Защо и как се разболяваме психосоматично

Съществува доста голям брой теории и модели за появата на психосоматични заболявания и методи за тяхното класифициране. Ще изброим накратко основните.

Характерологично ориентирани посоки и личностни типологии. В древни времена Хипократ, а след това и Гален описват хора с различни видове темпераменти – сангвиник, холерик, меланхолик и флегматик. Тази позиция е доразвита в психологическите теории на Ернст Кречмер и Уилям Шелдън.

Класическите психосоматични произведения от тази характерологична посока принадлежат на американския лекар Фландърс Дънбар.

В съвременната медицина приложението на този подход е придобило голямо значение при изучаването на определена типология на „лицата в риск“, както например се предлага от работната група Rosenman и Friedman при разработването на лица със заплаха от миокарден инфаркт (така нареченото поведение тип А). Такива описания се срещат в много изследвания на личността.

Психоаналитична концепция. Първата теоретична концепция за психосоматичните разстройства принадлежи на З. Фройд, който създава модела за конверзията, в който посочва, че конверзията е състояние (механизъм), при което едно непоносимо възприятие или спомен, поради това, че не може да бъде интегрирано, бива изтласкано от съзнанието, но се проявява в някакви телесни симптоми. Конверзията е универсален психологичен механизъм, по който могат да се развият различни телесни симптоми. Социално неприемливите инстинкти (агресивни, сексуални), изместени от съзнанието, пробиват, приемайки една или друга символична форма.

Фройд забелязва, че някои пациенти вместо неврози развиват понякога физически заболявания и според него разпростирането на психоанализата и върху органичните заболявания е желателно и перспективно. Фройд казва, че „Лечението на неврозите е само едно от приложенията на анализата и може би бъдещето ще покаже, че то не е най-важното“. Според него при всички психоневрози психичните процеси остават дълго време същите и едва след това се появява „соматичната подкрепа“, която осигурява на несъзнаваните психични процеси изход в телесното. Когато този момент не е налице, цялото състояние се превръща в нещо различно от хистеричния симптом, но все пак сродно с него, например фобия или натрапчива идея – накратко в психичен симптом. Самите хистерични симптоми са трайни последици от психични травми, чиято афектна величина е била отклонена от съзнателна обработка благодарение на особени обстоятелства, поради което си е пробила абнормален път в сферата на телесната инервация.

Теориите в тази посока включват също: теорията на Шур за де- и ресоматизация, модел на Енгел и Шмале за отхвърляне на вярата в бъдещето, концепцията на Фрейбергер за загуба на обекти, концепцията за двуфазна защита или двуфазно изместване на Митшерлич.

Теория на Александър за специфичен психодинамичен конфликт. Франц Александър се смята за основател на съвременната психосоматика. Той прави извод, че патологичните привързаности трябва да се проявяват като органна дисфункция, а някои конфликтни ситуации имат афинитет към определени системи от органи. Функционалното разстройство на органа (автономна невроза), което се развива в тези конфликтни ситуации, се разглежда като физиологичен отговор на органа към хронично съществуващо или периодично повтарящо се емоционално състояние. Обратимите функционални симптоми водят до необратими промени в органите. Според Александър психосоматичното заболяване възниква като следствие от емоционално напрежение, явяващо се проява на вътрешен личностов конфликт, който се изтласква в различна степен. Също така, всички емоции са придружени от физиологични промени – страхът се изразява със сърцебиене, гневът с повишена активност на сърцето и повишаване на кръвното налягане и т.н. Всяка емоционална ситуация кореспондира със специфичен синдром от физически промени и психосоматични отговори като смях, плач, изчервяване, промени в пулса, дишането и т.н.

Ф. Александър открива, че хистеричните реакции са неосъзнат сблъсък между агресивни желания или зависимости и противопоставяне между егото и суперегото за ръководене на хронично-емоционалния дистрес. Според Франц Александър следните болести са с психосоматична причинност: бронхиална астма, язва на дванадесетопръстника и стомаха, есенциална хипертония, някои кожни болести (невродермит), някои видове диабет, почти всички видове колит и др. Тези болести са свързани с участието на пациента. Ф. Александър подчертава, че причината за тези заболявания може да бъде взаимодействието между факторите на средата, генетични и психосоциални. Счита се, че има определен тип личности, които могат да имат такова предразположение. Участието на хроничен стрес и неблагоприятни събития “отключват” тези заболявания. Намесата на психологическите фактори в битието на болните е от съществено значение за тяхното лечение.

Интегративни модели. Първоначално различно ориентираната независима линия на развитие на психосоматичната теория идва от изследването на голям контингент пациенти с така наречените функционални нарушения без патологична органична основа.

Тези модели включват: интегративният модел на Weiner за здраве, болести и болестни състояния, биопсихосоциалният модел на Uexkull и Wesiak, медицинска антропология на W. Weizsacker.

Концепция за алекситимия. В основата на психосоматичните заболявания е алекситимията, психологическо разстройство, характеризиращо се с ограничена способност за адекватно възприемане и формулиране на чувствата и емоционалното състояние на човека. Алекситимията се разглежда като определен набор от характеристики, които характеризират психичния състав на индивидите, като ги предразполагат към психосоматични заболявания. Счита се за рисков фактор за развитието на много заболявания.

Теория на стреса. Състоянието на тялото по време на хронична стресова реакция отразява три етапа: тревожност, съпротива (адаптация) и изтощение със съответните реакции на нервната и ендокринната системи. Значително по-голямо (в сравнение с невроза) разпространение на психовегетативния ефект, характерно за психосоматичните заболявания, води до предположението, че тази разлика се основава на по-голямата интензивност и продължителност на психотравматичния ефект. Освен това от съществено значение е само сумирането на емоционални стресови състояния с отрицателен характер, които сами по себе си, без генетично или придобито (травма, заболяване) предразположение на органа, не причиняват специфични психосоматични разстройства. Тази област включва голям брой отделни области на изследване на психосоматичната патология (например стрес и адаптивни реакции, стрес и увреждане от стреса, фактори на стреса и картината на субективното преживяване и др.).

Неврофизиологично направление, което се основава на желанието за установяване на връзки между индивидуалните психофизиологични характеристики и динамиката на висцералните прояви (активиране на функциите на органите). Основата на концепцията е наличието на функционални системи. Тази посока изучава неврофизиологичната подкрепа на персистиращи патологични състояния и обяснява появата на психосоматични разстройства чрез нарушени кортико-висцерални взаимоотношения. Същността на тази теория е, че нарушенията на кортикалните функции се считат за причина за развитието на висцерална патология. Това отчита, че всички вътрешни органи имат своето представителство в мозъчната кора. Влиянието на мозъчната кора върху вътрешните органи се осъществява от лимбично-ретикуларната, вегетативната и ендокринната системи.

Психоендокринно и психоимунно направление – изучава широк спектър от невроендокринни и неврохуморални явления при пациенти с психосоматични заболявания. Търсенето на „специфична нехормонална подкрепа“ на емоционалния отговор показва, че високото ниво на лична и ситуативна тревожност е свързано с многопосочни неврохормонални промени.

Теория за нарушената функционална асиметрия на мозъка като причина за психосоматична патология.

Концепция за враждебност. Според тази хипотеза гневът и враждебността могат да играят съществена роля в етиологията на различни тежки физически заболявания.

Представените основни понятия за психосоматична патология показват, че е невъзможно да се разделят и изолират специфични психични или физиологични характеристики, които биха обхванали целия спектър от прояви при даден вид заболяване. Всички хипотези обаче са съгласни с едно: социалната дезадаптация е основната причина за психосоматичната патология.