Родителски стилове
Взаимовръзката между родителските стилове на възпитание и детското поведение е отдавна доказана. Още през далечната 1967 година психоложката Диана Баумринд провежда лонгитюдно (продължава години) изследване и установява връзката между родителското възпитание и психическото развитие на детето. Баумринд идентифицира три типа поведения на децата: дружелюбни, конфликтни и дразнещи и импулсивно-агресивни. След като анализира поведението на родителите на изследваните деца открива, че съществува връзка между стила на възпитание и емоционалното и когнитивно развитие на детето, както и с поведението му. Изследванията откриват три характеристики, които открояват един ефективен стил от три по-малко ефективни стила на възпитание:
- Приемане и ангажираност (изразяване на топлота, обич, разбиране, приемане, насърчаване и гордост от поведението на детето);
- Родителски контрол;
- Даване на автономия (изслушване, разговаряне с детето, даване на доверие, право на избор и мнение на детето).
Характеристики на стиловете на отглеждане на децата:
| Стил на отглеждане | Приемане и ангажираност | Контрол | Даване на автономия |
| Авторитетен | топъл, откликващ, внимателен, чувствителен | отправят се разумни изисквания за възрастта на детето и се обясняват | на детето се позволява да взема решения в съответствие с готовността му, насърчава се да изразява мислите, чувствата и желанията си |
| Авторитарен | студен, отхвърлящ, унизителен | много изисквания, прилагат се сила и наказания | вземат се решения вместо детето, не се изслушва неговата гледна точка |
| Угаждащ | топъл, но прекалено угаждащ | почти не се отправят изисквания | на детето се позволява да взема решения, преди да има компетенциите за това |
| Неангажиращ | емоционално откъснат и дистанциран | почти не се отправят изисквания | безразличие към вземането на решенията, мислите, чувствата и гледната точка на детето |
Родителски стилове и детско поведение:
| Стил на възпитание | Детско поведение |
| Авторитетни родители Потвърждават и обясняват необходимостта от правилата, демонстрират неудоволствие и огорчение като отговор на лошото поведение, демонстрират удоволствие от положителното поведение и оказват подкрепа, правилата са ясни, детските мнения и желания се обсъждат, има топлота и съпричастност | Дружелюбни деца Добър самоконтрол, себеуважение, високо равнище на активност, топлота, загриженост, дружелюбност, добро справяне със стреса, интерес и любопитство, ориентирани са към успех |
| Авторитарни родители Ригидно поддържане на правилата, конфронтиране и наказване на лошото поведение, изразяване на гняв и неодобрение, правилата не са ясно дефинирани, детските мнения и желания не се вземат под внимание, студени отношения и липса на съпричастност към това, което става с детето, няма планиране на съвместни действия | Конфликтни и дразнещи деца Страх, тъга и нещастие, лесно раздразними, лениви, враждебни, изпълнени с вина, стресирани, агресивни, недружелюбни, безцелни |
| Угаждащи/неангажирани родители Правилата не са ясни, не се изисква тяхното спазване, отстъпчиви пред натиска на детето, несвързаност при дисциплинирането, слаби изисквания и очаквания за зряло и независимо поведение, пренебрегване или приемане на лошото поведение, скрито безразличие, гняв и раздразнителност, умерена топлота | Импулсивно-агресивни деца Съпротива и неподчинение на изискванията на възрастните, ниска самоувереност, загуба на ориентация към постижение, загуба на самоконтрол, агресивност, лесна раздразнителност, импулсивност, безцелност, стремеж към доминиране |
Авторитетното възпитание
Авторитетният стил е най-успешния подход за възпитанието на детето. Той предполага приемане и ангажираност, техники за адаптивен контрол и даване на адекватна за възрастта на детето свобода. Авторитетните родители са топли, внимателни и чувствителни, установяват приятни, емоционално удовлетворяващи взаимоотношения с детето, създават тясна и топла връзка с него. Същевременно те упражняват непоколебим, разумен контрол, когато е необходимо. В общуването си с детето те аргументират своите действия и насърчават децата да изразяват своето мнение. Настояват за зряло за възрастта на детето поведение и му излагат причини за очакванията си. Родителите държат устойчиво и сигурно цялата власт в семейството, като проявяват загриженост към децата, обясняват необходимостта от един или друг тип поведение, граница или изискване.
Здравите граници са много важна част от възпитанието
Детето се изгражда благодарение на онова, което му се дава, но и на онова, което му се отказва. Тайната на доброто възпитание се състои в начина на поставяне на здрави граници на детето. Златният стандарт е железни, но гъвкави граници, поставени с кадифена ръкавица и подробно обяснение и аргументация на всяко ограничение. Свобода и автономия се дават постепенно, позволявайки на детето да взема решения в области, за които е готово. Общата атмосфера в семейството е на обич, подкрепа, доверие, уважение, разбиране, изслушване, справедливост и топлина. Децата, които в семейството си са получавали любов, грижа и доверие от по-възрастните, по-късно се отнасят по същия начин с другите хора. Научават се на самоконтрол, оптимистично възприемане на света, сътрудничество, имат добра самооценка, социална компетентност, отговорност, самостоятелност, самочувствие.
