страдание като първопричина за сериозно физическо заболяване в тези случаи е скрито за самия пациент. Следователно, психологическата корекция на несъзнавана психическа причина за телесно страдание изисква специален подход от специалист психотерапевт и психолог. Тъй като соматизирането на психологическия конфликт е свързано с работата на психологическия защитен механизъм, с потискането от съзнанието, потискането на истинската, психологическата природа, причините за заболяването, пациентите не само не разбират психогенната природа на своето заболяване, но също така са принудени несъзнателно да поддържат симптома (феноменът на условната желателност на заболяването). В тази връзка е необходимо теоретично разбиране на принципите и стратегиите, разработването на нови форми и технологии за психокорекция и рехабилитационна работа с психосоматични пациенти.

Прочети още

Психотерапия при психосоматични заболявания

Методите на психотерапия, използвани в психосоматичната медицина, могат да бъдат разделени на две групи: дълбинни психологически методи и методи, фокусирани върху модифицирането на симптомите и поведението. На практика те могат да се комбинират.

Дълбинните психологически методи имат за цел да разкрият психологическия конфликт зад психосоматичните симптоми, да преструктурират личността като цяло и връзката й с външния свят. Важно е да се има предвид, че облекчаването на симптомите не е основната цел на тези методи – симптомите отшумяват при постигане на горните цели. Тази група включва психоанализа, различни области на психодинамичната психотерапия, екзистенциално-хуманистични методи (гещалт терапия, психодрама и др.). Необходимите условия за прилагане на тези подходи са способността на пациента за саморефлексия и наличието на достатъчно време за хода на психотерапията. Използват се както индивидуални, така и групови форми на дълбинна психологична терапия. Методи, насочени към разкриване на симптомите, не се използват в острия стадий на заболяването, тъй като това може да доведе до влошаване на състоянието. Класическият психоаналитичен метод има ограничена приложимост в психосоматичната практика.

Методите за модификация на симптомите и поведението включват когнитивно-поведенческа терапия, както и хипнотерапия и други сугестивни и автосугестивни методи. Освен това за психосоматични заболявания се използват различни видове невербална и полувербална психотерапия (терапия, ориентирана към тялото, дихателни упражнения, упражнения за мускулна релаксация, музикална терапия, танцова терапия, символна драма).

Психологическата работа, насочена към коригиране на психосоматични разстройства и преди всичко алекситимични черти, може да бъде представена под формата на три последователни етапа: релаксация и дидактическа ориентация; разчитане на невербална комуникация; „вътрешен диалог“. Релаксацията е основата за използването на всички техники за преодоляване на алекситимия. Дидактическата ориентация има за цел да фиксира пациента върху моментните преживявания на ситуацията „тук и сега“. Разчитането на невербалната комуникация означава широкото използване на психогимнастически и психопантомимични техники, които помагат за облекчаване на стреса и спонтанно изразяване на емоции на невербално ниво.

Различни невербални техники създават основа, един вид „банка от преживявания“, която се използва допълнително за обучение на разпознаването на различни емоционални състояния (както на собственото, така и на другите) и тяхната адекватна вербализация. За да се развие вътрешен диалог, който също допринася за потапянето на пациента в света на собствените му емоции, могат да се използват голямо разнообразие от техники, включително заимствани от гещалт терапията: установяване на психологически договор, психокорекционна работа и др.

В разговор с психосоматичен пациент психотерапевтът често среща твърда съпротива срещу опитите за внимателно изясняване на историята на живота и заболяванията.

Прочети още

Сугестивна психотерапия при психосоматични заболявания

Съществуват около 400 вида психотерапия, известни и практикувани за възрастни пациенти и около 200 за деца и юноши. Ще разгледаме в основни линии само някои видове психотерапия.

Сугестивната терапия (от латински сугестио – внушение) е форма на психотерапия, при която елиминирането на телесни и психични разстройства се постига чрез използването на внушение. В този случай има целенасочен ефект върху функционални разстройства, автономни разстройства, стресови състояния, както и телесни заболявания (например болка). Същността на терапията е, че на пациента се дава правилната настройка под формата на устно съобщение. Сугестивните формулировки описват състоянието, което трябва да бъде постигнато, като те трябва да бъдат дадени само в положителна форма – използването на отрицателни езикови конструкции не е разрешено.

Сугестивната терапия включва хипноза, внушение и автотренинг.

Хипнозата, една от най-старите форми на психосоматична терапия, е ефективна при лечение на разстройства като хипервентилация, стомашни язви и главоболие. Хипнозата е специално състояние на съзнанието, което възниква под влиянието на насочено психологическо влияние, което се различава както от съня, така и от будност и е придружено от значително увеличаване на податливостта към специфично насочени психологически фактори с рязко намаляване на чувствителността към действието на всички останали фактори на околната среда.

