Как отношенията с майка ни се отразяват на всичките ни взаимоотношения

Качеството на взаимоотношенията ни оказва най-голямо влияние върху удовлетвореността ни от живота. Когато връзките ни не вървят добре, когато повтаряме едни и същи модели на взаимоотношения, се чувстваме безпомощни, съкрушени, разочаровани и отчаяни.

Ефикасен начин да разберем начините, по които несъзнателно избираме определени партньорства или приятелства, е да идентифицираме стила си на привързаност.

Концепцията за моделите на привързаност на Боулби се отнася до това как взаимодействаме с другите, как избираме приятелите и партньорите си и как се чувстваме във взаимоотношения си. Нашият стил на привързаност се основава на най-ранното ни детство и начина, по който родителите ни са се грижили за нас. Дали отношенията в семейството са били топли и сърдечни, дали са откликвали и задоволявали нуждите и потребностите ни, дали емоциите ни са били обяснявани и приемани или игнорирани и/или санкционирани, дали сме имали двама родители, дали близките ни са били непредсказуеми и плашещи, всичко това е от значение за начина ни на свързване като възрастни . Стилът на привързаност влияе върху това как взаимодействаме с другите и дълбочината на взаимоотношенията, които създаваме. Дисфункционалният семеен модел и среда могат да ни създадат безброй трудности по отношение на способността ни да се доверяваме и да създаваме здрави взаимоотношения с другите.

Случвало ли ви се е да отблъснете някого, защото вярвате, че така или иначе ще се разделите и искате да сте този, който контролира неизбежното? Саботирате ли своите връзки, когато се чувствате добре в тях, защото смятате, че хората винаги ви разочароват и не бива да се доверявате и отпускате, а да сте нащрек  за нещо, което не е наред? Вкопчвате ли се в партньора, страхувате ли се от изоставяне? Вярвате ли, че другите са способни да ви обичат такива, каквито сте, или криете и се срамувате от свои аспекти? Смятате ли, че трябва да сте идеални, за да ви обичат? Очаквате ли другите да отговорят на нужди ви и знаете ли наистина от какво се нуждаете? Можете ли свободно да назовете потребностите си, или очаквате партньорът ви да чете мислите ви и се гневите, когато това не се случва? Успявате ли да изберете човек, който е способен да ви обича и да ви дава това, от което имате нужда, или попадате все на хора,с  които се чувствате нещастни и неудовлетворени? Сменяте ли един партньор с друг, без да се обвързвате дългосрочно и без да си позволявате автентични и дълбоки взаимоотношения?

Ако сме били емоционално и/или физически изоставяни или заплашени от изоставяне като малки деца, ние се научаваме да не вярваме на околните, да живеем винаги на нокти и да търсим най-малкия знак, че пак ще бъдем изоставени, готови да бягаме първи, за да се предпазим от болката. Или се вкопчваме в партньори и приятелства до задушаване, карайки другите да бягат от нас, доказвайки ни по този начин правотата на убеждението ни, че не заслужаваме да бъдем обичани.

Ето и моделите на привързаност, които ясно обясняват какво в ранното ни детство ни е формирало такива, каквито сме днес във взаимоотношенията си:

• Сигурна привързаност

Майката или обгрижващата фигура е присъстваща, спокойна, последователна и предвидима в реакциите си спрямо детето. Създава сигурна среда за него, може да посрещне емоциите му спокойно и да постави здрави граници. Разбира и реагира съответно на състоянието и нуждите на детето, слуша активно, говори спокойно, има ясен начин на  комуникация. Погледът й е добронамерен, има съответна лицева експресия. Спокойна и отворена е, когато взаимодейства с детето, както и когато то потърси уединение. Емпатийна, приема и отразява емоциите на детето и е способна да коригира поведението си, може да адресира проблеми и да решава конфликти.

Бебето демонстрира ясно предпочитание за комуникация с майката или обгрижващата фигура и търси от нея успокоение при нужда. Способно е да се саморегулира за кратки времеви периоди, които се удължават с възрастта му.

Като възрастен, човек със сигурна привързаност с лекота създава и поддържа близост и контакт с другите, създава топли и хармонични връзки, почти не проявява склонност към наказателно поведение или пък гневни изблици и съпротива, когато се почувства несигурен или разочарован. Способен е да търси и приема подкрепа от друг, както и да се саморегулира. Саморефлективен е, оценява адекватно действителността, не вижда само в черно и бяло, не влиза във взаимоотношения със страх от изоставяне или отхвърляне. Жизнен, любопитен и енергичен е, открит е и има стабилно самочувствие, вярва, че заслужва да бъде обичан, обгрижван и защитаван, не се страхува или притеснява да се изразява, да се отстоява, да поиска, да помоли, да изрази чувствата и емоциите си. Вярва в себе си и добронамереността на хората, задвижва се към човека, който може да удовлетвори потребностите му. Не размишлява прекомерно и вярва, че взаимоотношенията му са наред, освен ако партньорът му не каже друго. Общото му усещане е, че може да се справи с какъвто и да е конфликт, стига да общува директно.Развива индивидуалността и личността си.