Авторитарно възпитание
Авторитарният стил на отглеждане на детето се характеризира със слабо приемане и ангажиране, принудителен контрол и ограничено даване на автономия. Авторитарните родители поставят много ограничения, като използват прекомерно наказанието, изискват от децата да следват сляпо указанията, да уважават заради страх.
На авторитарният родител мулипсва гъвкавост, той поддържа определени вярвания, дори когато не могат да бъдат обяснени. Нетолерантен е към неопределеността, изпитва затруднения в ситуации, които не са ясно определени.
Авторитарните родители изглеждат студени и отхвърлящи, те се държат дистанцирано със своите деца. За да упражняват контрол, те крещят, заповядват, критикуват и заплашват, очаквайки безусловно подчинение. Ако детето се съпротивлява, авторитарните родители прибягват до сила и наказание. Те изискват строго подчинение и определен стандарт на поведение, които не се обясняват и аргументират пред детето. Всички решения, засягащи децата, се вземат от родителите. Авторитарният родител отказва да чува и обсъжда идеите, мислите, чувствата на своите деца, когато те не съвпадат с неговите и това създава атмосфера на враждебност.
Авторитарните родителите изискват уважение, но не се чувстват длъжни да проявяват такова към детето. Такъв родител, чрез използването на сила, се опитва да постигне вътрешна сигурност. Авторитарността се основава на страха от ощетяване, от подценяване на другите, за да се постигне привидна сигурност, да се скрие несигурността и слабостта. При родителите тя може да придобие различни и много изтънчени форми. Но колкото и да са различни те, се обединяват от едно общо нещо – нуждата от доминиране.
Освен силовия директен контрол, авторитарните родители използват и по-фин начин за доминиране, наречен психологически контрол, при който те се натрапват и манипулират вербалната експресия на децата, индивидуалността и привързаността към родителите. Тези родители искат да решават всичко вместо детето и често омаловажават неговите идеи, решения, чувства или избор на приятели. Когато са неудовлетворени, оттеглят любовта си, правейки обичта към детето правопропорциоално зависима от подчинението на детето. Освен това имат прекомерно високи очаквания, които несъответстват на компетенциите на детето. Децата, подложени на психологически контрол, проявяват проблеми в приспособяването, те са тревожни, затворени, но и неподчиняващи се, дори агресивни.
Авторитарността може да има и по-мека форма, така наречената авторитарна преданост – помощта винаги е насреща, но тя е натрапена и не е тази, от която детето има нужда, а тази, която родителят смята за най – правилна. Този тип родители внушават, че те трябва да вършат всичко вместо децата. Те създават усещането, че децата са неспособни. Искат от тях само да им благодарят, по този начин успокояват собствената си вътрешна несигурност. Те искат „само да бъдат обичани”, което обаче означава да не им се противоречи. Обикновено реакцията срещу този авторитаризъм е бунт, страх, напрегнатост, потиснат гняв, лъжи, угризения, вина.
Децата на авторитарните родители се отличават със социална некомпетентност, те са тревожни, нещастни и с ниска самооценка, не вярват, че могат да разчитат на себе си и са склонни да реагират с враждебност, когато са фрустрирани. Силовите методи за дисциплина ги правят по-агресивни. Момчетата демонстрират висока степен на гняв и открито неподчинение. За момичетата е по-вероятно да са зависими и смазани от предизвикателните задачи.
Децата се съпротивляват, бунтуват се, враждебни са към родителите, агресивни са в отношенията си с други хора, напускат родителите си веднага щом могат да го направят. Имат трудности в отношенията си с връстниците, не се ползват с влияние сред тях, тъй като авторитарният стил не изгражда самоконтрола и самоограниченията в отношенията с другите хора, а тези качества са абсолютно необходими за заемане на високо място в структурата на всяка група. Децата не проявяват инициатива. Авторитарният стил води до подчинение, унижение, изтощение, до отнемане на възможността на детето да поеме отговорност за своите действия.
Угаждащо възпитание
Угаждащият стил е топъл и приемащ, но неангажиращ и свръхлиберален. Отстъпчивите родители се интересуват от своите деца, те живеят с техните проблеми, но без да упражняват контрол или да поставят изисквания, граници и санкции. Не се ангажират с детското поведение и не го насочват. Тези родителите не могат да се справят със своите задължения и децата не се научават да контролират поведение и емоциите си. Позволяват на децата да вземат самостоятелни решения на възраст, когато все още не са способни да го правят и това не е в интерес на детето. Децата могат да се хранят и да си лягат, когато и както пожелаят, да гледат колкото телевизия искат, да правят каквото си решат. Не е нужно да се учат на добри маниери или да вършат домакински задачи. Някои угаждащи родители наистина вярват в този подход и съзнателно не поставят ограничения, водени от идеята, че когато това е съчетано с топлота, ще помогне на детето да развие своята креативност. Много други просто нямат увереност в способността си да влияят върху поведението на детето. Те са „приятели” на децата си. Макар да са много привързани към децата си, те не успяват да си изградят авторитет. Положителните емоции в семейството зависят от това, дали детето ще получи всичко, което пожелае и родителите поставят знак за равенство между любовта и удовлетворяване на исканията. Колкото повече нарастват исканията на децата, толкова повече болка изпитват всички в семейната система.
