История и възгледи за психосоматичните заболявания

Проблемът с психосоматичните взаимоотношения е един от най-трудните проблеми на съвременната медицина, въпреки факта, че тясната връзка между психичното и соматичното се изучава в продължение на няколко века, още от времето на Хипократ и Аристотел. През 1818 г. германският лекар от Лайпциг Йохан Кристиян Хайнрот въвежда термина „психосоматичен“, за да опише аспекти на безсънието и по-точно – за да издигне хипотезата, че несъзнаваното оказва влияние върху поведението и различни заболявания. Хайнрот разглежда душата (вътрешен локус) и тялото (външен локус) като два аспекта на една и съща цялост.

През 1822 г. германският психиатър М. Якоби въвежда понятието „соматопсихичен“ като противоположно и в същото време допълващо „психосоматичното“. В своята концепция Якоби подчертава доминирането на телесното при появата на някои психични разстройства. В момента много автори отнасят соматопсихичните разстройства към областта на изследване на психосоматичната медицина.

Терминът „психосоматика“ навлиза в общоприетия медицински лексикон само век по-късно. Терминът „психосоматичен“ се утвърждава в медицината благодарение на виенския психоаналитик Deutsch и оттогава психосоматичната медицина се определя като „приложна психоанализа в медицината“. Deutsch, заедно с колегите си Flanders Dunbar, Franz Alexander и други, предизвиква интерес към психосоматичните проблеми и към края на 50-те години около 5000 статии за соматична медицина са публикувани в американската научна литература.

Барух Спиноза, опитвайки се да опровергае дуалистичното вярване на Декарт, че тяло и разум са две отделни субстанции, твърди, че физическия и душевния свят на практика са едно и също. Универсалната субстанция се състои и от двете – тяло и разум, като между тези аспекти няма разлика и те са неразделими по своята същност.

Алфред Адлер в книгата си „Смисълът на живота“ засяга връзката душа – тяло, разглеждайки душата като част от жизнения процес на организма, като предполага, че тя би следвало да проявява същия основен характер като матрицата (живата клетка), от която е произлязла. Такива са стремежът към победа (при сблъсъка с външния свят), превъзмогването на смъртта, стремеж към съвършенство, сигурност и доминация.

В своите съчинения И. Павлов отбелязва като по-податливи на заболявания неудържимият и слабият тип висша нервна дейност. Като силно неуравновесен,  неудържимият тип хора са склонни към бурни афективни реакции и силно изразени възбудни състояния, които от своя страна са предпоставка за психосоматични нарушения, в това число сърдечно-съдови проблеми. Хората със слаб тип висша нервна дейност, от своя страна, също се отличават с неустойчивост на много от всекидневните дразнители, които предизвикват у тях (на ниво ЦНС) защитно потискане на импулсите. Последното често активира вегетативната нервна система и ендокриниума по начин, който също нарушава функциите на вътрешните органи и може да доведе до структурни болестни изменения в тях. Павлов изразява предположение, че неудържимият тип сравнително по-лесно би заболял от биполярно афективно разстройство, докато слабият  тип – от шизофрения.

Психосоматичните взаимоотношения, които възникват при пациентите, традиционно се разглеждат в рамките на два основни подхода. Първият от тях, психоцентричен, анализира въздействието върху появата, клиничните прояви, протичането и прогнозата на заболяването при остър и хроничен психически стрес, както и различни характеристики, свързани с психичния статус на пациента. В рамките на втория, соматоцентричен подход, се изследват нозогенни реакции – влиянието на характеристиките на клиничните прояви и хода на заболяването върху субективното възприятие на пациента за неговото заболяване и характеристиките на психичните разстройства, проявата на които е свързано със соматично страдание (соматогенеза и психогенни състояния, причинени от комплекс от психотравматични събития, свързани с медицинско заболяване).