Други

Счупеното стъклено човече

Имало някога стъклена земя, населена със стъклени хора. Стъклените хора и стъклената земя били крехки и чупливи, естествено, но счупванията почти никога не ги убивали, а ги правели различни и цветни. Никога счупеното на един човек не било еднакво със счупеното на друг човек, колкото и да си приличали пукнатините и цепките по място, форма и големина. Слънцето се отразявало по уникален начин в назъбените стъклени ръбчета на всеки счупен човек и той светел със своя собствена светлина. Счупените хора отразявали и отблясъците на другите счупени хора. Под стъклената повърхност, коя по-дебела, коя по крехка, коя по-деформирана, коя по-гладка на външен вид, стъклените хора имали и стъклени сърце, душа и други органи. Те също излъчвали светлина и топлина. Сложни енергийни механизми били стъклените хора. И така всички те живеели на стъклената земя цветни, светещи и отразяващи, кой повече, кой по-малко, но никога напълно лишени от светлина и цвят.

На тази стъклена земя живеела малка счупена жена. Тя имала своите собствени счупени неща по себе си, своите собствени ръбчета, пукнатини, дори липсващи парченца, както всички останали стъклени хора. И най-вероятно, както всеки един от тях, определяла своите счупвания като най-лоши, страшни, грозни и непоправими. Толкова се вглеждала в цепките и кривините си, толкова се вторачвала в своята неиделна гладкост и стъклена нездравост, че не забелязвала чудните си блясъци и светлини, не чувала и думите на другите счупени стъклени хора, че свети красиво в своите си единствени и неповторими цветове. Тъжна и самотна била малката стъклена жена, вторачена в своята несъвършеност, дори не забелязвала, че всички останали стъклени хора също са счупени. Вярвала, че само тя е дефектна и никой никога няма да я обича такава счупена и недостойна и решила да си роди едно малко стъклено човече. Това създание щяло да поправи всичко, защото щяло да я обича такава счупена, нали щяла да му бъде майка, няма как иначе и освен това щяло да бъде здраво и идеално, точно толкова съвършено, колкото тя искала да бъде, но нямало как, защото била счупена. Родило се малко стъклено момиченце и жената била най-щастлива на света, защото то щяло да бъде целият смисъл на счупения й стъклен живот. Само като си помислила това и се чуло пропукване в стъкленото дете, появила се малка пукнатина в него. То имало и други драскотини и повреди още от престоя си в стъклената й утроба, защото нейните очаквания, страхове, тъгата и самотата били много тежки и натискали крехката й стъклената вътрешност, където растяло малкото стъклено бебе. Счупените стъкла и острите ръбчета навътре в нея наранявали повече, отколкото тези, които били насочени навън. Но така е със стъклените хора – стъклото си е стъкло, като се счупи, не е ясно накъде ще щръкне режещото парче.

Растяло стъкленото момиченце, чупело се, пукало се, остри стъкълца имало навътре и навън, не било идеално, но смятало счупената си майка за такава и я обичало безкрайно много. Тя обаче, въпреки че си имала свое собствено стъклено човече, което я гледало с цялата обич и възхищение, на които било способно стъкленото му сърчице, отново не била щастлива. Не била щастлива стъклената майка, защото стъклената й дъщеря не била перфектна и ръбчетата й драскали и боцкали, не била щастлива и защото, когато се оглеждала в стъкленото си дете, не харесвала това, което вижда. Същото се случило и с малкото човече. То постоянно опитвало да е идеално и да види перфектното си отражение в стъклената си, огледална майка, за да го обича, защото и то като нея вярвало, че само съвършените стъклени произведения са достойни за обичане. Заради счупената огледална повърхност ли, заради стъклените очакванията ли, не е ясно съвсем, но образът, който момиченцето виждало, оглеждайки се в стъклената си майка, бил на изкривено, грозно, отблъскващо, страшно, незаслужаващо любов чудовище. Собственото му майчино отражението толкова плашело малкото стъклено човече, че то решило да не се оглежда никога повече. Ала това не била лесна работа в свят, пълен със стъклени хора, притежаващи огледалните свойства. Трябвало да стои далече от тях, за да не вижда изчадието в огледалото, а и така нямало да боцка и драска с острите си ръбове, нямало да нараняват и него чуждите стъклени парчета. Растяло малкото стъклено човече, пазейки се и страхувайки се от стъклените хора, от противните си отражения и нови счупвания. Ала, както ви казах по-рано, всяко стъклено създание притежава свои собствени уникални цветове, които са не само отразени, но и вътрешни светлина и топлина, които идвали от стъклената душа и сърце. Те също били неповторими за всеки стъклен човек. Просто трябвало да се вгледаш и да провидиш през цепнатините, пукнатините и снажданията на счупените стъкълца.