Тези деца са социално некомпетентни и със слаб самоконтрол. Смятат за редно техните желания да бъдат задоволявани незабавно и не изпитват особено уважение към другите. Не са добре приети от връстниците си. Децата на угаждащите родители са импулсивни, незачитащи авторитети и граници и бунтарски настроени. В сравнение с тези, чиито родители са упражнявали по-голям контрол, те са открито претенциозни и зависими от възрастните, като демонстрират по-малко упорство в поставените им задачи. Юношите не са в състояние да се ориентират правилно за отношенията между хората, не са подготвени за ограниченията и отговорностите, които всеки човек трябва да поема, за да съществува, не са в състояние да се съобразяват с другите хора, незрели, пасивни и зависими са.
Неангажиращо възпитание
Това е най-неблагоприятният начин за отглеждане и възпитание на дете. Отсъства стил на взаимоотношения в семейството. Налице е слабо приемане, контрол почти липсва за сметка на общата незаинтересованост. Небрежните родители не се интересуват от живота на своите деца. Те често са емоционално откъснати и депресирани, толкова смазани от житейския стрес, че нямат време и енергия за децата. Този тип родители не знаят много за своите деца, за тяхното поведение, чувства, мисли, приятелства, интереси, проблеми. В крайността си неангажираното родителство е форма на малтретиране на детето, наречена пренебрегване или неглижиране. Това засяга всички аспекти на развитието на детето, включително привързаността, познавателното развитие и емоционалните и социални умения. Дори и при не толкова крайно родителско неглижиране, децата и юношите демонстрират редица проблеми – слаба емоционална саморегулация, трудности в училище и антисоциално поведение.
Децата се нуждаят от своите родители и ако не получат грижи и внимание, те стигат до убеждението, че не са важни и ценни за родителите си и за света. Те нямат добро мнение за себе си, нямат цели, не се чувстват значими. Тези деца имат слаб самоконтрол и не могат да се справят със свободата, която имат. Хаосът и отсъствието на последователни, ясно изразени изисквания и граници ги обърква и предизвиква в тях несигурност и неувереност. Децата често изпитват страх и стрес, бунтуват се срещу родителите, стават неуправляеми, увеличава се вероятността за антисоциално поведение. Тези деца се отличават със слаба социална интелигентност.
Децата на „Отровните родители”
Емоционалната вреда от негативните поведенчески модели на родителите осакатява детето. Изразът „отровни родители” е най-подходящ за тези, които непрекъснато травмират, обиждат и унижават децата си. По един или друг начин техните деца винаги се чувстват ненужни, недостатъчни във всякакъв смисъл, незнаещи, некомпетентни и необичани.
Некомпетентните и емоционално незрелите родители ограбват детството на децата си, като ги натоварват с отговорностите на големите. Децата развиват чувство за свръхотговорност за всичко и всеки. Неизбежният провал поражда чувство за вина, срам и неадекватност и така цикълът се затваря. Родителите, загрижени за собственото си оцеляване, карат децата да се чувстват невидими – сякаш не съществуват и са без значение. Такива деца не означават нищо за никого, родителите ги превръщат в родител на самите тях, например на страдащата от тежка депресия майка, за която детето трябва да се грижи и развеселява. Когато пораснат, те се поставят в положението на жертви в процеса на спасяване на другите хора. Неадекватните родители са неудовлетворени от живота и се страхуват от изоставяне. За тях независимостта на детето е вид осакатяване и те не спират да дърпат конците, докато детето не загуби своята идентичност. Това се случва по много начини, като правят неблагоприятни сравнения между децата си, което нанася вреда на самочувствието, поражда негодувание и ревност между тях.
Лъжата за нормалното семейство, която родителите (алкохолици, зависими към вещества, психично болни и др.) поддържат, кара детето да не вярва и да отхвърля собствените си чувства и възприятия. Пораждат се вина, недоверие, болезнена плахост и необщителност, изолация. Енергията на детето е насочена към спасяването на некомпетентния родител и поддържането на илюзията за нормално семейство. Липсата на интерес към потребностите на децата ги кара да се чувстват невидими. Често са обвинявани, че са причината за състоянието на родителя. Парадоксално децата на такива родители често избират същия тип партньори. Подтикът да се повтарят познатите модели на чувствата е нормален за всички хора, колкото и да са мъчителни или пагубни. Познатото ни се струва по-безопасно и внася усещане за подреденост на живота, защото знаем правилата и знаем какво можем да очакваме. Често се преиграват конфликтите от миналото с надеждата този път битката да се спечели. Децата на такива родители изпитват гняв, страдат от депресия, загуба на радостта от живота, подозрителност, влошени лични взаимоотношения и свръхразвито чувство за отговорност.
