Характери, Пирамида на потребностите и Терапията на петте движения

Създадената от Проф. В. Бернаскони “Терапия на петте движения” е не просто терапевтичен метод и философия, а е начин на живот. Това е метод, който допринася за цялостното добруване на отделния индивид и подобрява и социалните му умения. Възстановява вродените ни умения да помолим за помощ и да се доверяваме, да отстояваме себе си и да поставяме граници, да привличаме към нас, да планираме, да преценяваме реалността и на базата на това да избираме печелившо поведение. Терапията на петте движения чертае пътя за изход от болестта. Душите ни са болни, защото не се движат, телата ни са болни, защото не се движат. Терминът “движение” трябва да бъде разбиран в най-широкия си смисъл като промяна. Лечението е в промяната. Животът е движение, промяна, а не застой.

Думата “характер” произлиза от древногръцки и означава вдълбан знак или в широк смисъл – същественото, отличителното за даден индивид. Това, което е специфично за теорията на проф. Бернаскони относно характера е, че той отхвърля съзнателния елемент в процеса на формирането на характера (за разлика от личността, която представлява съзнателно избран начин на поведение) и стеснява възрастовите граници за неговото формиране до 7-8 годишна възраст.

Според Неорайхианската аналитична психотелесна терапия, характерът се формира в ранното детство и се предопределя от травматични събития и ситуации, преживени от Аза в този период и се конкретизира в едно предсъзнателно прекъсване на био и социоикономичните движения, насочени към получаването на удоволствие. Травматичното събитие се разбира като отхвърлена потребност в точно определена фаза от развитието на детето. Всеки човек е изживял някаква травма, която е формирала неговия характер.

Характерът се материализира в енергетични блокажи, които са причина и следствие на един специфичен начин на мислене, т.е. начин на възприемане и на въздействие върху реалността. Следователно мисленето не е нищо друго, освен синтез на едно сложно преработване на сигналите, идващи от недвусмислената реалност (била тя ендо- или екзогенна за Аза) и страха от повторно изживяване на болката от предишни травми. Първата последица от този процес е прекъсването на действието, водещо до задоволяване на потребността (дистенция), после идва ред на (невъзможното) търсене на компромис между вътрешното и външното равновесие (енергетично задръстване).

Всеки енергиен блокаж  има защитни функции, защото не позволява на Аза да повтаря онези движения, които са свързани с формирането на характеровата травма. Това става като се потискат определени мускулни групи, които биха позволили определено движение.

Бернаскони заимства от Александър Лоуен имената на формиращите се в различните стадии на ранното детство характери. За неорейхианската школа характерите са пет:

• В нарцистичната фаза – До 4 месец се формира Шизоидния характер;
• В сензорната фаза – От 4 м. до 1 г. се формира Оралния характер;
• Във фазата на Аза – От 1 до 2 години се формира Садомазохистичния характер;
• Във фазата на съперничеството – От 2 до 5 години се формира Психопатния характер;
• В сексуалната фаза – От 4 до 8 г се формира Ригидния характер.

Всяка една фаза от развитието на детето е свързана с усвояването на определено движение в този период.

Всеки характер е изкривен начин на удовлетворяване на потребностите ни, формиран у нас от родителите ни несъзнавано. Ранното детство е много важен период, защото нормите на културата не се осъзнават от детето и те се имплантират от родителите наготово. Родителите на детето решават кои удоволствия са позволени и кои не са позволени. Отказването на удоволствие на детето се преживява като афект. Детето няма защитни механизми. А най-голямата травма у човек от детството до края на живота му е, когато не получава любов и чувства от другия.

Няма лош тип характер. Всеки от тях има своите предимства и недостатъци. Смисълът на аналитичната терапия е всеки индивид да проумее какви са неговите възможности, предопределени от характера му и да се опита да ги увеличи за да намери по-лесно общ език с околните и да стане по-малко невротичен.

Всеки може да преодолее фиксацията, ако се усвои и несвойствените ни допреди движения. Тогава човек се научава да планира, да се подчинява, да съблазнява, да напада, да проверява действителността и най-важното да се отпуска, да усеща вкуса на удоволствието. Тогава ще се превърне в Човек.

Този процес се осъществява като се работи с психодрама, когнитивни техники, свободни асоциации, анализ на сънищата, хромотерапия, биоенергетични упражнения, масажи и др. Това, което се променя е личността. За неорайхианската школа личността е синоним на маска. Под личност трябва да се разбират начините за свързване и общуване с ближните. Личността се явява опит за компенсация на характеровите прекъсвания.