• Несигурна, амбивалентна привързаност

Майката или основната обгрижваща фигура е лабилна и/или непредвидима, понякога добронамерена, взаимодействаща с детето, друг път неприсъстваща или раздразнителна, дори груба. Детето не разбира на какво се дължат промените в реакциите спрямо него, не знае какво да очаква. Този родител не се справя със стрес, не умее да управлява взаимоотношенията си. Дава противоречиви сигнали на детето – то е силно привързано към нея, което я кара публично да демонстрира любов, но вкъщи често го игнорира и не е налична емоционално, дори физически. Погълната е от себе си, твърде ангажирана със собствените си душевни болки; Няма здрави граници и е инвазивна към околните. Нестабилна е във взаимоотношенията си с детето. Често се стига до размяна на ролите – очаква от детето да поема отговорности, да реагира и да се държи като възрастен, то започва да се грижи за нея. Не може да управлява емоциите и реакциите си.

Бебето е тревожно, свръх бдително, трескаво търси близост с майката или обгрижващата го фигура и не обръща внимание на заобикалящата го среда, не изпуска майката от поглед. Не умее да се самоуспокоява, но не се успокоява и когато майката се върне, дори да е отсъствала за кратко. Дори понякога демонстрира гняв към родителя, когато е били оставено за кратко с друг човек или на детска градина.

Като възрастни, хората с този тип привързаност са много несигурни, тревожни, гневни, разочаровани и обсебващи. Изключително фокусирани са върху емоционалните си състояния, трескаво търсят сега и веднага решение и облекчение. Не са способни на автентична близост и свързване, които отчаяно търсят, защото постоянно са нащрек и се страхуват, че ще ги изоставят. Не умеят да поставят, отстояват и зачитат граници. Вкопчват се в партньорите си и се нуждаят от постоянното им физическо присъствие. Връзките им са интензивни и сложни, самооценката им зависи от обратната връзка на партньора. Често четат грешно сигналите от него – че ще бъдат изоставени, не вярват, че ще остане за постоянно в живота им. Вниманието на партньора никога не им е достатъчно, което предизвиква обвинения, критики, скандали. Изпитват хронична липса на удовлетвореност от взаимоотношенията си, защото им е трудно да приемат свързаността. Нямат обективна оценка на реалността, не могат да видят кога получават грижа, внимание и отношение. Дълбоко вярват, че не заслужават да бъдат обичани.

• Несигурен, избягващ

Майката е слабо емоционално ангажирана с детето, отсъстваща е емоционално или когато е с детето, не е с желание и удоволствие. Не удовлетворява потребностите на детето, не ги смята за важни и не намира за необходимо да откликва физически и/или емоционално на нуждите му. Майката или обгрижващата фигура не присъства, липсва от живота на детето или често отсъства. То усеща присъствието й физически и емоционално, когато го отхвърля, критикува или поставя задачи и изисквания.

Детето ясно показва, че предпочита да е само, да се успокои само, вместо да потърси емоционална подкрепа от майката, когато е разстроено. Не търси близост, не демонстрира емоции към обгрижващата фигура, предпочита света на играчките и книгите. Почти не изразява каквито и да е било емоции, трудно поддържа очен контакт, изглежда отсъстващо, незаинтересувано, инертно, живее в собствен свят.

Като възрастен, човек с несигурен, избягващ стил на привързване, не разпознава емоционалните и соматични си състояния, изглежда безразличен, незаинтересован, дистанциран, самовглъбен, но има слаба емоционална интелигентност и често нереална самооценка и себевъзприятие. Дава вид на самодостатъчен, не търси, даже избягва свързване. Зорко следи за признаци на прекалена близост, което чете като желание за контрол от страна на партньора. Не търси помощ и/или успокоение от друг човек, не разпознава признаците на желание за свързване от друг човек. Мълчалив, затворен в себе си, много логичен и рационален, ориентиран към задачи и постижения. Почти не си позволява и не разпознава собствените и емоциите на другите. Отрича потребностите си, убеден е, че е по-добре да е сам, вярва, че не принадлежи никъде, стресово му е свързването и отделянето, но не изпитва липса, когато значимите му хора отсъстват. Изглежда сякаш няма нужда от никого, не показва нужда от връзка, не се отваря, не споделя мислите и чувствата си. Възможно е да възприема партньора си като вечно нуждаещ се, като недополучило дете, което го кара да се чувства силен и самодостатъчен. Може рязко и внезапно да прекъсне комуникация и да бъде доста отхвърлящ.