Емоционалните насилници
Тези родители подлагат децата си на словесни атаки относно външния им вид, интелигентността, стойността като човешко същество. Негативната оценка поражда свръхчувствителност, плахост и недоверие, ниска самооценка, неадекватност. Когато всемогъщите и всезнаещи родители казват нещо лошо за детето, то трябва да е вярно и детето му вярва безусловно. Родителите перфекционисти прехвърлят бремето на стабилността на семейството върху плещите на детето. Те поставят непостижими цели, имат невъзможни очаквания и променящи се правила, често скрити зад желанието да се постигне съвършенство. Посланието на най-жестоките думи ”По-добре да не се беше раждал” е „Не си нужен на никого“. Склонността към самоубийство и излишно излагане на риск е обичайният резултат.
Физическите насилници
Тези хора имат слаб самоконтрол и посягат на децата си, за да се разтоварят от напрежението. Винаги родителите са тези, които носят отговорността за проявеното насилие. То е единственият начин за тях за справяне с проблемите и чувствата, особено с гнева. Насилниците възприемат децата като заместители на родителите, които е трябвало да задоволяват емоционалните им потребности. В този смисъл яростта на родителите насилници е насочена към техните собствени родители. И в най-спокойните периоди децата живеят в ужас, че вулканът може да изригне всеки момент. Лошото отношение и издевателствата насаждат вината, че детето е лошо и е заслужило агресията. В тези случаи е много е трудно да се възстановят доверието и усещането за безопасност. Децата стават уязвими, страхливи, недоверчиви и неподготвени за живота. Доказано е, че физическите наказания имат временен ефект и предизвикват у детето силни чувства на недоверие, вина, фантазии за отмъщение и самоомраза, а в дългосрочен план ниско себеуважение, гняв и склонност към насилие.
Ако едно дете от раждането си се чувства необичано и отхвърлено, то пораства тъжно, но не знае че е тъжно. Такива хора не могат да опишат състоянието си с това, че са тъжни, отхвърлени и депресирани, тъй като не знаят какво е да си щастлив, приет и свободен.
Депресиран родител
Бебетата на депресирани майки по-често плачат, спят зле и изглеждат тъжни или гневни. На шест месеца се проявяват проблеми в развитието и привързаността. На по-късен етап децата имат дефицити в приспособяването, изпадат в депресивни състояния, стават импулсивни или раздразнителни. Децата развиват песимистичен светоглед, липсва им увереност и възприемат родителите и другите възрастни като заплашителни.
Отсъстващ родител
Напускането – емоционално и/или физически на единия родител от живота на детето създава особено мъчително чувство за лишение и празнота у детето. То несъзнателно вини себе си, а изчезналият родител засилва усещането за невидимост, което остава за цял живот. Съществува голяма вероятност детето да достигне до саморазрушително поведение. Тези деца имат ниска самооценка и проблеми в общуването, в отношенията с другите често са конфликтни и гневни, оценките им в училище са слаби и е по-вероятно да употребяват алкохол и дрога, както и да са по-тревожни и депресирани.
Невропластичност
Способни сме да се променяме до последния си дъх
Невропластичността е способността на мозъка и нервната ни система да се променят, вследствие на нов опит, на ново преживяване. Това е възможно, когато умишлено работим за отслабване на определена връзка между невроните и създаване на нови, силни невронни пътища. Тази способност на човешкия мозък ни дава възможността за промяна на нефункционални поведения, модели на мислене, на емоционални реакции, в следствие на определени стимули и на възприятията и интерпретацията на случващото се с нас, около нас, както и на нас самите, което води до качествена промяна в живота ни.
Начинът ни на мислене, на чувстване, моделите ни на поведение, интерпретацията на света изобщо, се определят от активността на определени невронни пътища в мозъка ни, както и на съответните им реакции в тялото ни.
Колкото повече се използва една невронна верига, толкова по-силна, здрава и лесно достъпна е тя и обратно – колкото по-рядко е активна, толкова по-слаба и непредпочитана от мозъка ни е същата.
Невронните ни мрежи, такива, каквито са в момента, са изградени автоматично и пасивно, когато сме били деца. В тази възраст мозъците ни са хиперпластични, нямаме контрол над средата си и живота си и безкритично попиваме това, което е наоколо, независимо дали е полезно или вредно за нас. Като възрастни имаме възможността съзнателно и целенасочено да избираме какво да научаваме от средата си, но пък невропластичността на мозъците ни е по-слаба и това прави усвояването по-бавно, но не и невъзможно. Мозъкът ни е устроен така, за да може индивида да научи, каквото му е нужно в средата, в която се ражда и се развива и когато вече е зрял човек, да е усвоил това, което му е необходимо за оцеляване и живот в средата му и автоматично да го прилага. Такава е биологичната логика на ригидността на мозъка на възрастния индивид.
Но промяната и ученето при възрастните са възможни благодарение на невропластичността, която се запазва през целия ни живот.
