Родителски стилове

Взаимовръзката между родителските стилове на възпитание и детското поведение е отдавна доказана. Още през далечната 1967 година психоложката Диана Баумринд провежда лонгитюдно (продължава години) изследване и установява връзката между родителското възпитание и психическото развитие на детето. Баумринд идентифицира три типа поведения на децата: дружелюбни, конфликтни и дразнещи и импулсивно-агресивни. След като анализира поведението на родителите на изследваните деца открива, че съществува връзка между стила на възпитание и емоционалното и когнитивно развитие на детето, както и с поведението му. Изследванията откриват три характеристики, които открояват един ефективен стил от три по-малко ефективни стила на възпитание:

• Приемане и ангажираност (изразяване на топлота, обич, разбиране, приемане, насърчаване и гордост от поведението на детето);
• Родителски контрол;
• Даване на автономия (изслушване, разговаряне с детето, даване на доверие, право на избор и мнение на детето).

Характеристики на стиловете на отглеждане на децата:

Стил на отглеждане	Приемане и ангажираност	Контрол	Даване на автономия
Авторитетен	топъл, откликващ, внимателен, чувствителен	отправят се разумни изисквания за възрастта на детето и се обясняват	на детето се позволява да взема решения в съответствие с готовността му, насърчава се да изразява мислите, чувствата и желанията си
Авторитарен	студен, отхвърлящ, унизителен	много изисквания, прилагат се сила и наказания	вземат се решения вместо детето, не се изслушва неговата гледна точка
Угаждащ	топъл, но прекалено угаждащ	почти не се отправят изисквания	на детето се позволява да взема решения, преди да има компетенциите за това
Неангажиращ	емоционално откъснат и дистанциран	почти не се отправят изисквания	безразличие към вземането на решенията, мислите, чувствата и гледната точка на детето

Родителски стилове и детско поведение:

Стил на възпитание	Детско поведение
Авторитетни родители Потвърждават и обясняват необходимостта от правилата,  демонстрират неудоволствие и огорчение като отговор на лошото поведение, демонстрират удоволствие от положителното поведение и оказват подкрепа, правилата са ясни, детските мнения и желания се обсъждат, има топлота и съпричастност	Дружелюбни деца Добър самоконтрол, себеуважение, високо равнище на активност, топлота, загриженост, дружелюбност, добро справяне със стреса, интерес и любопитство, ориентирани са към успех
Авторитарни родители Ригидно поддържане на правилата, конфронтиране и наказване на лошото поведение, изразяване на гняв и неодобрение, правилата не са ясно дефинирани, детските мнения и желания не се вземат под внимание, студени отношения и липса на съпричастност към това, което става с детето, няма планиране на съвместни действия	Конфликтни и дразнещи деца Страх, тъга и нещастие, лесно раздразними, лениви, враждебни, изпълнени с вина, стресирани, агресивни, недружелюбни, безцелни
Угаждащи/неангажирани родители Правилата не са ясни, не се изисква тяхното спазване, отстъпчиви пред натиска на детето, несвързаност при дисциплинирането, слаби изисквания и очаквания за зряло и независимо поведение, пренебрегване или приемане на лошото поведение, скрито безразличие, гняв и раздразнителност, умерена топлота	Импулсивно-агресивни деца Съпротива и неподчинение на изискванията на възрастните, ниска самоувереност, загуба на ориентация към постижение, загуба на самоконтрол, агресивност, лесна раздразнителност, импулсивност, безцелност, стремеж към доминиране

Авторитетното възпитание

Авторитетният стил е най-успешния подход за възпитанието на детето. Той предполага приемане и ангажираност, техники за адаптивен контрол и даване на адекватна за възрастта на детето свобода. Авторитетните родители са топли, внимателни и чувствителни, установяват приятни, емоционално удовлетворяващи взаимоотношения с детето, създават тясна и топла връзка с него. Същевременно те упражняват непоколебим, разумен контрол, когато е необходимо. В общуването си с детето те аргументират своите действия и насърчават децата да изразяват своето мнение.  Настояват за зряло за възрастта на детето поведение и му излагат причини за очакванията си. Родителите държат устойчиво и сигурно цялата власт в семейството, като проявяват загриженост към децата, обясняват необходимостта от един или друг тип поведение, граница или изискване.

