Същност на неорайхианска аналитична психотерапия

Методът неорайхианска аналитична психотерапия възприема човека в неговата цялост – тяло, душа и психика. Базиран е на ученията на Вилхелм Райх, Александър Лоуен и проф. Валдо Бернаскони, според които емоционалните травми са “записани” в мускулните блокажи по тялото. Чрез биоенергийно дишане, множество физически движения и споделяне на преживелищен опит се достига до дълбинно подсъзнателно психично съдържание, което се подлага на анализ заедно с клиента.

Според неорайхианската аналитична терапия всички вътрешни процеси имат енергетично съдържание – от кожата до съзнанието. Енергията тече по определена система и регулира хомеостазиса. Когато обаче нейното свободно протичане е нарушено, когато тя се задържа в определени точки, ефектът е повишена възбудимост, човек става невротичен, неадекватен, нестабилен и неуверен.

Фокусът на неорайхианската аналитична терапия е биоенергийна работа според индивидуалните особености на човека. Методът е холистичен /цялостен/ и уникално съчетава ефективни терапевтични инструменти като терапия на петте движения, класическата психоанализа, гещалт терапия, когнитивно–поведенчески техники, психодрама, клиентцентрирана терапия на К. Роджърс, биоенергийно дишане, кратки психотерапии, арт терпия и специализиран биоененергиен масаж.

Този широкоспектърен инструментариум поставя неорайхианската терапевтична концепция сред най-авангардните холистични терапевтични подходи, чиято цел е не просто липсата на симптоми, а увеличаване на удоволствието от живота, чувството за свобода, радост, вдъхновение, любов и вибриращо здраве.

Телесно ориентираната психотерапия е вид психотерапия, която работи с тялото на клиента, за да постигне подобрения в психическото му благополучие.

Неорайхианската психотерапия е разкриваща, енергична и експресивна работа на тялото и ума, използваща динамиката на напрежението/ заземяването и катарзисни процеси, целяща облекчаване/ разхлабване на твърдите пози и свързания модел на нагласи, за да мобилизира и направи място за потиснато афективно съдържание/ емоционални процеси.

Валдо Бернаскони създава един нов, интегрален и в хармония със съвременната наука психотерапевтичен подход. Като цяло този подход доразвива и утвърждава на практика една от глобалните и вечни идеи на психологията – идеята за единството и органичната връзка между душа и тяло, между нервно организирана материя и психика.

В. Бернаскони приема и доразвива идеите на Райх и Лоуен. Създава теория на петте движения, според която неврозите са записани в движенията, стойката, походката и цялостната морфологична структура на тялото. Провежда редица антропологични изследвания върху “неврозата на властта”. Доразработвайки В. Райх и А. Лоуен, Бернаскони развива теорията на прекъсванията в кръга на опита и парламента на характера.

Неорайхианската психотерапия е терапия, съставена от движения, теория, която говори за потребности. Теорията на потребностите е “доктрината”, която заема централно място в неорайхианската терапия и анализ.

Всяко преживяване представлява един опит. Всеки опит има свое начало и край. В началото на опита се намира незадоволената потребност, която поражда импулс (нагон); нагонът възбужда организма; възбудата в организма се превръща в движение; чрез движението Азът навлиза в опита. След задоволяването на потребността Азът се отпуска: това е краят на опита. Следва един “период без потребности” (дистенция post-coitum, енергетично презареждане, креативност).

потребност — възбуда (нагон )—движение—опит– дистенция (удоволствие).

Характерно за всички психотелесни подходи е, че те работят с биоенергията (жизнена енергия, либидо). Процесът „зареждане – разреждане – дистенция” не само разграничава органичния от неорганичния живот, но и направлява всички жизнени процеси. Тази „формула на живота” управлява всички вегетативни функции не само в биологичния организъм като цяло, но и във всяка негова отделна част.

Основното ядро на принадлежност, в което и възрастните, и децата задоволяват потребностите си, е семейството. То обикновено се състои от един мъж, една или няколко жени и потомството. В семейството (от лат. Familus-слуга) индивидът задоволява, в моногамни или полигамни отношения, всичките си нарцистични потребности: хранителна, сензорна, сексуална. Следователно семейството “служи” за поддържане на равновесието на Аза, тъй като само и изключително в неговите рамки може да се постигне дистенцията, т.е. удоволствието за всичките му членове.

Според неорайхианската теория, личността е свързана с идеалния Аз и тя определя начина, по които Аз-ът се представя пред външния свят. Според Валдо Бернаскони, рядко наблюдението на личността позволява правилна оценка на скрития под нея характер, тъй като никой тип характер не е тясно свързан с дадена определена личност.

Неорайхианската парадигма, за разлика от други психотелесни подходи, е аналитична, т.е. включва всички типични за аналитичните терапии теоретични и практически постановки, но добавя към тях и неизменната работа с тялото, възприемайки схващането, че здравето изисква хармонично протичане на енергията в материален и нематериален аспект, а здравото и болното в тези два аспекта се взаимопораждат. Тялото има свой физичен език, думите в който са: стойката, невербалният език, соматичната морфология, хипо или хипертрофията на отделни мускулни групи и енергийният интегритет (или обратното: блокажите, дисоциациите, енергийнийте задръствания). Те говорят честно и открито за травматичните преживяния в миналото ни. Телесният език не просто казва, а показва истинно личната ни история и характер. Формираният след съответни емоционални травми в различните фази на детството характер се материализира в тялото. Или, както казва Райх: „Характерът е нашата съдба“.

Неорайхианският анализ си поставя за цел:

• да постави пациента в контакт с дълбоките потребности на неговия Аз;
• да покаже недвусмислената реалност;
• да модулира „движенията” (поведението) в хармония с възприеманата действителност така, че да бъдат задоволени потребностите тук и сега, така, както го изисква Аз-ът.

„Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват принудата за свободното асоцииране и търсенето на сублимация, когато пренасянето (трансферът) не се приема вече като патологичен момент, а като опит на организмичния Аз да доведе докрай прекъснатите движения, когато терапевтът е готов да се откаже от своите ограничителни претенции за статус и взаимодейства по типа „човек-човек” с анализирания индивид, тогава се разтварят вратите на човешката експресивност и идва задвижването” Бернаскони. 

Умствената и телесната природа на човека са едно и всичко, което се случва в умствения свят, се отразява в състоянията на човешкото тяло. Работейки с човешкото тяло, по-точно с натрупаните в него психични напрежения, може да се доведе до релаксация, освобождаване на свързаната с това енергия и по този начин да се решат психологическите проблеми на индивида. Дори простото разширяване на сферата на осъзнаване на тялото и усещанията, свързани с тялото, може да доведе до премахване на много сериозни психологически проблеми.

Телесната психотерапия извежда в степента на съзнанието такива аспекти на скрития безсъзнателен процес, които протичат между клиента и терапевта, които са неразличими или сложни за опознаване във вербалната терапия.