Знаем за няколко вида невропластичност:
- създаване на нови синаптични връзки между невроните;
- подсилване или отслабване на силата на невронните връзки;
- промяна в разпределението на връзките между невроните;
- създаване на нови неврони в определени зони. Учените предполагат, че е възможно уголемяване на хипокампа, както и на амигдалата при страхово-тревожни разстройства, знае се със сигурност, че при тези състояния тя се активира по-лесно.
Когато не практикуваме дадено умение или не използваме част от тялото си, още в първите 48 часа се наблюдава известна загуба на невронни връзки в мозъка. Обратното също се случва бързо – при подновяване на дейността или използването на част от тялото, връзките се възстановяват за кратко време. Ето защо редовното практикуване на ценни за нас дейности и умения е важно, за да поддържаме и подсилваме невралните пътеки, свързани с изпълнението или усъвършенстването им. Същото е абсолютно валидно и за създаването на нови невронни връзки.
За по-удовлетворяващ и качествен живот ни е необходимо да създаваме и подсилваме невронни вериги, свързани с полезни навици и модели на мислене, поведение, възприемане и тълкуване и да отслабваме такива, касаещи вредни навици, импулсивни реакции, негативни ирационални мисли, модели на поведение и интерпретации на случващото се в реалността.
Повтарящите се, надграждащи действия са ключът към трайната промяна!
Прочети още
Как отношенията с майка ни се отразяват на всичките ни взаимоотношения
Качеството на взаимоотношенията ни оказва най-голямо влияние върху удовлетвореността ни от живота. Когато връзките ни не вървят добре, когато повтаряме едни и същи модели на взаимоотношения, се чувстваме безпомощни, съкрушени, разочаровани и отчаяни.
Ефикасен начин да разберем начините, по които несъзнателно избираме определени партньорства или приятелства, е да идентифицираме стила си на привързаност.
Концепцията за моделите на привързаност на Боулби се отнася до това как взаимодействаме с другите, как избираме приятелите и партньорите си и как се чувстваме във взаимоотношения си. Нашият стил на привързаност се основава на най-ранното ни детство и начина, по който родителите ни са се грижили за нас. Дали отношенията в семейството са били топли и сърдечни, дали са откликвали и задоволявали нуждите и потребностите ни, дали емоциите ни са били обяснявани и приемани или игнорирани и/или санкционирани, дали сме имали двама родители, дали близките ни са били непредсказуеми и плашещи, всичко това е от значение за начина ни на свързване като възрастни . Стилът на привързаност влияе върху това как взаимодействаме с другите и дълбочината на взаимоотношенията, които създаваме. Дисфункционалният семеен модел и среда могат да ни създадат безброй трудности по отношение на способността ни да се доверяваме и да създаваме здрави взаимоотношения с другите.
Случвало ли ви се е да отблъснете някого, защото вярвате, че така или иначе ще се разделите и искате да сте този, който контролира неизбежното? Саботирате ли своите връзки, когато се чувствате добре в тях, защото смятате, че хората винаги ви разочароват и не бива да се доверявате и отпускате, а да сте нащрек за нещо, което не е наред? Вкопчвате ли се в партньора, страхувате ли се от изоставяне? Вярвате ли, че другите са способни да ви обичат такива, каквито сте, или криете и се срамувате от свои аспекти? Смятате ли, че трябва да сте идеални, за да ви обичат? Очаквате ли другите да отговорят на нужди ви и знаете ли наистина от какво се нуждаете? Можете ли свободно да назовете потребностите си, или очаквате партньорът ви да чете мислите ви и се гневите, когато това не се случва? Успявате ли да изберете човек, който е способен да ви обича и да ви дава това, от което имате нужда, или попадате все на хора,с които се чувствате нещастни и неудовлетворени? Сменяте ли един партньор с друг, без да се обвързвате дългосрочно и без да си позволявате автентични и дълбоки взаимоотношения?
Ако сме били емоционално и/или физически изоставяни или заплашени от изоставяне като малки деца, ние се научаваме да не вярваме на околните, да живеем винаги на нокти и да търсим най-малкия знак, че пак ще бъдем изоставени, готови да бягаме първи, за да се предпазим от болката. Или се вкопчваме в партньори и приятелства до задушаване, карайки другите да бягат от нас, доказвайки ни по този начин правотата на убеждението ни, че не заслужаваме да бъдем обичани.
Ето и моделите на привързаност, които ясно обясняват какво в ранното ни детство ни е формирало такива, каквито сме днес във взаимоотношенията си:
- Сигурна привързаност
Майката или обгрижващата фигура е присъстваща, спокойна, последователна и предвидима в реакциите си спрямо детето. Създава сигурна среда за него, може да посрещне емоциите му спокойно и да постави здрави граници. Разбира и реагира съответно на състоянието и нуждите на детето, слуша активно, говори спокойно, има ясен начин на комуникация. Погледът й е добронамерен, има съответна лицева експресия. Спокойна и отворена е, когато взаимодейства с детето, както и когато то потърси уединение. Емпатийна, приема и отразява емоциите на детето и е способна да коригира поведението си, може да адресира проблеми и да решава конфликти.