Здравите граници са много важна част от възпитанието

Детето се изгражда благодарение на онова, което му се дава, но и на онова, което му се отказва. Тайната на доброто възпитание се състои в начина на поставяне на здрави граници на детето. Златният стандарт е железни, но гъвкави граници, поставени с кадифена ръкавица и подробно обяснение и аргументация на всяко ограничение. Свобода и автономия се дават постепенно, позволявайки на детето да взема решения в области, за които е готово. Общата атмосфера в семейството е на обич, подкрепа, доверие, уважение, разбиране, изслушване, справедливост и топлина.  Децата, които в семейството си са получавали любов, грижа и доверие от по-възрастните, по-късно се отнасят по същия начин с другите хора. Научават се на самоконтрол, оптимистично възприемане на света, сътрудничество, имат добра самооценка, социална компетентност, отговорност, самостоятелност, самочувствие.

Авторитарно възпитание

Авторитарният стил на отглеждане на детето се характеризира със слабо приемане и ангажиране, принудителен контрол и ограничено даване на автономия. Авторитарните родители поставят много ограничения, като използват прекомерно наказанието, изискват от децата да следват сляпо указанията, да уважават заради страх.

На авторитарният родител мулипсва гъвкавост, той поддържа определени вярвания, дори когато не могат да бъдат обяснени. Нетолерантен е към неопределеността, изпитва затруднения в ситуации, които не са ясно определени.

Авторитарните родители изглеждат студени и отхвърлящи, те се държат дистанцирано със своите деца. За да упражняват контрол, те крещят, заповядват, критикуват и заплашват, очаквайки безусловно подчинение. Ако детето се съпротивлява, авторитарните родители прибягват до сила и наказание. Те изискват строго подчинение и определен стандарт на поведение, които не се обясняват и аргументират пред детето. Всички решения, засягащи децата, се вземат от родителите. Авторитарният родител отказва да чува и обсъжда идеите, мислите, чувствата на своите деца, когато те не съвпадат с неговите и това създава атмосфера на враждебност.

Авторитарните родителите изискват уважение, но не се чувстват длъжни да проявяват такова към детето. Такъв родител, чрез използването на сила, се опитва да постигне вътрешна сигурност. Авторитарността се основава на страха от ощетяване, от подценяване на другите, за да се постигне привидна сигурност, да се скрие несигурността и слабостта. При родителите тя може да придобие различни и много изтънчени форми. Но колкото и да са различни те, се обединяват от едно общо нещо – нуждата от доминиране.

Освен силовия директен контрол, авторитарните родители използват и по-фин начин за доминиране, наречен психологически контрол, при който те се натрапват и манипулират вербалната експресия на децата, индивидуалността и привързаността към родителите. Тези родители искат да решават всичко вместо детето и често омаловажават неговите идеи, решения, чувства или избор на приятели. Когато са неудовлетворени, оттеглят любовта си, правейки обичта към детето правопропорциоално зависима от подчинението на детето. Освен това имат прекомерно високи очаквания, които несъответстват на компетенциите на детето. Децата, подложени на психологически контрол, проявяват проблеми в приспособяването, те са тревожни, затворени, но и неподчиняващи се, дори агресивни.

Авторитарността може да има и по-мека форма, така наречената авторитарна преданост – помощта винаги е насреща, но тя е натрапена и не е тази, от която детето има нужда, а тази, която родителят смята за най – правилна. Този тип родители внушават, че те трябва да вършат всичко вместо децата. Те създават усещането, че децата са неспособни. Искат от тях само да им благодарят, по този начин успокояват собствената си вътрешна несигурност. Те искат „само да бъдат обичани”, което обаче означава да не им се противоречи. Обикновено реакцията срещу този авторитаризъм е бунт, страх, напрегнатост, потиснат гняв, лъжи, угризения, вина.

Децата на авторитарните родители се отличават със социална некомпетентност, те са тревожни, нещастни и с ниска самооценка, не вярват, че могат да разчитат на себе си и са склонни да реагират с враждебност, когато са фрустрирани. Силовите методи за дисциплина ги правят по-агресивни. Момчетата демонстрират висока степен на гняв и открито неподчинение. За момичетата е по-вероятно да са зависими и смазани от предизвикателните задачи.

Децата се съпротивляват, бунтуват се, враждебни са към родителите, агресивни са в отношенията си с други хора, напускат родителите си веднага щом могат да го направят. Имат трудности в отношенията си с връстниците, не се ползват с влияние сред тях,  тъй като авторитарният стил не изгражда самоконтрола и самоограниченията в отношенията с другите хора, а тези качества са абсолютно необходими за заемане на високо място в структурата на всяка група.  Децата не проявяват инициатива. Авторитарният стил води до подчинение, унижение, изтощение, до отнемане на възможността на детето да поеме отговорност за своите действия.