Характерът в неорайхианската аналитична психотелесна терапия се приема и като фунция на енергийните блокажи, активирали се като защита в момента на характероформиращата травма. Това предопределя не само соматичната морфология и възможната преморбидна диспозиция към съответна телесна и психопатология при всеки един от тях, но и специфичната “мисловна матрица” и липсите или фиксациите в определени поведенечки модели. Често типовете са смесени, а чертите – изявени в различна степен, разделението обслужва в случая яснотата на теоретичната обосновка. В практиката и биоенергийната работа с клиента фокусът винаги се поставя на уникалността на всеки индивид, тъй като чист тип характер не съществува.

Всеки един от петте характери е фиксиран по нездрав начин (поради специфична травма) в някои от основните пет движения (модели на поведение), усвоявани в съответните еволютивни фази.

Неорайхианската аналитична психотелесна терапия се базира на пирамида от пет основни за индивида потребности: от принадлежност (сигурност), утвърждаване (чувството, че си признат и приет такъв, какъвто си), хранителна (тяло и душа), сензорна (петте сетива), сексуална. В основата на пирамидата се намират така наречените социални потребности (тъй като човекът е социално същество), над тях се надстрояват нарцистичните (индивидуални). Колкото по-задоволени са социалните, толкова по-вероятно е да бъдат задоволени и нарцистичните потребности. Двете социални потребности са: от принадлежност, т.е. от сигурност, от опора в групата, към която принадлежи индивидът и от която се чувства част и втората социална потребност – от утвърждаване, т.е. индивидът не само принадлежи към дадена група, но се чувства и приет, одобрен, харесан и оценен по достойнство в тази група. Само след като задоволи социалните потребности (принадлежност и утвърждаване), зрелият Аз се насочва към задоволяване на нарцистичните (хранене, сетивност, сексуалност).

Хранителната потребност трябва да бъде разбирана в най-широкия й смисъл като потребност не само от храна в буквалния смисъл, но и от духовна храна, знания, информация.

Сензорната потребност е потребността от храна за сетивата ни, за всички рецептори – хубавите гледки за очите, приятните звуци за ушите, аромати и вкусове за носа и устата и удоволствието за най-големия по площ рецептор – кожата – потребност от физически контакт, от ласка, от нежност, от допир, милувка, галене, прегръдка.

На върха на пирамидата се намира сексуалната потребност, която неорайхианската теория възприема като висша форма на израз на любовта, а не като механично задоволяване на физиологични нужди (тъй като при последното енергията не бива изразходвана пълноценно и докрай и достигането до абсолютната дистенция post coitum е невъзможна).

Незадоволяването на потребностите води до фиксация в контракцията, а в последствие – несъзнавано търсене на заобиколен, енергийно неефикасен, симптоматичен път за задоволяване, при което същинското удоволствие бива заменено с метаудоволствие, носещо непълноценно разреждане на енергийния потенциал. Натрупването му предизвиква болестни картини. Здравословната поведенческа динамика отговаря на естествените психични и биохимични/ биофизични процеси: потребност – импулс – контракция – задвижване – задоволяване – дистенция. Всеки характер прекъсва в някоя от тези подфази опита и продължава по “допирателната” – симптоматичния път към метаудоволствието.

Потребностите са първичната искра на движенията, водещи, от своя страна, по здрав, директен начин до задоволяването им. Незадоволените потребности генерират константно напрежение и тревожност – базисни предпоставки за боледуването на модерния човек. А хроничните мускулни контрактури формират “характеровата броня”, възпираща отпускането/удоволствието.

Терапията третира тези несъзнавано създадени енергийни блокажи в тялото, както и в мисленето ни, раздвижва натрупаната енергия, за да се отвори отново свободното й протичане към задоволяване на потребностите.

През тялото-форма може да се въздейства и променя душата-съдържание и обратното. Това, което отличава психотелесния подход е, че до преработването на несъзнавано съдържание и анализ се достига не само през когнитивния, но и през по-прекия втори вход към подсъзнателното – входа на тялото, което не лъже. Съзнанието ни няма как да се прояви, ако го няма посредникът-тяло – през визуализацията и говоренето към по-бавните вибрации на енергията – правене и материализация. Двете страни на единството душа-тяло се взаимообуславят. От телесното към менталното енергията се движи нагоре и води към освобождаване, размиването на границите и трансцендентното – духа. От ментално към телесно посоката е надолу – към проявяване, разграничаване, иманентното – материята.