Бебето демонстрира ясно предпочитание за комуникация с майката или обгрижващата фигура и търси от нея успокоение при нужда. Способно е да се саморегулира за кратки времеви периоди, които се удължават с възрастта му.
Като възрастен, човек със сигурна привързаност с лекота създава и поддържа близост и контакт с другите, създава топли и хармонични връзки, почти не проявява склонност към наказателно поведение или пък гневни изблици и съпротива, когато се почувства несигурен или разочарован. Способен е да търси и приема подкрепа от друг, както и да се саморегулира. Саморефлективен е, оценява адекватно действителността, не вижда само в черно и бяло, не влиза във взаимоотношения със страх от изоставяне или отхвърляне. Жизнен, любопитен и енергичен е, открит е и има стабилно самочувствие, вярва, че заслужва да бъде обичан, обгрижван и защитаван, не се страхува или притеснява да се изразява, да се отстоява, да поиска, да помоли, да изрази чувствата и емоциите си. Вярва в себе си и добронамереността на хората, задвижва се към човека, който може да удовлетвори потребностите му. Не размишлява прекомерно и вярва, че взаимоотношенията му са наред, освен ако партньорът му не каже друго. Общото му усещане е, че може да се справи с какъвто и да е конфликт, стига да общува директно.Развива индивидуалността и личността си.
- Несигурна, амбивалентна привързаност
Майката или основната обгрижваща фигура е лабилна и/или непредвидима, понякога добронамерена, взаимодействаща с детето, друг път неприсъстваща или раздразнителна, дори груба. Детето не разбира на какво се дължат промените в реакциите спрямо него, не знае какво да очаква. Този родител не се справя със стрес, не умее да управлява взаимоотношенията си. Дава противоречиви сигнали на детето – то е силно привързано към нея, което я кара публично да демонстрира любов, но вкъщи често го игнорира и не е налична емоционално, дори физически. Погълната е от себе си, твърде ангажирана със собствените си душевни болки; Няма здрави граници и е инвазивна към околните. Нестабилна е във взаимоотношенията си с детето. Често се стига до размяна на ролите – очаква от детето да поема отговорности, да реагира и да се държи като възрастен, то започва да се грижи за нея. Не може да управлява емоциите и реакциите си.
Бебето е тревожно, свръх бдително, трескаво търси близост с майката или обгрижващата го фигура и не обръща внимание на заобикалящата го среда, не изпуска майката от поглед. Не умее да се самоуспокоява, но не се успокоява и когато майката се върне, дори да е отсъствала за кратко. Дори понякога демонстрира гняв към родителя, когато е били оставено за кратко с друг човек или на детска градина.
Като възрастни, хората с този тип привързаност са много несигурни, тревожни, гневни, разочаровани и обсебващи. Изключително фокусирани са върху емоционалните си състояния, трескаво търсят сега и веднага решение и облекчение. Не са способни на автентична близост и свързване, които отчаяно търсят, защото постоянно са нащрек и се страхуват, че ще ги изоставят. Не умеят да поставят, отстояват и зачитат граници. Вкопчват се в партньорите си и се нуждаят от постоянното им физическо присъствие. Връзките им са интензивни и сложни, самооценката им зависи от обратната връзка на партньора. Често четат грешно сигналите от него – че ще бъдат изоставени, не вярват, че ще остане за постоянно в живота им. Вниманието на партньора никога не им е достатъчно, което предизвиква обвинения, критики, скандали. Изпитват хронична липса на удовлетвореност от взаимоотношенията си, защото им е трудно да приемат свързаността. Нямат обективна оценка на реалността, не могат да видят кога получават грижа, внимание и отношение. Дълбоко вярват, че не заслужават да бъдат обичани.
- Несигурен, избягващ
Майката е слабо емоционално ангажирана с детето, отсъстваща е емоционално или когато е с детето, не е с желание и удоволствие. Не удовлетворява потребностите на детето, не ги смята за важни и не намира за необходимо да откликва физически и/или емоционално на нуждите му. Майката или обгрижващата фигура не присъства, липсва от живота на детето или често отсъства. То усеща присъствието й физически и емоционално, когато го отхвърля, критикува или поставя задачи и изисквания.
Детето ясно показва, че предпочита да е само, да се успокои само, вместо да потърси емоционална подкрепа от майката, когато е разстроено. Не търси близост, не демонстрира емоции към обгрижващата фигура, предпочита света на играчките и книгите. Почти не изразява каквито и да е било емоции, трудно поддържа очен контакт, изглежда отсъстващо, незаинтересувано, инертно, живее в собствен свят.