Угаждащо възпитание

Угаждащият стил е топъл и приемащ, но неангажиращ и свръхлиберален. Отстъпчивите родители се интересуват от своите деца, те живеят с техните проблеми, но без да упражняват контрол или да поставят изисквания, граници и санкции. Не се ангажират с детското поведение и не го насочват. Тези родителите не могат да се справят със своите задължения и децата не се научават да контролират  поведение и емоциите си. Позволяват на децата да вземат самостоятелни решения на възраст, когато все още не са способни да го правят и това не е в интерес на детето. Децата могат да се хранят и да си лягат, когато и както пожелаят, да гледат колкото телевизия искат, да правят каквото си решат. Не е нужно да се учат на добри маниери или да вършат домакински задачи. Някои угаждащи родители наистина вярват в този подход  и съзнателно не поставят ограничения, водени от идеята, че когато това е съчетано с топлота, ще помогне на детето да развие своята креативност. Много други просто нямат увереност в способността си да влияят върху поведението на детето. Те са „приятели” на децата си. Макар да са много привързани към децата си, те не успяват да си изградят авторитет. Положителните емоции в семейството зависят от това, дали детето ще получи всичко, което пожелае и родителите поставят знак за равенство между любовта и удовлетворяване на исканията. Колкото повече нарастват исканията на децата, толкова повече болка изпитват всички в семейната система.

Тези деца са социално некомпетентни и със слаб самоконтрол. Смятат за редно техните желания да бъдат задоволявани незабавно и не изпитват особено уважение към другите. Не са добре приети от връстниците си. Децата на угаждащите родители са импулсивни, незачитащи авторитети и граници и бунтарски настроени. В сравнение с тези, чиито родители са упражнявали по-голям контрол, те са открито претенциозни и зависими от възрастните, като демонстрират по-малко упорство в поставените им задачи. Юношите не са в състояние да се ориентират правилно за отношенията между хората, не са подготвени за ограниченията и отговорностите, които всеки  човек трябва да поема, за да съществува, не са в състояние да се съобразяват с другите хора, незрели, пасивни и зависими са.

Неангажиращо възпитание

Това е най-неблагоприятният начин за отглеждане и възпитание на дете. Отсъства стил на взаимоотношения в семейството. Налице е слабо приемане, контрол почти липсва за сметка на общата незаинтересованост. Небрежните родители не се интересуват от живота на своите деца. Те често са емоционално откъснати и депресирани, толкова смазани от житейския стрес, че нямат време и енергия за децата. Този тип родители не знаят много за своите деца, за тяхното поведение, чувства, мисли, приятелства, интереси, проблеми. В крайността си неангажираното родителство е форма на малтретиране на детето, наречена пренебрегване или неглижиране. Това засяга всички аспекти на развитието на детето, включително привързаността, познавателното развитие и емоционалните и социални умения. Дори и при не толкова крайно родителско неглижиране, децата и юношите демонстрират редица проблеми – слаба емоционална саморегулация, трудности в училище и антисоциално поведение.

Децата се нуждаят от своите родители и ако не получат грижи и внимание, те стигат до убеждението, че не са важни и ценни за родителите си и за света. Те нямат добро мнение за себе си, нямат цели, не се чувстват значими. Тези деца имат слаб самоконтрол и не могат да се справят със свободата, която имат. Хаосът и отсъствието на последователни, ясно изразени изисквания и граници ги обърква и предизвиква в тях несигурност и неувереност. Децата често изпитват страх и стрес, бунтуват се срещу родителите, стават неуправляеми, увеличава се вероятността за антисоциално поведение. Тези деца се отличават със слаба социална интелигентност.

Децата на „Отровните родители”

Емоционалната вреда от негативните поведенчески модели на родителите осакатява детето. Изразът „отровни родители” е най-подходящ за тези, които непрекъснато травмират, обиждат и унижават децата си. По един или друг начин техните деца винаги се чувстват ненужни, недостатъчни във всякакъв смисъл, незнаещи, некомпетентни и необичани.

Некомпетентните и емоционално незрелите родители ограбват детството на децата си, като ги натоварват с отговорностите на големите. Децата развиват чувство за свръхотговорност за всичко и всеки. Неизбежният провал поражда чувство за вина, срам и неадекватност и така цикълът се затваря. Родителите, загрижени за собственото си оцеляване, карат децата да се чувстват невидими – сякаш не съществуват и са без значение. Такива деца не означават нищо за никого, родителите ги превръщат в родител на самите тях, например на страдащата от тежка депресия майка, за която детето трябва да се грижи и развеселява. Когато пораснат, те се поставят в положението на жертви в процеса на спасяване на другите хора. Неадекватните родители са неудовлетворени от живота и се страхуват от изоставяне. За тях независимостта на детето е вид осакатяване и те не спират да дърпат конците, докато детето не загуби своята идентичност. Това се случва по много начини, като правят неблагоприятни сравнения между децата си, което нанася вреда на самочувствието, поражда негодувание и ревност между тях.