Счупванията болели, a от острите парченца, насочени навътре, още повече. Не издържало вече малкото стъклено човече на тази болка и решило да вярва, че на тази стъклена земя, пълна със счупени стъклени хора, няма как да няма някой майстор стъклар, който да поправя болящи стъклени счупвания. Оказало се, че имало хора, които учели счупените стъклени хора да наместват счупените стъкълца по такъв начин, че да не боцкат навътре и навън. Нямало как да станат идеално здрави стъклени произведения, но успявали да подредят стъклените си парченца като от стъклен пъзел по такъв начин, че да се чувстват щастливи със своите несъвършенства. Намерило малкото стъклено човече майстор стъклар, но нали го било страх от нови счупвания и изкривения си, уродлив огледален образ, стояло далече от него и го наблюдавало със страх и любопитство. Представете си какво било учудването му, когато видяло, че майсторът стъклар също бил счупен, виждали се раздробените му парченцата, но тези несъвършенства не го правели грозен и страшен, а напротив – през прорезите се изливала мека светлина и оздравяваща топлина. Запленено от цветната феерия, малкото стъклено човече се приближавало бавно и разказвало по малко за своите болки от счупени места, страховете си от нови натрошавания и чудовището в огледалото. Неусетно се доближило толкова до майстора стъклар, че мернало отражението си в него. Понечило да избяга, но оздравителят на стъклени сърца го прегърнал и за първи път то не усетило болка от докосването на друг стъклен човек. Било меко, топло и уютно в ръцете му, сякаш го прегръщал човек от памук. Осмелило се да погледне и отражението си. Видяло красиво, светещо същество. Да, не било идеално здраво и съвършено гладко, но през цепнатините извирала вълшебна топла светлина и стъклените му парченца нито боцкали, нито режели. Някак и болката, и страхът си били тръгнали, а на тяхно място се настанила любовта. Любовта към стъклените хора, стъклената земя, стъкления живот, счупените стъкла и светлината, която можело да се види само през начупената стъклена повърхност.

От този ден нататък малкото счупено стъклено човече не се страхувало от стъклените хора, от отражението си, нито пък от нови счупвания и болки. Научило, че образът, който вижда, оглеждайки се в другите хора е отражение на светлината, която идва от вътрешността му и техните кривини и счупени снадки не били от толкова голямо значение. Смисъл имало в любовта и смелостта му. Научило също, и че вътрешната му светлина може да променя огледалния образ на другите стъклени хора, които се оглеждат в него. Научило още, че счупените стъкла могат да бъдат и полезни, и красиви, и да не причиняват болка. Осмелило се дори да се огледа в счупената си стъклена майка и не видяло грозно изчадие, а любов и благодарност.

Така живеят и до днес счупените стъклени хора. Всеки с драскотините, пукнатините и режещите си парченца, насочени навътре и навън. Всеки уникален, светещ и цветен. Всеки с избора си – ще причиняват ли болка на него и на другите счупените стъкълца или не.

Прочети още