Като възрастен, човек с несигурен, избягващ стил на привързване, не разпознава емоционалните и соматични си състояния, изглежда безразличен, незаинтересован, дистанциран, самовглъбен, но има слаба емоционална интелигентност и често нереална самооценка и себевъзприятие. Дава вид на самодостатъчен, не търси, даже избягва свързване. Зорко следи за признаци на прекалена близост, което чете като желание за контрол от страна на партньора. Не търси помощ и/или успокоение от друг човек, не разпознава признаците на желание за свързване от друг човек. Мълчалив, затворен в себе си, много логичен и рационален, ориентиран към задачи и постижения. Почти не си позволява и не разпознава собствените и емоциите на другите. Отрича потребностите си, убеден е, че е по-добре да е сам, вярва, че не принадлежи никъде, стресово му е свързването и отделянето, но не изпитва липса, когато значимите му хора отсъстват. Изглежда сякаш няма нужда от никого, не показва нужда от връзка, не се отваря, не споделя мислите и чувствата си. Възможно е да възприема партньора си като вечно нуждаещ се, като недополучило дете, което го кара да се чувства силен и самодостатъчен. Може рязко и внезапно да прекъсне комуникация и да бъде доста отхвърлящ.
- Дезорганизиран стил на привързаност
Майката често има своята травма, някаква болезнена загуба, нездрав стил на привързаност или раздяла, проявява симптоми на ПТСР и дисоциация. Когато бебето заплаче, провокира у нея страх и гняв. Рядко е на разположение, затворена е в себе си, не реагира или е инвазивна, плашеща, дори ужасява детето, може да упражнява и физическо насилие. Този стил на привързаност обикновено се среща при хора, които са преживели физическо, емоционално или сексуално насилие в детството. Детето е емоционално и физически зависимо от родителя, без него е невъзможно оцеляването му, но той е източник на стрес и ужас. Майката често се чувства неориентирана, ужасена, сякаш около нея цари хаос. Умишлено създава ситуации, в които детето да се провали. Дава противоречиви, объркващи сигнали на детето – казва му, че го обича, но действията й говорят за друго. Има внезапни, крайни емоционални реакции.
Детето не умее да търси близост и успокоение при майката, но не е способно да се успокои и само. То хем показва нужда от близост, хем избягва отношения с обгрижващата фигура, дистанцира се, замръзва в тази интеракция. Детето е тревожно, постоянно се чувства застрашено, повишава се сърдечният му ритъм, ръцете му се потят, избягва дори физическо приближаване към него. Дезорганизираната привързаност е статистически значим фактор за разгръщането на дисоциативни симптоми до 19-годишна възраст и диагностициране с гранично личностново разстройство и дисоциативно разстройство на идентичността в зрелостта.
Като възрастен, човек с дезорганизиран стил на привързване, е противоречив и амбивалентен в своите реакции и поведения. Превключва между свръх емоционални и апатични отговори към партньора, търси близост, вкопчва се, след което следва избягване, отдалечаване и гневни избухвания и заплахи за напускане. Има сериозни вътрешни конфликти и скачания между дистанция и близост, идеализиране и обезценяване, скачания само в крайности, има множество връзки или такива от разстояние. Неспособен е да повярва на хубавите преживявания във взаимоотношенията, мнителен, недоверчив и тревожен е, не вярва на хората. Демонстрира непостоянство в романтичните отношения, изпитва ужасяващ страх от изоставяне, но и страх от емоционална и/или физическа близост. Има ниска семооценка, страх от провал и липса на увереност за решаване на проблеми. Не може да се успокои, общувайки с друг, защото за него източника на сигурност е също и източник на страх. Близостта може да предизвика паника или дистанциране. Живее в очакване да го отхвърлят или наранят и развива умението да се „откъсва“, вместо да се свързва с другите. Объркан, трескаво търси внимание, но не умее да изразява потребностите си. Свръх фокусиран е върху задачи. Избягва контакт, може да изпитва отвращение от докосване.
Нашата схема на привързване определя начина ни на общуване по принцип, но се отразява най-силно в интимните ни отношения. След като осъзнаем причината за нашия модел, той става разбираем и можем да започнем да го коригираме. Мозъкът ни е разработил тези модели като защитен механизъм, за да ни предпази от болка и това е свършило работа там и тогава. Може да му благодарим и да се научим на някои нови начини на свързване, на нови поведения.
Кои са уменията, върху които можем да поработим?
- Граници. Да можем да кажем „Не“, но да можем да кажем и „Да“, „Искам“, „Имам нужда“, да помолим за помощ, когато не можем да се справим сами. Да не се страхуваме да кажем и покажем чувствата и мислите си, да си позволяваме да отстояваме себе си и позицията си.
- Да се доверяваме на себе си и другите. Няма как да се доверим на друг, ако не вярваме в себе си. Да открием ресурсите, силните си страни, да валидираме всички ситуации, в които сме се справили, да идентифицираме качествата, които притежаваме, благодарение, на които сме успели и да се поздравим за това. Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да се доверим. Дали това ще е приятел, колега или терапевт, важното е да опитваме да създаваме сигурна връзка с някого и да разберем, че не всеки иска да ни нарани.