Лъжата за нормалното семейство, която родителите (алкохолици, зависими към вещества, психично болни и др.) поддържат, кара детето да не вярва и да отхвърля собствените си чувства и възприятия. Пораждат се вина, недоверие, болезнена плахост и необщителност, изолация. Енергията на детето е насочена към спасяването на некомпетентния родител и поддържането на илюзията за нормално семейство. Липсата на интерес към потребностите на децата ги кара да се чувстват невидими. Често са обвинявани, че са причината за състоянието на родителя. Парадоксално децата на такива родители често избират същия тип партньори. Подтикът да се повтарят познатите модели на чувствата е нормален за всички хора, колкото и да са мъчителни или пагубни. Познатото ни се струва по-безопасно и внася усещане за подреденост на живота, защото знаем правилата и знаем какво можем да очакваме. Често се преиграват конфликтите от миналото с надеждата този път битката да се спечели. Децата на такива родители изпитват гняв, страдат от депресия, загуба на радостта от живота, подозрителност, влошени лични взаимоотношения и свръхразвито чувство за отговорност.

Емоционалните насилници 

Тези родители подлагат децата си на словесни атаки относно външния им вид, интелигентността, стойността като човешко същество. Негативната оценка  поражда свръхчувствителност, плахост и недоверие, ниска самооценка, неадекватност. Когато всемогъщите и всезнаещи родители казват нещо лошо за детето, то трябва да е вярно и детето му вярва безусловно. Родителите перфекционисти прехвърлят бремето на стабилността на семейството върху плещите на детето. Те поставят непостижими цели, имат невъзможни очаквания и променящи се правила, често скрити зад желанието да се постигне съвършенство. Посланието на най-жестоките думи ”По-добре да не се беше раждал” е „Не си нужен на никого“. Склонността към самоубийство и излишно излагане на риск е обичайният резултат.

Физическите насилници 

Тези хора имат слаб самоконтрол и посягат на децата си, за да се разтоварят от напрежението. Винаги родителите са тези, които носят отговорността за проявеното насилие. То е единственият начин за тях за справяне с проблемите и чувствата, особено с гнева. Насилниците възприемат децата като заместители на родителите, които е трябвало да задоволяват емоционалните им потребности. В този смисъл яростта на родителите насилници е насочена към техните собствени родители. И в най-спокойните периоди децата живеят в ужас, че вулканът може да изригне всеки момент. Лошото отношение и издевателствата насаждат вината, че детето е лошо и е заслужило агресията. В тези случаи е много е трудно да се възстановят доверието и усещането за безопасност. Децата стават уязвими, страхливи, недоверчиви и неподготвени за живота. Доказано е, че физическите наказания имат временен ефект и предизвикват у детето силни чувства на недоверие, вина, фантазии за отмъщение и самоомраза, а в дългосрочен план ниско себеуважение, гняв и склонност към насилие.

Ако едно дете от раждането си се чувства необичано и отхвърлено, то пораства тъжно, но не знае че е тъжно. Такива хора не могат да опишат състоянието си с това, че са тъжни, отхвърлени и депресирани, тъй като не знаят какво е да си щастлив, приет и свободен. 
 
Депресиран родител

Бебетата на депресирани майки по-често плачат, спят зле и изглеждат тъжни или гневни. На шест месеца се проявяват проблеми в развитието и привързаността. На по-късен етап децата имат дефицити в приспособяването, изпадат в депресивни състояния, стават импулсивни или раздразнителни. Децата развиват песимистичен светоглед, липсва им увереност и възприемат родителите и другите възрастни като заплашителни.

Отсъстващ родител

Напускането – емоционално и/или физически на единия родител от живота на детето създава особено мъчително чувство за лишение и празнота у детето. То несъзнателно вини себе си, а изчезналият родител засилва усещането за невидимост, което остава за цял живот. Съществува голяма вероятност детето да достигне до саморазрушително поведение. Тези деца имат ниска самооценка и проблеми в общуването, в отношенията с другите често са конфликтни и гневни, оценките им в училище са слаби и е по-вероятно да употребяват алкохол и дрога, както и да са по-тревожни и депресирани.