• Дезорганизиран стил на привързаност

Майката често има своята травма, някаква болезнена загуба, нездрав стил на привързаност или раздяла, проявява симптоми на ПТСР и дисоциация. Когато бебето заплаче, провокира у нея страх и гняв. Рядко е на разположение, затворена е в себе си, не реагира или е инвазивна, плашеща, дори ужасява детето, може да упражнява и физическо насилие. Този стил на привързаност обикновено се среща при хора, които са преживели физическо, емоционално или сексуално насилие в детството. Детето е емоционално и физически зависимо от родителя, без него е невъзможно оцеляването му, но той е източник на стрес и ужас. Майката често се чувства неориентирана, ужасена, сякаш около нея цари хаос. Умишлено създава ситуации, в които детето да се провали. Дава противоречиви, объркващи сигнали на детето – казва му, че го обича, но действията й говорят за друго. Има внезапни, крайни емоционални реакции.

Детето не умее да търси близост и успокоение при майката, но не е способно да се успокои и само. То хем показва нужда от близост, хем избягва отношения с обгрижващата фигура, дистанцира се, замръзва в тази интеракция. Детето е тревожно, постоянно се чувства застрашено, повишава се сърдечният му ритъм, ръцете му се потят, избягва дори физическо приближаване към него. Дезорганизираната привързаност е статистически значим фактор за разгръщането на дисоциативни симптоми до 19-годишна възраст и диагностициране с гранично личностново разстройство и дисоциативно разстройство на идентичността в зрелостта.

Като възрастен, човек с дезорганизиран стил на привързване, е противоречив и амбивалентен в своите реакции и поведения. Превключва между свръх емоционални и апатични отговори към партньора, търси близост, вкопчва се, след което следва избягване, отдалечаване и гневни избухвания и заплахи за напускане. Има сериозни вътрешни конфликти и скачания между дистанция и близост, идеализиране и обезценяване, скачания само в крайности, има множество връзки или такива от разстояние. Неспособен е да повярва на хубавите преживявания във взаимоотношенията, мнителен, недоверчив и тревожен е, не вярва на хората.  Демонстрира непостоянство в романтичните отношения, изпитва ужасяващ страх от изоставяне, но и страх от емоционална и/или физическа близост. Има ниска семооценка, страх от провал и липса на увереност за решаване на проблеми. Не може да се успокои, общувайки с друг, защото за него източника на сигурност е също и източник на страх. Близостта може да предизвика паника или дистанциране. Живее в очакване да го отхвърлят или наранят и развива умението да се „откъсва“, вместо да се свързва с другите. Объркан, трескаво търси внимание, но не умее да изразява потребностите си. Свръх фокусиран е върху задачи. Избягва контакт, може да изпитва отвращение от докосване.

Нашата схема на привързване определя начина ни на общуване по принцип, но се отразява най-силно в интимните ни отношения. След като осъзнаем причината за нашия модел, той става разбираем и можем да започнем да го коригираме. Мозъкът ни е разработил тези модели като защитен механизъм, за да ни предпази от болка и това е свършило работа там и тогава. Може да му благодарим и да се научим на някои нови начини на свързване, на нови поведения.

Кои са уменията, върху които можем да поработим?

