Какво е психотерапията

Данни за практикуването на психотерапия се откриват още в древността. Първите психотерапевти са били магьосници и шамани. Ритуали, танци, церемонии и песнопения са използвани за подпомагане на хората, които са смятани за сериозно болни, чиито проблеми са по-скоро емоционални, отколкото физически. Целта на магьосниците е била да облекчат страданията и да върнат пациентите към по-ефективно функциониране. Векове наред надделявала вярата, че дяволът или злите духове са завладели човек. По-късно вярата в дяволите е заменена от идеята за емоциите като причина за емоционални разстройства.

Буквалното значение на термина „психотерапия“ произхожда от превода на гръцките думи psyche – душа и therapeia – грижа, лечение: „изцеление на душата“. Самият термин “психотерапия” е въведен през 1872 г. от Д. Туке в книгата му “Илюстрации за влиянието на ума върху тялото” и е станал широко популярен от края на 19 век.

Към днешна дата не е формулирана ясна общоприета дефиниция на психотерапията, която да обхваща всички нейни видове и форми. В тесния смисъл на думата психотерапията се разбира като сложно терапевтично вербално и невербално въздействие върху емоциите, преценките и самосъзнанието на човек. Психотерапията е насочена към поддържане на обща хармония на благосъстоянието в широкия смисъл на думата, а не към „излекуване” или „коригиране” на някакви нарушения.

Според съвременните възгледи, в психотерапията могат да се разграничат следните общи задачи:

• изследване на психологическите проблеми на пациента и помощ при тяхното разрешаване;
• подобряване на субективното благосъстояние и укрепване на психичното здраве;
• изучаване на психологически модели, механизми и ефективни методи за междуличностно взаимодействие, за да се създаде основата за ефективна и хармонична комуникация с хората;
• развитие на самосъзнание и самоизследване на пациентите за коригиране или предотвратяване на емоционални смущения въз основа на вътрешни и поведенчески промени;
• съдействие за процеса на личностно развитие, реализиране на творчески потенциал, постигане на оптимално ниво на живот и чувство за щастие и успех.

Психотерапевтичните подходи могат грубо да се разделят на две групи: директивна терапия, фокусирана върху проблема, и недирективна, насочена към пациента. Директивната терапия се характеризира със задължителното „потапяне“ на пациента в проблема. Ако пациентът не иска да се „потопи“, това се интерпретира като резистентност към терапията. Счита се за неефективно да се „ходи в кръг” около проблема на пациента, без да се влиза, без да се задълбава в него. При втория тип психотерапия пациентът е свободен да избира за какво да говори с терапевта и колко време да му отдели. Ако той не говори за своя проблем, това не се разглежда като съпротива, а като законно право да говори за това, което самият той желае.

Условно е разграничаването между клинично ориентирана психотерапия, насочена главно към облекчаване или елиминиране на съществуващите симптоми, и личностно ориентирана психотерапия, която се стреми да помогне на човек да промени отношението си към социалната среда и към собствената си личност. Клинично ориентираната психотерапия традиционно използва методи като хипноза, автогенен тренинг, различни видове внушения и самохипноза. В личностно-ориентираната психотерапия се открива огромно разнообразие от методи и техники.

Независимо от това, можем да говорим за наличието на ключова и водеща идея, която обединява почти всички подходи, налични в психотерапията – желанието да се помогне за развитието на личността чрез премахване на ограничения, забрани и комплекси. Психотерапията се основава на идеята за възможността за промяна, трансформация на човешкото „Аз“ в динамично променящия се свят. С други думи, говорим за въздействието върху определени компоненти на самосъзнанието.

Основната цел на всяка психотерапевтична интервенция е да помогне на пациентите да направят необходимите промени в живота си. Успехът или ефективността на психотерапията се оценява в зависимост от това колко постоянни и в широк смисъл полезни за пациента са тези промени. Оптимални ще бъдат онези психотерапевтични мерки, които осигуряват стабилен, дългосрочен положителен ефект.