- Емоционална ангажираност – да разкриваме себе си пред близките си, да разберем колко и как сме ангажирани във взаимоотношенията си, да си дадем сметка присъстващи ли сме за важните ни хора, интересуваме ли се истински от важните за тях неща, от чувствата и потребностите им. Да бъдем отворени, да участваме и да допуснем другите да участват в живота е плашещо в началото, особено когато ранните ни преживявания са били болезнени, но с времето ще разберем, че сме способни да избираме добри хора, с които можем да се научим на интимност без страх.
- Да се научим на принадлежност, присъединяване и участие. Не е необходимо да бъдем жертва на миналото си. Ако сигурната привързаност не ни идва естествено, можем да работим върху „спечелената сигурност“, което означава да развием сигурен стил на привързване чрез взаимоотношения и взаимодействия в зряла възраст, с хора, които ние сме избрали. Когато човек избере смелостта и реши да почерпи от даровете на терапията, терапевтът му помага да идентифицира минали травми, да разпознае къде е причината за поведението му и да го насочи как да продължи напред в живота с по-позитивен възглед за себе си и хората.
- Да опознаем себе си. Самочувствието ни обикновено е първата стъпка, когато започнем да опознаваме себе си в контекста на привързаността, тъй като то принадлежи на тази част от нас, която е била най-наранена. Ниската самооценка често е в основата на депресията и безпокойството във връзките, както и на неспособността ни за интимност и свързване. Болезнено е да сме емоционално и/или физически изоставени като деца, разрушително е родителите да ни казват или показват, че не сме достатъчно добри и не заслужаваме любов, че чувствата и нуждите ни не са от значение. Но днес ние можем да си дадем това, от което някога сме имали нужда и не сме получили. Днес не сме безпомощни деца.
- Да се научим да чуваме от какво се нуждаем физически. Детството е момента за опознаване и свързване с физическото тяло. Ако тогава сме били уплашени, „замръзнали“, в режим „оцеляване“ или е нямало на кого да разчитаме да обърне внимание на физическите ни нужди, сега е моментът да опознаем тялото си, отвътре и отвън. Да се научим да чуваме истинските си физиологични нужди, гладен ли съм или потушавам тревожността с храна, жаден ли съм или опитвам да преглътна нещо, признаците на умора, автентичните чувства и емоции, защото те също са в тялото. Също така бавно и с любов към себе си можем да се научим, че докосването и получаването през допир от някой, на когото имаме доверие, може да е приятно, а не болезнено и е базова човешка нужда. От държането за ръце, до прегръдките, гушканията и масажа, докосването може да бъде силно терапевтично. Да си даваме сметка доколко присъстваме наистина тук и сега или отлитаме в мислите и бягаме от тялото, когато сме тревожни и уплашени.
- Да поемем отговорност за себе си, да знаем, да се осмеляваме да задаваме въпроси на терапевта си. Колкото повече разбираме себе си, през какво сме преминали и как това ни е повлияло, толкова по-добре ще съумеем да се погрижим за себе си. Можем да израснем до емоционално здрави възрастни на всякаква възраст.
- Да изследваме интимната си връзка и да си дадем сметка в здрави отношения ли се намираме или сме избрали партньора си, ръководени от травмата. Поставили ли сме здрави граници във физически и емоционален план. Границите показват ясно кое поведение е приемливо за нас и кое е недопустимо.Физическите граници касаят нашето тяло, лично пространство и поверителност. Нарушаването им може да представлява неподходящо докосване, дори разглеждане на личните ни файлове или телефон. Емоционалните граници са диференциране на нашите чувства от чуждите чувства. Нарушаването им може да е поемане на отговорност за чуждите чувства, идентификация с чуждите чувства, жертване на нашите собствени нужди, за да се харесаме на друг, обвиняване на другите за нашите проблеми или поемане на отговорност за техните, когато те са напълно способни да се справят сами. Знаем ли, че аз съм аз и ти си ти, щастливи ли сме като отделни индивиди и разбираме ли, че сме заедно, за да сме още по-щастливи или се опитваме да запълваме собствените си дефицити през партньора?
- Да изберем сигурни групи на принадлежност, в които се чувстваме приети и утвърдени, където да задоволяват потребностите ни. На работното място, в приятелската среда, в интимните отношения. Можем да оценим връзките, които имаме в момента. Ако усещаме, че сме нещастни в настоящата си любовна връзка или отношения с приятели, да опитаме да ги погледнем обективно. Приличат ли на предишни дисфункционални връзки? Правим ли същите избори, имаме ли идентични поведения и отношения? Правим ли компромис със себе си само, за да избягаме от самотата? Какво можем да направим по различен начин?
Стилът на привързаност едва ли е първото нещо, за което се сещаме, когато се чувстваме самотни, депресирани или сякаш просто не се вписваме никъде. Дори постоянният гняв и безпокойство могат да произтичат от този дълбок и стар модел. Това, което можем да направим за себе си е да познаваме това, което ни ограничава в живота и ни прави нещастни. Болезнени задачи са да се срещнем с миналото си, да разопаковаме емоционалния си багаж, да опознаем себе си, но те са пътят към по-смислени, дълбоки и интимни отношения както с нас самите, така и с хората около нас.
Прочети още
Bulgarian