• Граници. Да можем да кажем „Не“, но да можем да кажем и „Да“, „Искам“, „Имам нужда“, да помолим за помощ, когато не можем да се справим сами. Да не се страхуваме да кажем и покажем чувствата и мислите си, да си позволяваме да отстояваме себе си и позицията си.
• Да се доверяваме на себе си и другите. Няма как да се доверим на друг, ако не вярваме в себе си. Да открием ресурсите, силните си страни, да валидираме всички ситуации, в които сме се справили, да идентифицираме качествата, които притежаваме, благодарение, на които сме успели и да се поздравим за това. Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да се доверим. Дали това ще е приятел, колега или терапевт, важното е да опитваме да създаваме сигурна връзка с някого и да разберем, че не всеки иска да ни нарани.
• Емоционална ангажираност – да разкриваме себе си пред близките си, да разберем колко и как сме ангажирани във взаимоотношенията си, да си дадем сметка присъстващи ли сме за важните ни хора, интересуваме ли се истински от важните за тях неща, от чувствата и потребностите им. Да бъдем отворени, да участваме и да допуснем другите да участват в живота е плашещо в началото, особено когато ранните ни преживявания са били болезнени, но с времето ще разберем, че сме способни да избираме добри хора, с които можем да се научим на интимност без страх.
• Да се научим на принадлежност, присъединяване и участие. Не е необходимо да бъдем жертва на миналото си. Ако сигурната привързаност не ни идва естествено, можем да работим върху „спечелената сигурност“, което означава да развием сигурен стил на привързване чрез взаимоотношения и взаимодействия в зряла възраст, с хора, които ние сме избрали. Когато човек избере смелостта и реши да почерпи от даровете на терапията, терапевтът му помага да идентифицира минали травми, да разпознае къде е причината за поведението му и да го насочи как да продължи напред в живота с по-позитивен възглед за себе си и хората.
• Да опознаем себе си. Самочувствието ни обикновено е първата стъпка, когато започнем да опознаваме себе си в контекста на привързаността, тъй като то принадлежи на тази част от нас, която е била най-наранена. Ниската самооценка често е в основата на депресията и безпокойството във връзките, както и на неспособността ни за интимност и свързване. Болезнено е да сме емоционално и/или физически изоставени като деца, разрушително е родителите да ни казват или показват, че не сме достатъчно добри и не заслужаваме любов, че чувствата и нуждите ни не са от значение. Но днес ние можем да си дадем това, от което някога сме имали нужда и не сме получили. Днес не сме безпомощни деца.
• Да се научим да чуваме от какво се нуждаем физически. Детството е момента за опознаване и свързване с физическото тяло. Ако тогава сме били уплашени, „замръзнали“, в режим „оцеляване“ или е нямало на кого да разчитаме да обърне внимание на физическите ни нужди, сега е моментът да опознаем тялото си, отвътре и отвън. Да се научим да чуваме истинските си физиологични нужди, гладен ли съм или потушавам тревожността с храна, жаден ли съм или опитвам да преглътна нещо, признаците на умора, автентичните чувства и емоции, защото те също са в тялото. Също така бавно и с любов към себе си можем да се научим, че докосването и получаването през  допир от някой, на когото имаме доверие, може да е приятно, а не болезнено и е базова човешка нужда. От държането за ръце, до прегръдките, гушканията и масажа, докосването може да бъде силно терапевтично. Да си даваме сметка доколко присъстваме наистина тук и сега  или отлитаме в мислите и бягаме от тялото, когато сме тревожни и уплашени.
• Да поемем отговорност за себе си, да знаем, да се осмеляваме да задаваме въпроси на терапевта си. Колкото повече разбираме себе си, през какво сме преминали и как това ни е повлияло, толкова по-добре ще съумеем да се погрижим за себе си. Можем да израснем до емоционално здрави възрастни на всякаква възраст.
• Да изследваме интимната си връзка и да си дадем сметка в здрави отношения ли се намираме или сме избрали партньора си, ръководени от травмата. Поставили ли сме здрави граници във физически и емоционален план. Границите показват ясно кое поведение е приемливо за нас и кое е недопустимо.Физическите граници касаят нашето тяло, лично пространство и поверителност. Нарушаването им може да представлява неподходящо докосване, дори разглеждане на личните ни файлове или телефон. Емоционалните граници са диференциране на нашите чувства от чуждите чувства. Нарушаването им може да е поемане на отговорност за чуждите чувства, идентификация с чуждите чувства, жертване на нашите собствени нужди, за да се харесаме на друг, обвиняване на другите за нашите проблеми или поемане на отговорност за техните, когато те са напълно способни да се справят сами. Знаем ли, че аз съм аз и ти си ти, щастливи ли сме като отделни индивиди и разбираме ли, че сме заедно, за да сме още по-щастливи или се опитваме да запълваме собствените си дефицити през партньора?
• Да изберем сигурни групи на принадлежност, в които се чувстваме приети и утвърдени, където да задоволяват потребностите ни. На работното място, в приятелската среда, в интимните отношения. Можем да оценим връзките, които имаме в момента. Ако усещаме, че сме нещастни в настоящата си любовна връзка или отношения с приятели, да опитаме да ги погледнем обективно. Приличат ли на предишни дисфункционални връзки? Правим ли същите избори, имаме ли идентични поведения и отношения? Правим ли компромис със себе си само, за да избягаме от самотата? Какво можем да направим по различен начин?

Стилът на привързаност едва ли е първото нещо, за което се сещаме, когато се чувстваме самотни, депресирани или сякаш просто не се вписваме никъде. Дори постоянният гняв и безпокойство могат да произтичат от този дълбок и стар модел. Това, което можем да направим за себе си е да познаваме това, което ни ограничава в живота и ни прави нещастни. Болезнени задачи са да се срещнем с миналото си, да разопаковаме емоционалния си багаж, да опознаем себе си, но те са пътят към по-смислени, дълбоки и интимни отношения както с нас самите, така и с хората около нас.