Работи се с мускулните блокажи, типични за съответното движение и характер:

• окулярен – при шизоидна характерова компонента (бягство във въображението, блокира или позволява обективното планиране, определя контакта с външния свят);
• орален – при орална компонента (доверие, позволява или блокира подчинението);
• цервикален – гръбен – при садомазохистична компонента (рационален контрол, изразява или блокира агресивния импулс);
• торакален – при ригидна компонента (недоверие, проверка на реалността, изразява или блокира чувствата);
• абдоминален – при психопатна компонента (контрол над спонтанността, изразява или блокира емоциите);
• анално-генителен (сигурност, атака-бягство, изразява или потиска сексуалността и агресията, отпускането, удоволствието).

Наличието на всички тези мускулни блокове компрометира граундинга (чувството за реалност). „Граундингът” е отправната точка, която придружава хармоничното действие; това е „чувството”, което позволява завършването на движението в зависимост от възприетата реалност, избягвайки прекъсването на самото движение.

Според Неорайхианската аналитична психотелесна терапия има пет обобщени начина за използване на жизнената енергия, задоволяване на човешките потребности, комуникация и управление на живота. Нито една от основните потребности не може да бъде задоволена без наличието на отсрещното Ти. За да му се повлияе така, че то да задоволи актуалната потребност, се прилага някой от петте модела. Процесът е реципрочен. Според Неорайхианската теория, петте движения (поведенчески модели) са: движение “обратно от света” (планиране), движения “към света” (подчинение, съблазняване, агресия), движение на проверка (недоверие).

Планирането бележи началото на всеки един поведенчески акт. То е пасивно движение (няма тръгване към света). Това е мислено “проиграване” на последователността на ходовете в следващото действие, насочено към определена цел. Обръща ни към нас самите, цели осъзнаване на вътрешната ни реалност, усещане на потребността тук и сега и фантазно представяне на пътя за нейното задоволяване. Планирането е даването на адекватен отговор на ситуация, в повечето случаи нова, но също и създаване на алтернативни сценарии на вече преживени ситуации, приключили незадоволително. Планирането може и да отрече задоволяването на дадена потребност. Планирането е началото и края (равносметка) на извършеното действие. Ако последното не е приключило с дистенция, означава, че е необходимо препланиране и промяна на движението, което се е оказало неикономично, т.е. не е довело до целта – задоволяването на потребността, предизвикала планирането.

В терапията планирането се постига с помощта на ембрионалната поза, изключване на сетивата за сигналите от външния свят, биоенергийно дишане, визуализация, както и специфична работа (биоенергиен масаж) за намаляване (или засилване – според терапевтичната нужда и контекст) на напрежението в окулярния мускулен сегмент.

Подчинението/смиреното приемане/себеприемане в Неорайхианската парадигма е активен модел на поведение. Означава адаптация към условията и обстоятелствата, към изискванията на другия, означава приемане на собствената потребност, подчинение на тази потребност (израз на себеуважение), доверие в себе си и отдаване/доверяване на този човек или обстоятелство, от които зависи задоволяването на съответната потребност. Може да се подчини или да се довери само индивид, който вярва в себе си (става дума за първично доверие). Това е умението да се приеме собствената слабост, да се помоли за помощ, да бъдем смирени, да се доверяваме. Подчинението е прелюдия на молбата. Подчинението е свързано с паметта на тялото да бъде “отдолу”, отпуснато и изпитващо сигурност в отдадеността и доверието. На телесно ниво се работи с орално-цервикалния мускулен блокаж, възпрепятстващ този поведенчески модел.

Агресията/себеотстояването също е активно движение. В Неорайхианската теория това понятие е много по-широко по смисъл от общоприетото понятие “агресия”. Интерпретира се като тръгване към света, като обща активация, иницииране на действие, борбеност, настъпление или бягство, способност за смело казване на “не” или “да” или – обобщено – противоположност на стагнацията и пасивността. Работи се с цервикалния и тазово-аналния блокажи (големи и малки глутеуси), чието блокиране възпрепятства самоотстояващото поведение, умение за отхвърляне и умение за опазване на личните граници.

Неорайхианската теория приема наличието на три типа агресивно поведение. Първичната агресивност е здравословна. Насочена е срещу първоизточника, който я е породил. При нея стимулът и реакцията са съразмерни, осъществява се тук и сега (след проверка на реалността) и не е злонамерена, нейни синоними са спокойната сила и топлата категоричност. Вторичната агресивност (или садизъм) е отложен във времето агресивен акт, при който реакцията не е съразмерна на стимула и който е генерализиран и злонамерен. При садизма агресивният импулс бива насочен към вторичен обект, а не първопричината. Много характерен е т.н. орален садизъм, който се изразява в хапливи реплики, заядлив тон, при който не се променя обектът, но се променя формата. Третичната агресивност (автоагресия, мазохизъм, депресия) е обикновено предхождащият садистичния отговор, етап, при който агресивната енергия се обръща навътре и поражда телесни и психични патологични симптоми. Индивидът не е в състояние да прилага открито нито първичната, нито вторичната агресивност, агресията бива задържана, потисната и обратно насочена към себе си под формата на автоагресия. Последната се проявява в ниско самочувствие, чувство за вина, поведение на жертва, самосъжаление, множество телесни симптоми.