Понастоящем няма единна теория, обясняваща същността на хипнозата. Съществуват отделни концепции, в една или друга степен, обосновани системи от възгледи за механизма на това явление. Според И. Павлов хипнозата е частичен сън. Това е междинно, преходно състояние между будност и сън, при което на фона на мозъчните области, инхибирани с различна степен на интензивност, има точка на будност, „пазач” в кората на главния мозък, предоставяща възможност за „рапорт“ между хипнотизирания и хипнотизатора. Според Фройд хипнозата е прехвърляне в сферата на несъзнаваното, като този феномен на пренасяне създава неустоимата сила на хипнотизатора по отношение на хипнотизирания. Фройд счита, че хипнотичните отношения имат еротична основа. В допълнение към физиологичната теория на И. Павлов и психоаналитичната теория на Фройд, които всъщност са антиподи, има голям брой концепции, които се опитват да обяснят същността на хипнозата.

Внушението е различни начини на словесно и невербално въздействие върху човека, за да се създаде у него определено състояние или да се подтикне към определени действия. Чрез внушение могат да бъдат причинени различни усещания, емоционални състояния, волеви импулси, промени в соматовегетативните функции на тялото.

Необходимо е да се разграничат убеждението и внушението като психологически категории и хипнозата като специално състояние на висшите части на централната нервна система. Внушението се различава от убеждаването главно в това, че информацията се възприема по време на внушение без подходяща критична обработка. В същото време внушението е един от методите на психотерапевтичното лечение. Лекар, който се ползва с авторитета и доверието на пациентите, околната среда и процеса на психотерапевтично лечение сами по себе си, безотговорно или съзнателно, имат сугестивен ефект върху пациентите. Внушение с терапевтична цел може да се извърши в будно състояние, в хипноза, както и в състояние на сън.

Важна роля в този метод на психотерапия играе афективното състояние на пациента. Забелязано е, че страхът, гневът, екстазът и други емоционално наситени състояния допринасят за рязко увеличаване на внушаемостта и създават възможност за прилагане на масово внушение в действителност (по време на военни действия, на срещи и т.н.). Речта на лекаря може да бъде тиха или, напротив, умишлено силна, но винаги емоционално оцветена, изразителна и уверена.

Терапевтичната ефективност на внушението при хипноза не винаги зависи пряко от дълбочината на хипнотичния транс. Много хипнолози вярват, че за да се получи добър психотерапевтичен ефект, наложително е да се постигне сомнамбулично състояние. В действителност, в сомнамбулистичната фаза на хипнозата, внушението се реализира лесно и в резултат на това терапевтичният ефект се поддържа доста стабилно. Но опитът показва, че същият, а понякога и най-добрият терапевтичен ефект се постига чрез внушение във фазата на сънливост или дори във фаза лека почивка.

Прочети още

Психосинтеза при психосоматични заболявания

Психосинтезата се използва като метод на психотерапия за психосоматични разстройства, предимно когато те са причинени от дълбок и сложен конфликт между различни групи съзнателни и несъзнателни сили на пациента, или когато възникнат в резултат на дълбоки и болезнени кризи. В последния случай самите пациенти не винаги осъзнават или оценяват правилно процесите, протичащи в тях.

Психосинтезата е динамична концепция за психичния живот на човека, разработена от италианския психолог Роберто Асаджиоли. Същността му се крие в определен подход към устройството и функционирането на вътрешния свят на човека. Задачата на психосинтезата е да помогне на човек дълбоко да изучи собствената си личност (неговото несъзнавано, истинското му „аз ”); да установи контрол върху различни елементи от личността си, да разкрие противоречията си; да разбере себе си, след като разбере истинското си„ Аз “- да създаде нов център, който обединява личността му. Психосинтезата се състои във формирането или преструктурирането на личността около нов център, което в резултат позволява на човек да стане господар на живота си, да се отърве от психични и соматични разстройства, да развие способностите си, да открие истинската си духовна същност и да изгради хармонична, ефективна личност под нейно ръководство.

Ключово в психосинтезата е понятието “субличност”. Субперсоналностите са несъзнателните гласове, които се борят в съзнанието на човек. Броят и характеристиките на субличности могат да бъдат различни за различните хора. Всяка субличност се изгражда въз основа на някакво желание за цялостна личност. Практиката на психосинтеза се състои в идентифициране на отделни субличности и намиране на съзнателен компромис.

Основните задачи на психосинтезата, според Асаджиоли, са:

• разбиране на истинското Аз;
• постигане на вътрешна хармония;
• установяване на адекватни отношения с външния свят, включително с хората наоколо.

Прочети още