Съблазнавянето/привличането в Неорайхианската парадигма е активно движение, което се изразява в умението да притеглим към себе си, да спечелим, да убедим ненасилствено. В основата на динамиката на това поведение е природният принцип: давам, за да получа. Съблазняването е начина за придобиване на власт. За приемане на собствената емоционалност се работи с абдоминалния блокаж, потискащ спонтанната експресия и цервикалния, осигуряващ рационален контрол в ситуацията, внимание в потребността на другия.

Проверката на реалността (или временното недоверие) е амбивалентно движение на временно задържане на действието с цел анализ на ситуацията, преценка на отделните звена в комуникативната верига, с цел сравняване на субективната с обективната реалност и избор на тази база на най-адекватния на всички променливи активен или пасивен модел на поведение. Това умение е тясно свързано с понятието “граундинг”, чувство за двусмислена и недвусмислена реалност. Работи се със способността на клиента да използва сетивата си за обективна преценка на окръжаващата реалност. Телесната работа е с торакалния сегмент: способност за приемане и изразяване на собствените чувства, преодоляване на ригидността и задвижване към Ти-цел.

Бидейки определен тип характер, всеки от нас владее някои от тези пет обобщени модела на поведение и се затруднява при прилагането на други. В този смисъл може да се твърди, че характерът е вече вид диагноза, т.е. ограничение в пластичността, липса на гъвкав избор на движения. Цел на Неорайхианската терапия е усвояването на всички движения, които моделите на възпитание избирателно са “кастрирали”, (блокирали в съответната фаза на развитие).

Неврозата на съвременния човек черпи енергия именно от блокировките на движенията, което води до неудовлетворяване на потребностите и заместване на удоволствието с полуудоволствие. Блокираното движение е всъщност прекъснато движение. Прекъснатото движение се проявява като алогично движение. Невротичното поведение се характеризира с много такива прекъсвания.

Според Валдо Бернаскони никой човек не носи в себе си един чист характер. Характерът се явява сбор от психическите, моралните и поведенческите черти, които определят индивидуалността му,  т.е. сборът от всички травми, претърпени от Аза, в хода на собствената му еволюция.

Здравето предвижда безпрепятствено владеене на петте движения. Затова Проф. Бернаскони назовава подхода „Терапия на петте движения“. Проф. В. Бенсаскони възприема дълбинната инстанция на Аза, която нарича Аз-организмично като здрава, природна, жизнеутвърждаваща, естествена и красива част от човешката същност. Над нея се надстроява т. нар. от него вроден модулатор на нагоните (инстинкти). Следва Аз-характерово. Над него стои Аз-идеално (Свръх-Аз). Аз-характерово има не само метафизична, но и чисто физична природа, защото промените, настъпващи след травмите в психичното, се материализират в телесната реалност.

Неорайхианската аналитична психотелесна терапия прилага и специфична система за биоенергиен масаж, основана на най-новите постижения на невронауките, анатомия, ендокринология, физика, биофизика и биохимия. Телесната работа е придружена с дихателни практики и специфична биоенергийна гимнастика. Използват се и експресивни упражнения, събуждащи клетъчната памет. Даването на обратна връзка (от клиента, участниците в групата, терапевта) е задължителна част от терапевтичния инструментариум. При психотелесната терапия се поставя акцент на „тук и сега” и непосредсвения контакт със света и другите, без осъждане и оценки. Аналитичната психотелесна терапия цели да реструктурира нивата, ако някое е блокирано. Регулация отгоре-налоду – това е регулация на емоциите през „вратата” на когнитивното, а през „вратата” на тялото – регулация отдолу-нагоре.

Ако емоцията не се изрази, се трансформира в телесен симптом, защото се нарушава естественият баланс между рецепция и експресия (между входяща и изходяща енергия). Тогава енергията най-често се соматизира. Тялото може да променя ума и обратното, защото всеки организъм е система, която се стреми към равновесие.

Терапията на петте движения (или неорайхианската терапия) е ефикасна и както всички истински неща по своята същност е нещо много простичко. Тя е насочена към хармонията на човека както със себе си, така и с околния свят. Това е метод, който допринася за цялостното добруване на отделния индивид и подобрява и социалните му умения.